Глава 20
Заспах късно и се събудих неочаквано рано. През прозорците се процеждаше сив предсмъртен мрак, но не това беше проблемът.
Събудих се от малка, блестяща сребърна топка, която висеше над леглото. Не толкова ярка, колкото тази на лорд Паор, но достатъчно разпознаваема, за да няма съмнение за нейната природа.
– Ооо – изстенах тихо.
Семето. Не знам откъде дойде, но нямаше да отлети. То просто си висеше там, чакайки ме да се събудя, което караше Жреца да се изнервя малко.
Да, котката също се беше събудила. Лежеше на възглавницата ми и внимателно наблюдаваше предмета на магията. Не се опитваше да го хване, но върхът на опашката му мърдаше раздразнено от време на време.
– Добре, нека не се изнервяме – издишах аз и плавно се отдалечих. Претърколих се, така че да не съм под семето, а малко встрани.
След миг размисъл точката повтори маневрата ми и само Жреца остана неподвижен.
Трябваше да се радвам, но проклех, защото последните остатъци от съня бяха издухани от мен. Трябваше да стана и да отида до кутията, за да проведа малък, но с очакван резултат експеримент.
Семето се предаде. То падна в ръцете ми, сякаш беше мое собствено. Изпитах внезапна радост и дори удовлетворение – за какво, ако мога да попитам?
Поставих топчето върху кадифената подложка, включих светлината и се заразхождах из стаята, опитвайки се да проумея какво се е случило току-що.
Да речем, че съм истински потомък на Уейз и може би имам много роднини на този свят. Но като се има предвид, че дядо ми не е бил „от Сибир“ и родът му е толкова известен, колкото и този на баща ми, в мен няма нищо от извънземна кръв.
А и Уейз не могат да бъдат близки роднини с всички! Близкото родство е нещо определено и всички съвпадения си имат граница.
Съществува гигантски шанс това семе да е напълно чуждо. Следователно се връщаме към фантазията на лейди Мира за несвързаното привличане. Изглежда, че наистина съм магнит за магически семена. И какво да правя с това „щастие“?
Не знаех какво да правя в момента, затова продължих да се разхождам из стаята. Жреца, като ме гледаше, се прозя няколко пъти и заспа.
Това е намек, нали? „Успокой се, Маргарет, и не се притеснявай – казва той.
Наистина се успокоих, но после си спомних за саксията и за да не безпокоя котката, се преместих в хола, където започнах да си играя на агроном.
Беше глупаво, но сега още повече исках да засадя семе. Снощи все още се колебаех, но сега вече не.
От двете съкровища в кутията си избрах първото. То блестеше по-ярко и когато откраднах саксията от имението, се сетих за него.
Заравяйки семето в почвата и поливайки го с малко вода, се успокоих. Сърбящото безпокойство, свързано с цялата ситуация, сякаш се махна от мен.
Дори реших, че ще се върна в леглото и ще заспя, но сънят така и не дойде. Затова захвърлих нощницата си и пристъпих към малкото стенно огледало. Изправих се, после се обърнах с гръб.
Дясната ми раменна лопатка. Сега на нея имаше хищно изглеждащ йероглиф. Вчера го бях гледала половин час и оттогава не се беше променил.
Напомни ми за един виц за специалист по китайски език и модно момиче. „Защо ме гледаш така? – Аз съм лингвист и се опитвам да разбера защо на рамото ти е написано „повторно не замразявайте“? Надявам се, че това не е моят случай, а?
След като погледнах татуировката и се поразходих известно време около саксията, се отправих към банята. След това се облякох и седнах да уча и отново да уча.
Стигнах до кафенето преди всички останали – будна, но много гладна.
Там изчаках приятелите си МикВой и Психо, които се отказаха от масата на трети курс. Веднага щом момчетата седнаха на масата, получих основателен въпрос:
– Как мина почивният ти ден, Марго? Добре ли си прекара?
– Е, как да ви кажа…
След втора чаша кафе казах каквото беше. Разказах една нетипична, сърцераздирателна история за отвличане и спасяване.
Момчетата пуснаха челюстите си в един глас.
– Маргарет, шегуваш ли се с нас? – Издиша след кратка пауза Джим.
А Лим просто мълчеше, без да крие учудването си. Но накрая заговори:
– Рик глупак ли е? Трябва да си напълно безмозъчен, за да предприемеш покушение срещу любимата адептка!
– Чичо му го е подучил на това – свих рамене аз. – Но това, разбира се, не отменяше идиотизма на Рик.
Замислих се за миг и добавих със закъснение:
– Но за всеки случай, цялата тази ситуация с Брайт е голяма тайна.
– Тайна? След като ти и Джордж прелетяхте с Пазителя през цялото кралство? – Изхърка Психо.
Е, да, това е логична гледна точка. Но все пак:
– Опитайте се да не казвате на никого?
Приятелите ми кимнаха и тръгнахме към класната стая. Продължих да търся Негово Величество по коридорите, макар да знаех, че тази сутрин е зает с други неща. В момента не беше в академиите, защото Брайт бяха там за партито на килима, но аз все пак исках да се срещна с него, за да споделя новината за второто семе.
Мозъкът му отказваше да приеме информацията и да анализира напълно последствията. Заключенията му в момента се ограничаваха до истеричното: Маргарет, пак си в беда! И то много повече, отколкото последния път!
Искаше ми се да поговори и с Филиния, но тя, уви, беше недостъпна.
Разбира се, можех да изтичам до портата и да подам бележка, после да изчакам до вечерта и да поговорим през оградата. Но общуването през решетките вече миришеше на нещо ненормално – не, трябва да говорим в друга, адекватна среда. А и темата е твърде сложна.
Така че остава Джордж.
Аз обаче нямах търпение да видя краля и първият човек, с когото обсъдих сутрешните събития, беше Зора.
„Е – каза съществото, което беше заело обичайното си място на крака ми. – Интересно.“
Замислих се за нещо друго:
„Зора, ами ако не съм единствената със способността да привличам семена? Ами ако има и някой друг и този някой ги привлича за да унищожи магията? В края на краищата енергията не може да отиде наникъде, ако семената изчезнат, значи нещо се случва с тях?“
Подобно предположение би могло да свърже деградацията на магията и технологията, изобретена от създателя на Зора. Всъщност това беше единствената възможност.
Съществото не отговори, дълбоко замислено. Прехвърлих вниманието си към лекцията и към писането на бележките си, за които не можех да получа кредит, без да ги представя.
Вече бях пропуснала няколко страници в конспекта си, но няма страшно, ще се разберем.
След много дълго мълчание Зора каза:
„Не знам, Марго. Никога не съм чувала за такъв магьосник, но на теория всичко е възможно. Просто не знам защо някой би искал да унищожи семената“.
„А защо твоят създател е измислил технологията за трансформация?“
„Толкова интересно! – Изпищя от вълнение Зора. – Това е било научно начинание!“
„Ами ето го и първият ти избор на причина“ – измърморих недоволно.
Тя отново замълча, а аз заприличах на кралицата майка и започнах да „фантазирам“:
„Друга теоретично възможна причина е отслабването на други благороднически семейства или дори кралства. В края на краищата, колкото по-малко са семената, толкова по-малко са достойните магове. По-малко военна мощ и технологичен напредък“.
В края на краищата именно маговете са на върха на самия живот тук. Те са тези, които създават най-важните технологии и поддържат много процеси и неща.
Същите тези системи за осветление са магически. Съществуват магически преобразуватели, създадени от майстори на артефакти, които съхраняват, преобразуват и запазват слънчевата и вятърната енергия.
Какво ще се случи, ако не останат магьосници, които могат да създават и поддържат системите? Изключването на аналога на електричеството е технологична гибел.
Има много неща, за които можете да се сетите! Друг въпрос е доколко основателни са тези фантазии?
Може би драматизирам. А с изчезването на семената наблюдаваме някакъв естествен процес?
Искам да кажа, че тук има повреди, така че какво, ако семената са изтеглени някъде другаде? В друго пространство, недостъпно за жителите на този свят? Или пък към съвсем друг свят? Или в някаква черна дупка от магията?
Изобщо теоретично е възможно да си представим всичко!
„И преди Голямото дърво да изсъхне, семената са политали към него? – Уточних.
„Не всички. Но осиротелите със сигурност“.
Отново се замислих и се стреснах едва когато долових въпроса на учителя по темата на настоящата лекция. Какъв късмет, че се бях подготвила! И че паметта ми не е като решето.
Да, отговорих му. Овладях се и спрях да се разсейвам.
Просто мистериите са си мистерии, но все още трябва да уча. Особено ако ще бъда истинският наследник на Уей… Добре. Спри.
Разтърсих глава, прогонвайки тези мисли, и се съсредоточих върху лекцията. Никакви догадки повече, иначе ще си измислям разни неща от време на време и после няма да се сбъднат.
В реалния свят трябва да се срещна с Джордж и да му кажа за второто семе. Може би, предвид този нов случай, трябва да отменим предстоящия съмнителен експеримент?
След обяда пътищата ни с краля все пак се пресякоха. Разказах му, той ме изслуша и стана много сериозен.
Въпреки това той не отмени предстоящото пътуване. Всъщност ми каза да съм готова да тръгна още тази вечер. Порталите са си портали, но това не е толкова просто. Трябва да бъдем дискретни и да пристигнем в Урмас рано сутринта.
Намръщих се и го погледнах съжалително.
– Аз самият не съм доволен от това – каза Джордж. – Но втората семка все още не е достатъчна за заключенията.
Уви, и без думи знаех, че сюзеренът ми е прав.
ДЖОРДЖ
Влязохме в столицата на Урмас един час преди разсъмване. Точно по това време стражите отваряха градските порти, за да пуснат първите пътници и фермери, които бързаха за търговия.
Непретенциозната на вид карета с увития в тъмно наметало водач, разбира се, не приличаше на обоз, но те не проявиха особен интерес към нас. Кесията, хвърлена на началника на отряда, беше използвана като амулет, за да отклони погледите им.
Тихо свиркане, пляскане с камшик и ние потеглихме – в широка арка, в чийто връх стърчаха щиковете на защитната решетка. Градът вече се събуждаше. Много хора бяха нетърпеливи да присъстват на едно толкова интересно събитие като екзекуцията.
Маргарет, седнала на отсрещната седалка, спеше спокойно. Взех я от Академията законно – дойдох да взема дамата лично, със собственоръчно подписана заповед.
Почуках на вратата на стаята ѝ в момента, в който Марго шепнеше на недоволната си и по някаква причина безсънна котка. Този път от спалнята на дамата не дойдоха никакви странни звуци, но не бях забравил за този епизод.
Напуснахме територията на Академията и се отправихме с портал към границата на Урмас. След това пътувахме в карета, по път, който не беше очевиден дори за граничарите.
Два часа по неравен път и ето. Отначало дамата се оплакваше от гадене, а после заспа. Искаше ми се да седна до нея и да я прегърна, но не посмях. Денят беше твърде тежък, а и подпухналите бузи на Маргарита нямаше да помогнат.
Не се съмнявах, че тя ще се обиди. В края на краищата, онази целувка… беше приятна, но не съвсем доброволна. Адептката се опитваше да избегне наказанието и вероятно да се поправи.
Нямаше причина да се целува сега. А и моето собствено състояние… Трябва да съм трезвен, така че по-добре да се въздържа от флирт с младата лейди Сонтор.
Е, скоро ще наваксаме. Ще имаме достатъчно време, за да направим всички неща, които наистина искам да направя.
Каретата се залюля, удари се в камък, неподходящ за градски път, и момичето се събуди. Тя се стресна, огледа се сънливо и като дръпна малко завесата, попита:
– Къде сме?
– Почти на място – отговорих аз. Устните ѝ сега изглеждаха особено привлекателни и трябваше мислено да се скарам на собствените си инстинкти. – Екзекуцията е на разсъмване, така че няма да ни се наложи да чакаме дълго.
Марго кимна, но дори в тъмнината на каретата видях страх във виолетовите и очи.
Каретата спря в края на площада, на десетина крачки от завоя към широката и лесна за излизане улица. Площадът с издигнатата в центъра платформа бавно се пълнеше с хора.
Когато мракът се разсея и първите слънчеви лъчи се отразиха от покривите на къщите, площадът беше толкова претъпкан, сякаш щеше да има безплатен концерт на най-добрите трубадури, а всички зрители щяха да бъдат обсипани със злато.
Маргарет, която гледаше всичко през процепа между завесите, нервно се озърташе.
– Не се страхувай – опитах се да я успокоя аз. – Няма да останем по-дълго от необходимото. И се надявам, че присъдата няма да е прекалено дълга.
Грешах за последното, ама грешах!
Щом двамата осъдени бяха изведени на високата платформа, тълпата зашумя. Това продължи цяла вечност, след което главният прокурор на Урмас с магически усилен глас започна да изброява престъпленията на тези, които трябваше да бъдат екзекутирани.
Дали прокурорът имаше странен навик да се наслаждава на мръсотията, или причината беше в безбройната тълпа от граждани, жадни за интересни и кървави истории – не знам! Но това беше такава реч, че дори аз се уплаших. А какво да кажем за Марго?
След няколко минути лейди Сонтор не издържа повече и просто запуши ушите си. Аз нямах нищо против, напротив.
Така беше много по-добре! Защото подробностите ставаха все по-кървави и по-кървави.
Периодично Марго вадеше пръстите си от ушите, заслушваше се и ги връщаше обратно.
Цялото това мъчение продължи невъобразимо дълго време! Към края на речта на прокурора хората на площада вече настояваха за по-жестока екзекуция за убийците от брадва.
Това щеше да е краят, но прокурорът пожела да удължи „удоволствието“ и да даде думата на осъдените:
– Тук и сега изброих престъпленията ви! – възкликна той и усилващата магия разнесе гласа му не само по площада, но и из целия град. – Признавате ли деянията си?
След това прозвуча дрезгав, гъгнив смях.
Изобщо гласовете на престъпниците също се усилиха. Не знам как са се отнасяли с тези двамата в килиите, но и двамата определено не бяха на себе си.
Те все още не бяха луди, а по-скоро отчаяни. Сякаш и двамата бяха вярвали до последно, че ще бъдат спасени по чудо. Клиентът, ако се съди по имената и титлите на жертвите, не беше прост.
Осъдените се забавляваха, подигравайки се с думите на прокурора. Прокурорът позволяваше това, сякаш нарочно подгряваше тълпата.
Накрая се чу:
– Това ли е? О, не… – ставаше дума за изброените казуси.
Както се подозираше, разследването не разкри всички деяния. Имаше и още.
Отново се чу смях и един от бъдещите покойници започна да изброява нови имена, като добавяше и обстоятелствата на смъртта.
До този момент Марго беше престанала да си запушва ушите и беше пребледняла в лицето.
– Защо не измъкнат името на клиента от тях? – прошепна тя.
– Предполагам, че те или изобщо не познават клиента, или има силен блокаж, който държи самоличността му скрита не само от менталистите, но и от тях.
Което отново води до заключението, че клиентът е много сложен. Той е приказно богат и могъщ или е безкрайно талантлив магьосник.
Докато слушахме имената на останалите жертви, Марго стана почти безстрастна. Но само докато не стана дума за името на баща ѝ.
Маркизът – да, маркизът, защото все още не беше станал херцог – Сонтор.
Бях много изненадан. Тогава се опасявах от пристъп на гняв от страна на Маргарет, но дамата остана сравнително спокойна. Тя каза със същия шепот:
– Това не може да бъде! Маркизът умря при нещастен случай!
Спомних си историята, беше банална до смърт. Сонтор беше паднал много лошо от коня си по време на едно от пътуванията си.
Нищо подозрително. Изобщо нищо!
И ако Маргарет не беше тук, сигурно щях да си замълча, но…
Вдишвайки, активирах комуникационния пръстен и наредих на един от нашите охранители, който присъстваше на площада под прикритието на обикновен жител на града:
– Възмутете се. Кажи му, че маркизът на Сонтор е загинал при падане. Бил си в херцогството и знаеш със сигурност. Осъденият лъже, измисляйки си някаква причина.
Стражът го каза. Гласът му не беше усилен, така че не можехме да го чуем, но думите стигнаха до този, който трябваше да ги чуе.
После отново се чу истеричен смях и снизходително обяснение, че е по-лесно да паднеш от кон с нечия помощ, отколкото да паднеш сам. Това е перфектното убийство, нали? Пътнотранспортно произшествие на пътя – колко ли такива се случват? И само пълен идиот би повярвал, че блестящ ездач като Сонтор може да падне сам.
Какво се случи с мен? Само едно: тези двамата не лъжеха. Интонацията им и самият строеж на фразите им ясно показваха, че това, което казват, е истина! От горе до долу.
Маргарет също го осъзна. Очите ѝ станаха големи, сякаш бяха очи на кукла.
Вдигнах се и ударих няколко пъти с юмрук по стената на каретата, сигнализирайки на кочияша. После не издържах повече и добавих:
– Стига! Да се махаме оттук!
Каретата се дръпна, после потегли.
– Ами експериментът? – Попита Маргарет след много дълга пауза.
– По дяволите с такива експерименти! – изръмжах неприлично.
Назад към част 20 Напред към част 22