Амара
– Това място е гадно – промълвявам аз.
Шидан не казва нищо. Той е мълчалив от сутринта. Не знам дали това е добре, или не. Оставя празнота и ми е неприятно да го призная, но ми липсва неговата жизнерадост. Снощи почти се предадох. Исках, по дяволите, исках, но няма да му позволя да си мисли, че имам нужда от него. Не е нужно да имам помощта му. Не завися от никого, освен от себе си, и няма да му позволя да промени това. Няма значение колко голям и секси е той.
Не! Не! Не! По дяволите, няма да го направя – увещавам се аз.
– Ти също си гаден – промърморвам зад гърба на Шидан на общ език.
Опашката му се отмества по-бързо и крилете му зашумяват. Само за миг се замислям дали ме е разбрал, но това е безумие. Той не говори общоприет език. Говоря змейски само заради машината, която имплантира езика в съзнанието ми. Освен това кой би го научил да говори на Обикновен? Кога ще има време? Той винаги е с мен, точно на проклетия път.
Горещината е адска. Толкова ми е горещо, че преставам да се потя, което не е добре. Още една крачка, още една. Съсредоточи се, момиче! Единият крак пред другия. Проклетият пясък се плъзга, когато слагам крака си, докато изкачваме поредната глупава дюна. Цялата тази планета не е нищо друго освен дюни от ужасен пясък, който се забива във всяко нещо. Имам пясък в ботушите си, под панталоните си, по дяволите, имам пясък в бельото си.
Главата ми бучи, още един признак, че жегата се е отразила на здравето ми. Зрението ми се удвоява, а когато слагам крак за следващата си стъпка, пясъкът се плъзга по-бързо от обикновено. Изхвърчах напред. Протягам ръце, за да се хвана, и се удрям в земята, забивайки лицето си в пясъка. Въздухът се изтласква от дробовете ми, докато се блъскам надолу. Не мога да дишам. Изтласквам се нагоре, опитвам се да се изправя, но пясъкът се размества и изглежда не мога да го направя. Изведнъж се издигам във въздуха.
Шидан се е хванал за раницата ми, използвайки я като дръжка, за да ме издигне. Вися на два метра над земята, увиснала в хватката му като кукла. По дяволите, той е силен! Изглежда, че не се напряга ни най-малко. Без усилие вдига мен и тежката ми раница.
– Пусни ме! – Крещя, ритайки с краката си във въздуха.
Той поклаща глава на една страна, а по лицето му се разстила бавна усмивка. Лицето ми почервенява, когато гневът избликва в бяло.
– Разбира се, лютик – казва той и ме поставя на крака.
– Не се нуждаех от помощта ти – промърморвам аз, изтупвайки праха от пясъка.
– Както желаеш.
Стрелкам го с поглед, но това не го притеснява. Лъжа. Знам го и мисля, че и той го знае. Нуждаех се от неговата помощ. По-лошото е, че все още имам. Не мога да се справя сама с нищо от това. Той кръстосва ръце на гърдите си в очакване да свърша и не мога да не забележа как бицепсите му изпъкват. Светлината на ранното утро блести върху откритите му люспи и го кара да изглежда сияен. Защо трябва да е толкова привлекателен?
– Престани да ме гледаш така – изръмжавам аз.
– Както искаш, Лютик.
– Престани да ме наричаш така!
Гневът се разгаря и аз не мога да го спра. Той взема връх и аз съм заедно с него. Втурвам се към него със свити юмруци и се удрям в гърдите му. Той се отдръпва под напора ми, приемайки ударите ми, а аз знам, че те не го нараняват. Това ме вбесява още повече.
– Нямам нужда от помощта ти!- крещя. – Мога да се справя сам. Нямам нужда от никого!
Главата ми се блъска, гърлото ми е сухо и драскащо, а крясъците не помагат. Всеки мускул ме боли, дълбоко в мен, сякаш е в костите ми. Спирам от изтощение.
– Кога взе еписа? – пита Шидан, гласът му е мек, нежен и много по-хубав, отколкото заслужавам.
– Преди да тръгнем.
Той поклаща глава, след което взема раницата ми от мен. Твърде изтощена съм, за да се съпротивлявам, и някаква част от мен ми е благодарна. Не знам как да му го покажа, защото ако го направя, ще изглеждам слаба. Това ме плаши повече от всичко, с което съм се сблъсквала през живота си. Колко странно е това? Страх. Под всичко останало е там, взира се в мен, чака и подхранва гнева ми. Ами ако имам нужда от него?
Шидан се рови в раницата ми и изважда пакет с кожена подвързия, който отваря. Няколкото нишки епис са изложени на слънцето. Цветът им вече е избледнял, сигурен знак, че губят силата си. Той ми предлага една нишка и аз я вземам, благодарен, че не си прави оглушки. Слагам нишката в устата си, затварям очи и се наслаждавам на растението. Познатият кисел вкус избухва на езика ми, последван от пикантен послевкус. То губи силата си. Не съм почитател на пикантното, от пресните еписи очите ми биха се насълзили. Това не е много по-силно от някакъв слаб червен пипер.
Все пак върши работа. Държа очите си затворени, докато не усетя как ефектът се разпространява в тялото ми. Действа бързо. Облекчение. Това е най-добрият начин да опиша еписа. Когато умираш от жажда, а аз умирам от жажда тук, на тази скапана планета, еписът е онази студена чаша вода, за която си се молил. От стомаха ми се разпространява усещане за благополучие, светеща топка светлина, която изгаря всички лоши неща.
Болката в мускулите ми избледнява, тъй като те се отпускат и напрежението се изцежда. Драскащото ми, сухо гърло се успокоява. Очите, които горяха и трудно се фокусираха, се охлаждат. Най-накрая стига до главата ми и главоболието отшумява.
Очите, които са горели и са имали проблеми с фокусирането, се охлаждат. Най-накрая достига до главата ми и главоболието намалява, а след това изчезва. Поемам дълбоко въздух, след което въздъхвам.
– По-добре ли е? – Шидан ме пита.
– Да, благодаря.
Шидан кимва, след което вдига раницата ми. Обръщам се и вкарвам ръцете си в ремъците, като го оставям да ми помогне да я облека. Мога да го направя. Всичко е наред. Не означава, че съм слаба, просто съм мила. Няма нищо лошо в това да си мил.
– На малко разстояние има един оазис, за който ми каза Сверр – казва той. – Ако успеем да стигнем дотам, ще можем да направим лагер и да попълним запасите си от вода.
Искам да споря с него, но не мога. Вървяхме цяла нощ и през деня. Свърших. Колкото и да ми се иска да продължа, тялото ми достига предела на възможностите си.
– Добре – казвам. – Запасите ми от еписи няма да издържат дълго. Те вече губят ефикасността си. Трябва да побързаме, да не говорим, че Калиста има нужда от нас.
– Знам – казва той, а устата му е мрачна, твърда линия.
Няма какво повече да кажем по този въпрос, затова вървим. Неговата представа за кратък път и моята трябва да се различават, осъзнавам след още час ходене. Не съм видяла и следа от някакъв оазис. Червен проклет пясък, разчупен от случайни скални издатини. Това място е гадно. Толкова е гадно.
– Колко още? – Питам.
– Вече не е далеч, лютик – казва той през рамо.
Извръщам очи. Без значение колко пъти го моля да не ме нарича така, той продължава да го прави. Не знам какво означава това. Никога не съм чувала другите змей да го казват и не е в заложения речник в главата ми. Сигурно не се превежда на общ език. Той е мил, твърде проклето мил, и винаги иска да помогне.
И целувката му! По дяволите, той е добър целувач. Споменът за устните му върху моите, за натиска на огромното му тяло, което ме притискаше към стената, се връща и не мога да не фокусирам вниманието си върху начина, по който ерекцията му се впиваше в корема ми. Чувстваше се огромен, ако не знаех по-добре, щях да се притесня дали сме съвместими. Но ние сме, Калиста и Джоли го доказаха. Джоли беше срамежлива относно това какъв е Сверр там долу, но е пускала намеци. И тя, и Калиста имат един и същ далечен поглед и многозначителна усмивка, ако стане дума за това. Знам, без сянка на съмнение, че сексът с Шидан би бил невероятен.
Ако го направя обаче, той ще иска повече. Няма да е просто секс с него, ще има толкова дебели нишки, че ще съм в паяжина. И трябва да призная, макар и само пред себе си, че идеята е привлекателна. Начинът, по който ме гледа, би бил хубав. Ако бях друго момиче. Ако всичко не беше такова, каквото е.
Престани. Това е проклетата въртележка в главата ми, а аз не мога. Това е всичко.
– Ето – казва Шидан и посочва.
Качвам се на рохкия пясък до него, следвам пръста му и виждам в далечината храсталак с дървета. Те имат дебели, луковични основи, които се издигат право нагоре на петнайсет-двайсет метра, преди да се разклонят с дебели клони и листа. Облекчението ме залива, че виждам нещо друго освен още пясък. Изтощението е тежко, но виждайки целта ни, вторият вятър го отблъсква.
– Добре. – Усмихвам се слабо.
– Мога да те нося – предлага Шидан.
– Шегуваш се с мен?
Той накланя глава на една страна, взирайки се в мен, след което отвръща на погледа ми.
– Да, лютик – казва той, докато раменете му се свиват.
Идиотка, мисля си. Трябваше да кажеш да!
Разбира се, че трябваше, ако бях някой друг. Ако можех да разкрия за себе си. Ако, ако, ако, ако, твърде много проклети „ако“. Съжалявам. Нараних чувствата му и, по дяволите, се чувствам зле. Шидан е най-милият човек, когото някога съм познавала. Защо не мога да бъда мила с него?
– Хайде да вървим – казвам, а гласът ми е по-остър, отколкото искам.
Тръгвам надолу по дюната и пясъкът се изплъзва изпод крака ми, след което съм по задник и се плъзгам бързо надолу. Извиквам, докато се блъскам, опитвам се да се спра, но колкото повече се боря, толкова повече пясъкът пада. Набирам скорост, докато не политам надолу по дюната. Кракът ми се хваща за нещо скрито и се движа достатъчно бързо, което ме кара да се преобърна във въздуха, след което се удрям с лице напред и продължавам спускането си. Плъзгайки се до спиране, пясъкът е в устата ми, в очите ми, в ушите ми и в косата ми. Още по-неприятно е от преди.
Докато се опитвам да се изправя на крака, Шидан е тук и ми помага. Хващам ръката му и съм му благодарна за това, дори и да не искам да бъда. Мускулите ми треперят от адреналин. Треперя неконтролируемо. Добрата страна е, че спускането ми по дюната скъси разстоянието с оазиса. Боли ме гордостта, което е най-лошата част.
– Добре ли си? – Шидан ме пита.
– Добре съм – отговарям, като се отърсвам от праха.
Не губя повече време. Разстоянието не е голямо и Шидан върви до мен.
Сянката на първите дървета се простира по пясъка. Кълна се, че температурата спада с двайсет градуса, когато навлизам в сянката на клоните. Спирам и въздишам. Шидан стои наблизо, тих, в очакване. Поглеждайки към него, по лицето ми се разстила бавна усмивка.
– Стигнах дотук – казвам.
– Да – кимва той. – Ще събера клони и листта и ще направя подслон. Можем да си починем малко и да си налеем вода.
– Добре – казвам. – Ще си почина тук, до това дърво.
Той поглежда към мястото, което посочвам, и кимва, след което се отправя навътре в оазиса. Изчезва зад ствола на едно дърво, преди аз да пусна раницата си. Облегнах се на странното дърво, се оглеждам наоколо, за да разгледам обстановката. Едно красиво, огромно цвете привлича погледа ми. То има голям център, който е червеникавокафяв, а около него са разположени дълги, рошави листа. Цялото има ръждив цвят, примесен със зелено. Изглежда великолепно, затова се приближавам, за да го разгледам, но внимавам, защото знам, че всичко на тази планета никога не е толкова хубаво, колкото изглежда.
Листата вибрират, докато се приближавам, или може би има лек бриз. Толкова съм гореща и уморена, че не мога да бъда сигурна. Приближавам се колкото мога по-близо, без да стъпвам върху някоя част от него, защото искам да видя централната част. Тя е тъмна, почти черна, което е странно. Чудя се защо се навеждам, за да го разгледам добре, когато косъмчетата отзад на врата ми се изправят, а страхът пробягва по гръбнака ми. Отскачам назад, но е твърде късно. Красивите листа с ръждив цвят се стоварват върху главата ми и я стискат здраво. Отдръпвам се и крещя едновременно, но не мога да се освободя.
Теглят ме напред. Ужасена, аз отново крещя с всичко, което имам. Разкъсващ гърлото първичен звук, който започва дълбоко в сърцевината ми и си проправя път през гърлото ми. Замахвам с юмруци срещу растението отвън, но без резултат. Борейки се, краката ми се изплъзват изпод мен и аз падам в растението. То прави някакво странно изтласкване, като ме придърпва близо до центъра си. Хватката му е върху гърлото ми и затруднява дишането ми. Всеки път, когато напрежението отслабне, поемам въздух.
Силен трясък. Толкова силен, че отеква в ушите ми и около главата ми. Един удар следва друг и още един, докато не се превърне в повтарящ се модел. Листата, които ме държат, потръпват, после се разтварят и аз политам назад и надалеч, приземявайки се по задник. Шидан държи своя жезъл/меч, който наричат лохабер. Той го размахва около главата си и върти пред себе си, като с всеки замах се врязва в растението. То размахва листата си и трепери, опитвайки се да се защити. Шидан е безмилостен в атаката си, докато след миг растението не се превръща в нищо повече от накъсани листа, украсяващи оазиса.
– Добре ли си? – пита той, клякайки пред мен.
Взема главата ми с две ръце и я накланя на една страна, за да може да огледа раните по врата ми. Издава звук на съскане, след което бърка в раницата си и изважда контейнерче.
– Добре съм – казвам, като се отдръпвам.
– Ти си ранена.
– Казах, че съм добре! – Казвам, ядосана на себе си, че съм била толкова глупава.
Всичко на тази планета се опитва да ме убие. Знам това. Защо направих това? Как можах да бъда толкова проклета глупачка?
Шидан пренебрегва протестите ми и размазва миризлива паста по врата ми, след което насила, но нежно избутва главата ми на другата страна, за да може да обработи раните там. Той е близо и мирише на мускус, на мъж. Хващам го и го целувам, без да се замислям, придърпвайки го към себе си.
Той изпуска мазилото и се отдава на целувката. Ръцете му докосват краката ми, после ги разтварят, преместват се право към центъра ми и ме разтриват през панталоните. Той стене, докато ме докосва. Аз съм мокра. Желанието е ревящ огън, който се надига и излиза извън контрол. Искам го. Имам нужда от него.
Не мога да го имам.
Прекъсвам целувката и отблъсквам ръката му. Той ме поглежда объркано, а аз поклащам глава. Няма как да отрека ерекцията му, тя е огромна. Той се навежда, но аз се отдръпвам и отново поклащам глава.
– Не – казвам. – Не мога.
Ще го нараня. Не съм добра за него. Не мога да бъда жената, която той иска. Не съм съкровище, което да защитава, и не мога да го дразня дълго. Той заслужава някой по-добър от мен. Устата му се отваря, сякаш се кани да говори, но после се затваря, без да каже нито дума. Кимвайки, той се изправя и без да каже нито дума, започна да строи подслон. Наблюдавам го мълчаливо. След като приключва, лягам. Вкусът и усещането на устните му върху моите обикалят съзнанието ми, докато се унасям в сън.
Назад към част 10 Напред към част 12