***
Пътуването с таксито обратно беше неспокойно и тихо, като Скарлет се взираше през прозореца на таксито в отминаващите пейзажи. Ню Йорк беше тъмен, тих и почти безлюден, което беше рядкост. Тя отдаде странната липса на активност на късния час, както и на времето.
Все още не беше пълноценна буря, но имаше усещането, че предстои нещо голямо. Въздухът беше тежък и потискащ, а силните ветрове, които се вдигаха от време на време, бяха като предвестници на това, което предстоеше.
Таксито забави ход и спря до луксозната жилищна сграда на Брайсън и Скарлет започна да рови в чантата си за портфейла. Брайсън обаче беше по-бърз. Той се наведе напред и пъхна няколко банкноти през процепа.
– Остави дребните – каза той.
Шофьорът погледна банкнотите с благодарност.
– Много благодаря – измърмори той.
Челюстта на Скарлет падна.
– Ей, каза, че ще ме оставиш да платя.
Той ѝ се усмихна.
– А ти си мислеше, че съм сериозен? – Ухили се той. – Хайде, да влизаме вътре.
– Трябваше да знам, че ще излъжеш за почти всичко – отвърна тя и излезе.
Усмивката на Брайсън изчезна.
– Аз не съм лъжец.
– Можеше да ме заблудиш – каза тя, достатъчно силно, за да го чуе.
– Не казвай неща, за които ще съжаляваш, Скарлет.
Тя замълча, объркана от това, което Брайсън ѝ показваше.
В края на краищата все още искаше да му изпрати послание, че вече не е негова приятелка, с любовен интерес или каквото и да се случваше между тях.
Щеше да остане през нощта, благодарна, че не се налага да се страхува за живота си. А след това щеше да си намери ново място, също толкова сигурно и далеч от Брайсън и неговите игри на главата.
– Можеш да използваш леглото за гости, ако искаш – каза ѝ Брайсън, когато влязоха в апартамента му. Тя наполовина очакваше Елайза да влезе в стаята, да се усмихне съблазнително и да демонстрира превъзходството си.
– Стаята за гости звучи идеално, благодаря – каза тя. Дали беше разочарована, че има стая за гости? Нима щеше да предпочете да бъде принудена да спи в неговото легло, а той да настоява, че така е справедливо? Тя да се бори, но в крайна сметка да отстъпи, а после…
Но това вече нямаше значение. Тя беше в свободната стая, която почти не беше обзаведена. Имаше само малко легло с две единични табли, нощно шкафче и бюро.
Явно не беше използвана много. Докато се взираше в стаята, и хрумна, че Елайза Джонстън всъщност не е спала в това легло. Беше толкова очевидно, че никой не е използвал тази стая.
Брайсън не беше от хората, които влизат и почистват, но въпреки това леглото изглеждаше постлано, а стаята имаше онзи задушлив, плесенясал мирис.
Гневът се надигна в нея с изненадваща сила. Тя се измъкна от свободната стая и намери Брайсън в кухнята, където правеше кафе. Не знаеше и не я интересуваше защо прави кафе по това време на нощта.
Той видя лицето ѝ и се загрижи.
– Какво става?
– Какво става? – Засмя се тя. Бузите ѝ горяха. – Кажи ми къде е спала миналата нощ.
Той се взираше в нея.
– Кажи ти…
– Кажи ми къде е спала Елайза и не ме лъжи.
Той облиза устните си.
– Тя спа в моето легло, а аз на пода.
– Лъжец.
– Вярно е – каза той. – Искаш ли да и се обадя и да я попиташ?
– Не искам да говоря с нея. Нито с теб. – Тя се обърна и се втурна от кухнята, но Брайсън я последва.
– Толкова си решена да ме превърнеш в злодей – каза той.
Тя се завъртя срещу него.
– Защото ти си злодеят. Позволил си ѝ да спи в леглото ти? Как можа да ми причиниш това?
– Исках да ти обясня. Но ти не искаш да ме слушаш.
– Защото всичко, което правиш, е да лъжеш. Всичко, което кажеш, е лъжа.
– Кажи ми кога съм те излъгал – каза той.
Тя се обърна и тръгна към свободната стая.
– Забрави за това. Просто… просто го забрави. Така или иначе това няма значение. Не знам защо си позволявам да се притеснявам, но веднага ще спра.
– Трябва да замълчиш и да ме изслушаш за пет минути – каза Брайсън.
Тя влезе в свободната стая и отиде да затвори вратата, но той вече беше влязъл вътре. Той отново беше в нейното пространство, очите му се впиваха в нейните, тялото му се приближаваше, топлината му се излъчваше навън.
– Нищо от това, което казваш, няма да промени решението ми. – Вгледа се в него тя.
– Нищо. Това е добре. Но все пак искам да го кажа.
– Разбира се, че искаш. Защото единственото, което има значение, е това, което чувстваш, нали?
Той се усмихна тъжно.
– Не би могла да грешиш повече.
Тя седна тежко на леглото. Изведнъж се почувства изключително уморена. Беше изтощена и смазана под тежестта на разочарованието.
– Просто продължавай и ми кажи каквото искаш да ми кажеш, Брайсън. Избави ме от страданието ми.
Той стоеше там.
– Трябва да обещаеш, че това, което ще кажа, няма да напусне тази стая. Не можеш да кажеш на никого.
Тя вдигна поглед към него.
– Какво сме ние, гимназисти? Трябва ли да се закълнем с пръсти?
– Трябва ми думата ти, че няма да…
– Добре. Кълна се, че няма да кажа. – Тя му махна с ръка. – Удовлетворен?
– Предполагам, че ще трябва да бъда – промълви той. След миг си пое дълбоко дъх.
– Попита ме за татуировката с пеперуда на гърба ми – каза той.
– Това беше, когато наистина се интересувах от миналото ти – каза тя.
Той малко се поколеба.
– Е, това с татуировката – тя е много болезнена тема за мен. И никога не съм казвал на никого какво означава тя. На никого.
За пръв път, откакто той дойде да я вземе тази вечер, Скарлет почувства пристъп на любопитство. Но тогава се обади циничната част от нея, която се чудеше дали всичко това не е някаква глупост, която той изрича, за да си възвърне симпатиите ѝ.
Не забравяй, че той е писател. Измислянето на неща е това, с което си изкарва прехраната.
– Слушам – каза тя, като запази неутрален глас.
– Направих си тази татуировка, защото си обещах, че никога няма да забравя най-голямата грешка в живота си.
– Съжалявам – прошепна тя, без да е сигурна за какво се извинява.
– Какво, по дяволите. Предполагам, че е време да поговоря за това. Предполагам, че наистина е време. – Гласът му прозвуча задушено.
– Не е нужно да го правиш, ако не искаш.
Брайсън се приближи до прозореца и погледна навън.
– Всичко започна, когато се запознах с Кери. Ние с нея живеехме в съседство, когато бях съвсем малък – бяхме на една и съща възраст и някак си просто се случи. Станахме най-добри приятели почти веднага. Тя беше като момче – обичаше да спортува, да се катери по дърветата и да играе видеоигри.
– Мислех, че става дума за татуировката ти – каза Скарлет, раздразнена, че сега говори за съвсем ново момиче в живота си – сякаш вече нямаше твърде много.
– Става дума за моята татуировка – каза той, а в гласа му се прокрадна острота. – Или предпочиташ просто да си замълча?
Тя замълча. Истината беше, че тя искаше да знае за татуировката му. Колкото и да отблъскваше Брайсън, тя искрено желаеше да го разбере.
– Не – каза тя тихо. – Искам да чуя историята.
Той се върна към гледането през прозореца.
– Няколко години по-късно се преместихме в по-голяма къща в по-хубав квартал. Кери остана там, където беше, но ние останахме добри приятели. Все още ходехме в същото училище, говорехме си по телефона, прекарвахме времето си навън. Всички предполагаха, че между нас се заражда романс, но никога не сме били нищо от това. Бяхме просто големи приятели. Имаше моменти, когато с напредването на възрастта видях, че се появяват пукнатини.
– Пукнатини? Какви пукнатини? – Попита Скарлет, сега заинтригувана.
Той въздъхна.
– Кери споменаваше, че нещата вкъщи са зле. Тя не обичаше да навлиза в подробности. Имах чувството, че родителите ѝ се карат много, а може би се случват и по-лоши неща. Знаех само, че с напредването на възрастта Кари изглеждаше малко по-малко щастлива с всяка изминала година.
Скарлет се замисли за собственото си детство и усети вълнения на съчувствие към това момиче, което никога не беше срещала, дори когато изпитваше завист, че Кари е толкова специална за Брайсън, че той никога не я е забравил.
– Искал ли си да бъдеш нещо повече от приятел с нея? – Попита тя, тъй като той за малко изглеждаше изгубен в собствения си свят.
Той примигна, връщайки се в настоящето, пъхна ръце в джобовете си.
– По онова време не мислех така. Когато навлязохме в тийнейджърските си години, станах по-популярен, започнах да се срещам с мажоретки и такива неща. Кери се опитваше да намери своя път. Бавно се отдалечавахме все повече и повече, тъй като спортните и училищните ми задължения ми пречеха.
Скарлет кимна.
– Искаш да кажеш, че тя вече не се вписваше в социалния ти кръг или в живота ти.
Брайсън малко помръкна при изказването ѝ.
– Може би не. – Въздъхна той. – Не е било умишлено, все пак. Все още бях дете и бях погълнат от собствения си живот, от собствените си проблеми. – Лицето му сякаш пребледня, а очите му станаха далечни, наранени. – Един ден Кери ме попита дали можем да се разходим заедно след училище. Спомням си, че си помислих, че това е странна молба, защото ние двамата изобщо не бяхме излизали много. Тя имаше нов кръг от приятели – мислех, че дори си има някакво по-възрастно гадже. Но аз се съгласих да отида с нея. – Гласът му стана дрезгав, а дъхът му заседна в гърлото, докато говореше.
Скарлет разбра, че е на ръба на сълзите.
Не ѝ харесваше да го вижда в болка, независимо какво е направил и колко разстроена е от него.
– Можеш да ми кажеш, Брайсън – каза тя тихо. – Всичко е наред.
Той кимна, облиза устни и прочисти гърлото си, но не успя да установи контакт с очите ѝ. Той се взираше в пода.
– Все още си спомням онзи ден, сякаш е бил преди малко. Всичко е живо. Миризмата на есенния въздух, ароматът на прясно окосена трева, училищното футболно игрище, на което тренирах, беше по-зелено от всяко зелено, което съм познавал. Двамата вървяхме един до друг, краката ни удряха в асфалта, наблюдавахме сенките си на тротоара до нас, докато говорехме. Макар да съм го възпроизвеждал хиляда пъти в съзнанието си, сега то е все така живо, както никога досега. – Брайсън поклати глава, преди да продължи. – Кери ми каза, че иска просто да се разходим за малко, така че в началото никой от нас не каза много. Накрая тя ме погледна и ме попита дали знам, че е влюбена в мен.
Скарлет бе застигната от изражението на Брайсън – поглед, изпълнен с отчаяние, страх и съжаление. И все пак тя не беше сигурна защо. Звучеше като обикновен случай на ученическа любов, и все пак очевидно имаше нещо повече от това.
– Какво и каза? – Попита го Скарлет, тъй като той отново сякаш изгуби потока на мисълта си.
Брайсън се намръщи.
– Казах, че нямам представа, че винаги съм си мислел, че сме просто приятели. И това беше вярно – но в известен смисъл беше и лъжа. Някаква част от мен знаеше, че има нещо повече. Забелязах начина, по който тя ме гледаше понякога, когато нещата утихнеха и бяхме спрели да се кикотим и смеем. С напредването на възрастта забелязах, че тя започна да носи по-откровени дрехи, да докосва ръката или крака ми, почти да флиртува. Въпреки че го прикриваше добре, аз също усетих ревност, когато започнах да се срещам с ново момиче. Можеше да се пошегува малко за сметка на момичето, да извърти очи, ако спомена името ѝ. Всички признаци бяха налице – просто бях решил, че е по-лесно да ги игнорирам.
Скарлет кимна, разбирайки напълно картината, която той беше нарисувал.
– Това звучи съвсем нормално – често срещано явление. Първата любов може да бъде болезнена.
Назад към част 7 Напред към част 9