Шидан
– Не, Шидан, ти не разбираш – казва Сверр.
Вървим по периметъра на купола, който покрива и защитава града. Въздухът е твърде хладен за моя вкус, но хората не се справят добре с горещината извън купола, дори след като са взели животворното растение епис. Телата им просто не са пригодени за климата на Таджс. Куполът блести на светлината на двойните червени слънца и придава на гледката навън странен оттенък. Красиво е. Почти не си спомням куполите, които покриваха градовете ни преди опустошението.
– Но защо? – Питам.
Толкова е объркващо. Тя е съвършена, красива, всичко, което искам, е да я ценя. Да се грижа за нея завинаги, но тя ме отхвърля на всяка крачка. Сверр въздъхва.
– Това не го знам – казва той и вдига ръце пред себе си. – Това е в тяхната природа. Може би това се дължи на родния им свят. Човешките жени искат да се чувстват равни на своята половинка.
– В това няма никакъв смисъл! – Възкликвам, а гласът ми се повишава от разочарование.
Сверр издава, нисък, опасен звук. Опашката ми се сковава, тъй като инстинктът ми се задейства, подготвен да го нападне. Сверр се обръща към мен и крилете му треперят, докато се бори. Очите му се обагрят в червено, а краищата на люспите му потъмняват. Намръщената му физиономия се задълбочава, той е по-голям от мен, много по-опитен воин и мой старейшина. Отстъпвам назад, отдавайки уважение, но не свалям бдителността си. Напрежението кара люспите ми да сърбят.
Сверр си поема дълбоко дъх, след което издишва с тихо съскане. Поклащайки глава, той ме поглежда.
– Трябва да внимаваш повече – казва той.
– Извинявай, съветнико – свеждам глава.
– Приемам. Бесът все още е силен, трябва да сме внимателни във взаимодействията си. Не притискай останалите, мнозина не биха се поколебали толкова дълго да ви унищожат.
Ще се опитат, мисля си, но се усмихвам и кимам в знак на съгласие.
Няма причина да го злепоставям. Бесът е силен и аз също го усещам. След опустошението, когато от нашата раса бяха останали само шепа хора и аз бях сред най-младите, които оцеляха, той започна. Някакъв вид регресия към по-първичните ни инстинкти. Станахме териториални и неспособни да се доверяваме един на друг. Спомените ни избледняха, станаха неясни и далечни. Животът преди опустошението не е нещо, което помня. Това няма значение. Това, което си спомням за живота преди, не беше живот, който си струва да се живее. Нямах половинка, нямаше с кого да споделя радостта си. Всичко, през което съм преминал, са изпитанията, необходими, за да ме доведат до Амара.
– Все пак – казвам, като държа емоциите си под контрол. – В това няма особен смисъл. Тя не е равна на мен, тя е много по-велика. Съкровище, на което трябва да се покланяме.
– Разбирам Шидан, но те не са Змей – поклаща глава той. – Докато не проумееш тази разлика, няма да постигнеш разбиране.
Объркването се завихря в душата ми като черна яма, оставена от Землята, великия пясъчен червей.
– Тези жени са твърде сложни! – Изкрещявам на нищото и на никого.
Сверр кимва в знак на съгласие.
– Но – вдига пръст той и опашката му се размахва по-бързо. – Това ги прави достойно съкровище. Би ли искал съкровище, което не е трябвало да заслужиш?
Мисля си за това, докато вървим. Думите му са верни и мъдри. Както и трябва да бъде, той е Старейшина и Съветник. Амара събужда нещо дълбоко в мен, което не мога да изразя с думи. Мисли, чувства и копнеж. Тя е съвършена, невероятна, линиите на челюстта ѝ са силни и властни. Другите женски носят козината на главите си по-дълги, но не и моята Амара. Тя държи своята късо подстригана, близо до главата си. Сигурен съм, че в това има някаква практичност, но то я прави красива, оставяйки линиите на лицето и шията ѝ да блестят, без да се разсейват.
– Сигурен съм, че си прав – казвам аз.
– Прав съм – съгласява се той. – Ти си млад. Имал ли си някога партньор?
– Не, не съм имал.
– Разбирам – казва той. – Значи желанията са нови за теб.
– Знаех за тях!
– А, да, знаехме, но след опустошението всичко се промени. Желанията, инстинктът ни да имаме и защитаваме партньор, са повече, по-силни, по-трудно им се съпротивляваме.
– Да – съгласявам се аз.
Това ми е добре известно. Стремежът да бъда близо до нея, да я защитавам е всепоглъщащ. Нейните упреци с нищо не го намаляват. Без значение как ме обижда или как се държи, трябва да съм близо до нея. Това е единственото нещо, което успокоява нуждата. Дори сега, когато съм далеч от нея, люспите ми сърбят като нещо дълбоко в мозъка ми, до което не мога да достигна. Не мога да го спра. Част от мислите ми са насочени към нея, винаги. Това е странно, прекрасно и разсейващо в същото време.
Нещо проблясва в далечината. Забелязвам го, но нямаше да се замисля, ако Сверр не беше спрял и не се беше обърнал. Вторите му клепачи се затварят, филтрирайки светлината, но дори и така той закрива очите си с ръце. Люспите ми потръпват, нащрек, сетивата ми са на високи обороти. Опасност? Стомахът ми се стяга от гняв, готов да унищожи всичко или всеки, който би дръзнал да застраши Амара, моя лютик.
– Това ли е… – Не довършвам мисълта си.
Излишно е да казвам думата. Ние не патрулираме по периметъра на града за развлечение. Куполът е повече от достатъчен, за да пази от естествените заплахи на планетата, но трябва да се тревожим за З’зло. З’зло са робовладелци и страшилища. Те са заплахата, която би накарала всяко раздразнително змейско дете да си легне или да се държи прилично. Аз не съм виждал такива от опустошението насам, но Сверр ги е видял неотдавна.
Не сме подготвени да се борим с тях, ако дойдат със сила. Слушайки разговора на Амара, мога да предположа също, че З’зло са тези, които са нападнали кораба ѝ. Предполагам, че трябва да съм им благодарен, че са я довели, но те не заслужават това. Те няма да получат нищо от мен, освен смърт.
– Не – казва най-сетне Сверр и аз усещам как се отпуска. – Как върви работата по привеждането на мощността в пълно състояние?
– Добре – лъжа аз.
Амара прави най-доброто, на което е способна.
– Добре, трябва да приведем защитата в действие – промълвява той, докато подновяваме патрула си.
– Трябва да ги намерим и да ги атакуваме.
– И каква ще е ползата от това?
– Изненадата, ако ги изненадаме, тогава ще можем да ги прогоним от нашата планета.
– Да – кимва той. – Това може би ще подейства за този техен екипаж. А за следващия?
– Какъв следващ? Ще унищожим всички, които се насочат към нас. Няма да позволя на никого да я заплашва!
Сверр се усмихва. Боря се с инстинкта да го ударя и да унищожа тази усмивка. Тя е дълбока и силна, искам да го пребия, да го поставя на колене.
– Шидан, повярвай ми, те са многобройни. Ако видиш един техен кораб, какъвто аз съм виждал, той е само експедиционна сила. Ние нямаме необходимата численост, за да се справим с тях.
– Трябва да ги защитим – казвам аз. Имам предвид Амара и той го знае.
– Ще го направиш – казва той. – Точно както аз трябва да защитя Джоли. Аз ще го направя.
Това с нищо не ме удовлетворява, но приемам отговора му. Люспите ми горят по краищата, докато се боря да сдържа гнева си. Той няма цел, за която да мога да направя нещо. Не мога да спра предстояща заплаха за безопасността на Амара.
– Бих искал да разбирам тези хора по-добре – отбелязвам. – Защо тя не иска да правя неща за нея? Тя се различава от начина, по който виждам Джоли с теб или Калиста с Ладон.
– Това е вярно – казва Сверр. – Макар че не знам защо е така.
– Може би Джоли може да ми обясни.
– Може би – казва Сверр. – Струва си да попиш.
– Ще го направя тази вечер – казвам аз. Да имаш посока е поне удовлетворяващо.
Продължаваме патрула си в мълчание. Градът е огромен и ние обхождаме целия му периметър, търсейки всичко, което изглежда не на място, или показва признаци за проблеми. Това е скучна работа, но е необходима. Когато приключваме, двамата със Сверр отиваме в дома му. Когато влизаме в притъмнялата, хладна сграда, крилете ми зашумяват и краищата на люспите ми се оцветяват в светлосиньо. Тук е твърде хладно. На хората им харесва, затова го търпя, но бих предпочел да съм навън.
Джоли се приближава към нас, когато влизаме. Тъмната ѝ коса е дълга до раменете и обрамчва нежните ѝ черти. Очите ѝ се различават от тези на другите хора, а кожата ѝ е с жълт оттенък. Тя е дребна, твърде чуплива, за разлика от Амара, която има хубави силни извивки на бедрата и невероятни издутини под блузата. Издутината на стомаха на Джоли стърчи толкова навън, че се чудя как ходи.
Тя е разстроена. Изпълва стаята с потиснатост, от която е трудно да се диша. Очите ѝ са подпухнали, бузите ѝ са зачервени, а в очите ѝ има следи от влага. Сверр прекосява стаята в захлас, обгръщайки я защитно с ръце. Тя увива своите около него и полага глава на гърдите му. Ревността ме пробожда дълбоко. Какво бих дал, за да бъде Амара в моите ръце.
– Какво се е случило? – пита Сверр.
– Нищо, просто… съм щастлива, че си у дома – казва тя.
Сверр се навежда близо и промърморва думи, които не чувам. Чувствам се неловко и се обръщам с лице към вратата, за да им дам възможност да останат насаме. След известно време Сверр прочиства гърлото си и аз се обръщам обратно.
– Всичко ли е наред? – Питам.
Сверр поглежда към Джоли, която свива рамене.
– Калиста може да има усложнения по време на бременността си – казва тя.
– Може ли?
Калиста е съкровището на Ладон. Те бяха първата двойка човек и Змей и макар Джоли също да е бременна, Калиста е по-напреднала. Съвместимостта на нашите две раси беше неочаквана, така че всички в общността, както хората, така и Змей, следят новините за това как е тя.
– Да, имаше някои трудности – казва Джоли.
– Добре ли е? – Питам.
– Да, смятаме така – казва Джоли. – Никой не е сигурен, не разполагаме с оборудване, с което да направим по-голям преглед, и никой не е истински бебешки лекар.
Студена тръпка пробягва между крилата ми и надолу по опашката ми. Тя трябва да е добре.
– Има ли нещо, което можем да направим? – Питам.
Джоли свива рамене. Има нещо в нея, което не мога да установя – тежест на раменете ѝ и втренчен поглед в очите ѝ. Свикнал съм да я виждам щастлива и жизнена, но тази вечер изглежда разсеяна и тъжна. Наблюдавам движенията ѝ, проследявам ръцете ѝ, после погледът ми попада на корема ѝ. Разбира се! Тя се тревожи за собственото си дете.
– Не – отговаря тя.
– Може би трябва да продължим работата си друг път – предлагам аз.
– Не, моля те, това ми дава нещо, върху което да се съсредоточа.
– Ако си сигурна.
Тя се усмихва и аз виждам в очите ѝ проблясък на Джоли, която познавам.
– Сигурна съм – казва тя и прави движение към столовете. Заемам един от тях, а тя сяда срещу мен. – А сега, къде спряхме?
– Обясняваше ми как някои думи имат повече от едно значение – казвам аз.
– А, да – усмихва се тя. Джоли се опитва да обясни тази най-объркваща част от езика си. Правя всичко по силите си, за да я следвам, но ми е трудно. Понятието е странно и ние говорим на Общя език, за да мога да се опитам да го науча.
– Как вървят нещата при вас двамата? – пита тя след известно време, преминавайки отново на езика на Змей.
– Все същото – казвам аз. – Тя ме отблъсква.
– Сигурен ли си?
– Сигурен?
– Да, това, ами искам да кажа… Амара е, ами тя може да бъде… рязка.
Тя внимава какво казва, което оценявам.
– Тя е перфектна – отговарям аз.
– Разбира се – казва Джоли. – Ако обичаш такива неща.
Накланям глава на една страна и се вглеждам. Не разбирам какво ми казва.
Джоли поклаща глава и свива рамене.
– Тя е контролираща – продължава тя. – И доминираща, и добре, честно казано, може да бъде кучка.
– Кучка? – Питам объркано. – Това не е дума от Змей.
Бузите на Джоли почервеняват в яркочервено. Устата ѝ се движи, но не излизат никакви думи. Тя вдига ръце пред себе си и ги размахва. Седя и чакам, чувствайки се изгубен.
– Това е една, не хубава дума. Означава женско куче, но означава и жена, която се държи… не мило.
– Ах – казвам аз, като се замислям върху това. – Значи, ако се държеше лошо със Сверр, щеше да бъдеш кучка?
Очите ѝ се разширяват, а устата ѝ образува буквата „О“.
– Хм, ами, да, предполагам, че е така.
– Кучка – казвам аз, като въртя думата на езика си. Има интересно усещане, когато я казвам. – Значи Розалинд е кучка?
– О, Господи – казва Джоли. – Хм, виж, това не е добра дума и със сигурност не бих я използвала по отношение на Розалинд, особено ако тя те чува.
– Не разбирам – казвам, като отново накланям глава.
– Има думи, които смятаме, че не са… хубави. Неприлични. Не бива да ги използваш около другите.
– Тогава защо имате тези думи?
– Защото… – тя се отдръпва.
– Имате думи, които означават неща. Някой е решил, че някои от тези думи не са хубави. Те не са хубави, но все пак са там?
– Доста – казва тя.
– Хората са странни.
– Да, предполагам, че сме – съгласява се тя.
– Има ли много такива думи?
– Да, доста. Наричаме ги ругатни.
– Проклинателни думи? Значи те носят лош късмет на целта?
– Ами не, но нещо подобно. Искам да кажа, че те биха започнали бой, защото хората се обиждат от тях.
– В това няма никакъв смисъл – отбелязвам аз.
– Да, ами добре дошъл в Общия език. И така, продължаваме нататък, нещата с нея подобряват ли се?
– Не знам – отговарям честно.
– Какво се случва?
– Какво означава „гущерче“? – Питам.
Бузите ѝ отново почервеняват и тя поклаща глава.
– Идва ли от нея? Нищо хубаво.
– Разбрах. Тя е хубава. Ще й докажа, че съм достоен да бъде мое съкровище.
– Шидан? – Джоли поставя ръката си върху моята и ме поглежда в очите.
– Да?
– Знаеш, че заслужаваш нещо по-добро, нали?
– Не разбирам. Какво на света може да е по-добро от Амара? Тя е съвършена, извивката на бедрата ѝ, пълнотата на устните ѝ, дори начинът, по който подхожда към живота. Тя е силна, способна и независима. Не мога да си представя по-идеално съкровище от нея.
Джоли се усмихва, потупва ме по ръката, след което се обляга на стола, опряла ръце на нарастващия си корем.
– Ако си сигурен – въздъхва тя, а очите ѝ изглеждат тежки.
– Късно е, трябва да тръгвам.
Джоли се усмихва, но не спори. Прекалено съм се забавил в дома ѝ.
– Приятна нощ – казва тя.
– И на теб.
Прощавам се с нея, преди да се отправя към малката сграда, която наричам свой дом.
Имам много неща за обмисляне. Човешкият език е сложен и много от звуците му са трудни за произнасяне с моята уста, но се уча. Щом го овладея, ще кажа на Амара колко много означава тя на собствения ѝ език. Ще я спечеля. Тя ще бъде моя, завинаги.
Назад към част 1 Напред към част 3