Глава 16
Това вампирско „леговище“ беше на няколко стъпала по-високо от предишното. Не че предишната можеше да се нарече леговище, всъщност. Не знаех как да ги нарека. Скривалища? Леговища? … Обиталища?
Притаих се в една сенчеста врата от другата страна на улицата, откъм сградата, която Зора беше отбелязала на картата си. В сенките зад мен се беше сгушил Зилас. Топлината му се излъчваше в гърба ми, докато изучаваше сградата над главата ми. Трафикът преминаваше покрай нас, а фаровете проблясваха в мъгливия дъжд.
Бяхме в сърцето на центъра. Всъщност не бяхме далеч от канализацията за дъждове, през която бях избягала снощи.
Нито най-високата, нито най-хубавата сграда в квартала, кулата беше анонимна сред съседите си. Можеше да е пълна с офиси или апартаменти и се отличаваше от останалите само по това, че входните врати бяха блокирани от строителни барикади, а от втория до петия етаж вместо прозорци имаше шперплат.
– Какво мислиш? – Прошепнах на Зилас.
– Твърде много хх’айнун тук. Те ще ме видят.
Макар че се беше стъмнило, все още беше ранна вечер и покрай нас се носеха остатъците от трафика в час пик. Зилас, с неговите рога, опашка, червени очи и доспехи, беше малко забележим.
– Ще заобиколя отзад – казах му, – и ще ти съобщя, когато е безопасно да излезеш отново.
Багряна светлина се втурна над него и силата му се върна в инфернуса. Притиснах ръце към гърдите си – след като бях изгубила палтото си, вместо него носех три пуловера – и се впуснах в лекия дъжд.
Няколко минути безгрижно крачене по-късно влязох в задната алея и прошепнах:
– Добре, Зилас.
Той се материализира до мен и заедно проучихме новата гледка – празна стена с товарна рампа и една-единствена, безформена стоманена врата. Червена светлина пламна по ръката на Зилас, оформяйки рисунка от руни, и той притисна два пръста към тънката пролука между вратата и рамката. От пролуката избликна пурпурна сила, след което той натисна стоманата.
Вратата се отвори.
Примижах подозрително.
– Къде се научи да правиш това?
– Така беше отворена металната кутия в къщата на призоваващия.
Сейфът на чичо Джак, разбит с демонична магия. Зилас се научи твърде бързо за удобство.
Очакваше ни тъмен коридор. Във въздуха се носеше прашната миризма на гипсокартон, а слой бял пясък покриваше бетонния под, който все още не беше завършен с килим или плочки. Последвах Зилас, а сърцето ми туптеше толкова силно, че нямаше да се учудя, ако издаваше повече шум от обувките ми.
Коридорът ни отведе до недовършено фоайе, осветено само от уличните лампи навън. Таванът беше пълен с липсващи плочки, а от тъмното пространство над него висяха снопове тел и несвързани въздуховоди. До купчина гипсокартон бяха натрупани стоманени шпилки, наоколо бяха разхвърляни кофи, а по пода се виеха удължители. Един промишлен вентилатор сочеше към затворените и блокирани входни врати.
Побутнах пръста си през праха. Полузавършеният строеж изглеждаше изоставен.
Зилас се насочи към противоположния край на фоайето, а стъпките му бяха безшумни. Спря пред една врата и я бутна. Тихото хлопане на бравата отекна в тъмното бетонно стълбище от другата страна, когато той тръгна нагоре по стъпалата.
– Нагоре? – Прошепнах, като се колебаех с една ръка на вратата. Мазето изглеждаше по-благоприятно за кръвопиещи чудовища. – Сигурен ли си?
Той погледна назад, очите му светеха.
– Усещам прясна кръв.
Преглъщайки, отпуснах вратата и я затворих. В мига, в който тя се затвори, стълбището бе обгърнато от пълен мрак. Нямаше прозорци и светлини.
– Зилас? – Прошепнах едва доловимо. – Нищо не виждам.
Меко светещите му очи се появиха отново, когато той се обърна. Съдейки по местоположението им, той вече беше на половината път към първия етаж на стълбите. Очите му се приближиха, докато се връщаше, а след това топли ръце докоснаха китките ми. Той придърпа ръцете ми около врата си, после закачи пръстите си под коляното ми и дръпна. Издърпах се на гърба му и сключих краката си около кръста му.
Докато той тръгваше нагоре по стълбите, аз въздъхнах мрачно.
– Наистина съм безполезна, нали?
– Да.
Леко го плеснах по дясното рамо – небронираното.
– Не се съгласявай с мен. Трябва да кажеш нещо окуражаващо.
Той се плъзна нагоре по следващия набор стълби.
– Защо?
– За да ме накараш да се почувствам по-добре.
Пауза.
– Защо?
– Правиш ли някога нещо, което не ти носи някаква полза?
– Като какво?
Походката му се изравни, докато се отклоняваше от следващите стълби. Раменете му се отместиха, след което чух как вратата се отвори. Най-слабата светлина, която се процеждаше около шперплата, блокиращ прозорците, едва проникваше в тъмнината на нещо, което приличаше на коридор.
Изглежда, осъзнавайки, че това не е достатъчно светлина, за да се ориентира човек, Зилас не се опита да ме свали. Продължи напред с предпазливи стъпки.
Залепих се по гърба му, за да ми е по-удобно, и той закачи ръцете си под коленете ми, за да поддържа по-добре тежестта ми.
– Добре, ето една хипотетична ситуация.
– Не знам тази дума.
– Хипотетична? В този случай означава да си представиш дадено събитие като реално, за да можеш да решиш как би реагирал. И така, представи си, че се разхождаш из гората и чуваш, че някой вика за помощ.
Той направи пауза, вдиша през носа си, след което зави по коридор, който водеше далеч от дъсчените прозорци и слабата им светлина.
– Това звучи zh’ūltis.
– Просто си представи, добре? – Приближих устата си до ухото му, за да мога да шепна по-тихо. – Чуваш зов за помощ в гората. Какво правиш?
– Ще видя кой вика.
Изненадана, допуснах искрица надежда.
– Ами ако намериш… жена? Тя е хваната в капан под едно паднало дърво. Какво би направил след това?
Той отново направи пауза и освободи едното ми коляно. Чу се потропване на врата. Той се наведе напред, подуши въздуха, после се отдръпна и продължи. Далеч от прозорците мракът беше зловещо пълен и се съмнявах, че Зилас би могъл да се ориентира в него без инфрачервеното си зрение.
– Коя е жената? – Попита той.
– Какво имаш предвид?
– Жената в капана. Познавам ли я?
– Не, не я познаваш. Тя е непозната.
– Тя демон ли е или хх’айнун?
– Е… демон.
– Тогава ще избягам, преди да ме е видяла. – Той падна на колене и аз изпищях, притискайки гърба му. Усетих, че ръката му се движи. – Тук има стара кръв.
– Има ли вампири наблизо?
– Ходили са тук, но не от много дни. – Той се надигна, качи ме на гърба си и продължи нататък. – Чувам гласове. Те са близо, но не знам как да стигна до тях.
Сигурно сме влезли през грешната врата. Обзалагах се, че има по-близко стълбище до мястото, където са разположени собствениците на гласовете.
– В крайна сметка ще намерим начин – уверих го аз. – Не е нужно да бързаме.
– Колкото повече време отнеме, толкова по-дълго ще трябва да те нося.
– О, хайде. Не съм толкова тежка.
Раменете му потрепнаха от досада.
– Изобщо не си тежка, но продължаваш да ми говориш на ухо. Майтап.
Усмихнах се в тъмнината и отново се наведех близо до ухото му.
– Защо тогава бягаш от един хванат в капан женски демон?
– Защото тя може да ме убие.
О, точно така. Той ми беше казал, че женските демони имат по-мощна магия от мъжките.
– Може би тя ще ти бъде благодарна, че си я спасил.
– Или ще ме убие.
Извъртях очи.
– Добре, добре. Да кажем, че е жена-човек. Какво би направил?
– Ннн. – Той измина няколко крачки в мълчание. – Как е хваната в капан?
– Под едно дърво. Можеш да го вдигнеш без проблем – добавих, за да го улесня.
Още едно замислено мълчание.
– Защо е там? В гората под едно дърво?
– Има ли значение?
– Подозрително е.
Изпъшках от нетърпение.
– Престори се, че в нея няма нищо подозрително. Тя не е въоръжена или опасна. Тя е просто попаднал в капан човек, който се нуждае от помощ, иначе ще умре.
Той заобиколи един невидим ъгъл и се промъкна нататък.
– Е? – Наложи се да настоявам. – Би ли я спасил?
– Искаш да кажа „да“.
– Разбира се, че искам! – Сърцето ми потъваше, оставяйки неприятно парене в гърдите ми. – Защо да не го направиш? Можеш да спасиш живота ѝ почти без никакви усилия. Това няма да ти струва нищо.
Той отново приклекна, вдишвайки през носа си.
– Хипотезата ти няма смисъл, Драйдах. Аз не мога да бъда видян от нито един хх’айнун, иначе ти би била в опасност. Ти ми каза това.
– Ами ако можеш да я спасиш, без да те видят? – Попитах отчаяно.
Той се държеше неподвижно, като или мислеше, или слушаше.
– Защо си разстроена?
– Не съм разстроена.
Зад гърба ни се чу тихо потракване и си представих как опашката му профучава по пода.
– Лъжеш.
По дяволите. Бях забравила, че той може да разбере кога лъжа.
– Искам да кажеш, че ще спасиш жената, защото ако не я спасиш, значи си…
– Какво съм?
– Зло – прошепнах.
Той не каза нищо, а в мълчанието му беше отговорът, от който се страхувах. Той не би спасил безпомощен човек от сигурна смърт. Въпросите му разкриваха мисловния му процес. Познаваше ли човека? Дали е бил опасен? Защо е бил там? С други думи, той искаше да знае какви са рисковете или ползите за него.
Егоистичен. Егоистичен демон, който се интересува само от себе си.
– Защо? – Прошепнах нещастно. – Защо не би помогнал на някой, който е наранен или е попаднал в капан?
Още едно изтърсване на опашката му.
– Чувам гласове зад тази врата.
Хванах го за раменете.
– Коя врата? Къде?
– Тази, която е точно тук. Ако я отворя, сигурно ще видят.
Изхвърлих хипотетичния сценарий от главата си – той беше прав, беше глупаво – и се съсредоточих върху мисията ни. Как ще влезем в стаята, без да ни видят? Стиснах очи, тъй като така или иначе не виждах, и се опитах да измисля друг начин за влизане. Недовършеното фоайе се материализира в съзнанието ми.
– Зилас – прошепнах аз. – Как изглежда таванът тук?
Той погледна нагоре, главата му беше толкова близо, че косата му се разпиля по бузата ми. Мускулите му се напрегнаха, после се изправи.
– Вар – прошепна той. – Добра идея, Драйдах.
Най-накрая се появи светлина. Тя се процеждаше от долната стая през правоъгълните отвори, където липсваха пластмасовите панели на тавана. Дебели кабели и лъскави сиви тръби се виеха между стоманените напречни греди, а металната решетка се простираше в най-отдалечените ъгли на сградата, непрекъсната от стаите и коридорите под нея.
Пространството за пълзене, скрито между тавана на долната стая и пода на по-горното ниво, не беше високо, което ме принуди да легна с лице надолу с ръце и крака, подпрени на метални подпори. Стоманата посиняваше кожата ми, докато придържах торса си от крехкия бял панел под мен. Зилас беше изчезнал в тъмнината, пълзейки безшумно по гредите. Таванът беше твърде нисък, за да се кача на гърба му.
Докато чаках, до ушите ми достигнаха гласове, чиито думи не се чуваха. Един мъжки и един женски глас. Разговорни тонове.
Появиха се пурпурни очи, когато Зилас пропълзя под един сребърен канал. Той се движеше предпазливо, като се придвижваше над и около тежки напречни греди и снопове кабели. Мускулите на ръцете и бедрата му се огъваха със сила, каквато аз нямах, докато се придвижваше по неудобното, крехко трасе с препятствия.
Той се подпря на решетката до мен.
– Вампири в три стаи.
– Колко?
– Не мога да видя в третата стая. В останалите има реш. Десет – поправи се той, превеждайки ми.
Десет вампира плюс неизвестен брой в друга стая? Е, това сигурно щеше да счупи рекорда на Зора за най-голямо гнездо, което някога е срещала.
– В едната стая – прошепна той, като се премести толкова близо, че топлият му дъх дразнеше ухото ми, – има… документи. Искаш ли да видиш това?
– Да – въздъхнах. – Накъде?
Той тръгна предпазливо по тавана. Запълзях след него, опитвайки се да го догоня, но без да бързам. Най-малкият шум можеше да издаде присъствието ни. Мускулите ми горяха от усилието да държа тялото си неподвижно над панелите, докато се провирах под висящите жици и кабели. Шумоленето на гласовете отдолу ставаше все по-силно.
Зилас се промъкна до един липсващ панел, правоъгълният отвор беше осветен отдолу. Поклатих се към него, ръцете ми трепереха. Говоря за тренировка. Беше като непрекъснат планк и лицеви опори.
Докато си поемах мъчително дъх, осъзнах, че не мога да се задържа над панелите. Мускулите ми бяха твърде уморени – което ми оставяше само една възможност. Сбърчих вежди и бузите ми вече бяха нагорещени, но прехвърлих ръка през Зилас. Главата му се наклони в моята посока, когато се изтеглих върху него и легнах по гръб, оставяйки го да поддържа и двама ни.
Той беше казал, че не съм тежка. Отказах да се чувствам виновна.
Придържайки раменете му, надникнах в просторната стая долу. Заобиколена от затворени врати и разхвърляна с изоставени строителни материали, тя вероятно щеше да бъде изпълнена с кабинети, след като ремонтът приключи. Най-отдалеченият край беше подреден като за дрямка – редици от спални чували, възглавници, постелки за йога за матраци и няколко допълнителни одеяла.
В друг ъгъл някой беше сложил лист гипсокартон върху двоен куп двадесетгалонови кофи, а отгоре бяха подредени свободни документи и папки на три спретнати купчини.
На няколко метра от импровизираната маса на пода седяха мъж и жена. Бяха подпрели стара лампа, чиято самотна крушка светеше наполовина, върху прашна част от оборудването с жълт резервоар на дъното. Въздушен компресор? Три червени бидона бяха наредени наблизо, сякаш собственикът на инструмента очакваше да се върне на следващия ден, за да продължи работа.
Жената се взираше в монитор, поставен на пода до черен компютър, от който висяха скъсани кабели. Компютърът на Клод, откраднат от къщата му в града.
Мъжът хвърли шепа хартии в една празна кофа.
– Намерихте ли вече нещо?
Спътничката му вдигна поглед от монитора, а кафявата ѝ опашка се размърда.
– Всичко важно е криптирано. Това не е моята област на компетентност.
– Вие сте специалист по компютърни науки.
– Това не ме прави хакер. Дори не успях да се дипломирам – добави тя, като горчиво обвинение наслояваше твърдението.
Другият мъж сви рамене, докато преглеждаше поредния документ.
– Не можем да променим това, което ни се е случило. Просто се радвай, че си се обърнала по времето, когато е пристигнал лорд Василий.
Лорд Василий? Що за име беше това? Звучеше като злодей от анимационен филм.
– Твърде нова си, за да знаеш – продължи мъжът с тих глас – но ние се криехме по цял ден в канализацията с надеждата, че ловците няма да ни намерят. Единственото, за което можехме да мислим, беше за кръв. Но през последните два месеца лорд Василий промени всичко това.
– Как? – Попита тя несигурно.
– Когато той е наблизо… не го ли усещаш? Може би все още не можеш, но е като да си отново нов. Сякаш главата ми е чиста за първи път от години. Мога да мисля за нещо повече от кръв. – Той хвърли още една страница в кофата за боклук. – Той прави този живот почти поносим.
Раменете на жената се отпуснаха, сякаш думите му я смутиха, а не я успокоиха.
Той наклони няколко листа към нея.
– Това изглежда обещаващо.
Тя се прегърби още повече.
– Добави го към купчината.
Изправяйки се на крака, мъжът постави новите страници на импровизираната маса. Върна се на мястото си и прочете следващия документ. Дали и тези документи бяха от къщата на Клод? Или можеха да са от сейфа на чичо Джак?
„Зилас“ – помислих ясно, без да искам да говоря на глас, когато вампирите са толкова близо. „Трябват ми тези документи“.
Отдръпвайки се от отвора, той наклони глава в безмълвна заповед. Измъкнах се от него и се качих на близката напречна греда. Той вдигна краката си нагоре, като се разположи на ръба в компактна стойка. Слаба червена магия се появи по ръцете му.
Той скочи през пролуката и се приземи върху бетона едва ли не с трясък, но и двамата вампири се обърнаха при звука. Той вече мигаше към тях. Ръцете му се сключиха около гърлата им, смазвайки дихателните им тръби, за да не могат да извикат, после от пръстите му израснаха пурпурни нокти и той ги заби в гърдите на вампирите. Хвана и двете си жертви, когато те се сринаха, и ги свали безшумно на пода.
Сърцето ми се сви, когато младият специалист по компютърни науки се свлече безжизнено, и си припомних трудно спечелената мъдрост на Зора: Убийството им беше милост.
Слязох от гредата, приближих се и провесих крака през дупката. Връщайки се към отвора, Зилас се протегна нагоре. Аз се оттласнах от ръба. Той ме хвана и ме постави на земята.
Твърде много празни врати – вероятно водещи към бъдещите кабинети на изпълнителните директори – гледаха към това голямо помещение и това ме изнерви. Обърнах се към документите. Листът, който мъжът вампир беше добавил, съдържаше ръкописен списък с имена и телефонни номера, озаглавен „Контакти за спешни случаи“. Разпознах разхвърляния почерк на чичо Джак.
Взех документите и ги притиснах към гърдите си. За по-голяма сигурност грабнах и другите купчини.
– Това е, от което се нуждая – прошепнах. – Нека…
– Усещаш ли това?
Острият въпрос, заглушен от стената, отекна някъде наблизо, но не знаех от коя стая идва звукът.
Зилас ме сграбчи за кръста и ме подсили към тавана. Хванах се за ръба и се вкопчих в пролуката, а той скочи след мен. Откачи се от отвора, а опашката му се вдигна в тъмнината.
По бетона се разнесоха стъпки.
– Какво? – Изръмжа шокиран глас. – Те са мъртви?
Без да смея да помръдна, надникнах отстрани през пролуката. Виждах само краката на убитите вампири. Около телата се бяха събрали поне три нови фигури.
– Прободени в сърцето – изпъшка друг вампир, приклекнал да разгледа тялото. – Никога не съм виждал такива рани.
– Какво е могло да… – Третият вампир се изправи пред нещо, което не можех да видя.
Приклекналият вампир се изправи в цял ръст и също така се вцепени, когато стъпките, много по-тихи от тези на останалите, се приближиха. Дълга пауза.
– Намерете натрапниците.
Тихият, сух глас издаде заповедта, без да я променя, и вампирите скочиха, за да се подчинят. Затаих дъх, докато те се разпръснаха из стаята, отваряха вратите на кабинетите и търсеха сред строителните материали. Не реагираха на моите и на Зилас миризми, така че предполагах, че са чувствителни само към миризмата на кръв. Добре, че никой от нас не кървеше.
„Зилас“ – помислих си, – „трябва да се махнем оттук“.
Той сканираше тъмнината, напрегнат и съсредоточен. Придържайки снопа с документи към гърдите си, се огледах за най-бързия изход от пълзящото пространство. Недалеч от лявата ми страна от квадратен отвор в пода над нас се спускаха два големи, кръгли въздуховода. Припълзях по-близо, като мислено призовах Зилас да ме последва. Покрай тръбите надникнах нагоре. Дали това беше недовършен отвор горе?
Когато гласовете на вампирите и тропотът от търсенето им изпълниха помещението долу, предпазливо се издърпах нагоре. През просторния отвор – достатъчно голям, за да може Зилас лесно да се побере – минаваха тръби и проводници. Протегнах ръка нагоре и открих отворения ръб горе.
– Драйдах – изсъска той.
– Мога да се вместя – издишах, краката ми се подпряха на една греда, докато се изтеглях нагоре с една ръка, като с другата ръка държах здраво папките. – Стената тук горе не е завършена. Мога да се кача на следващия етаж.
– Драйдах…
Адреналинът течеше горещ във вените ми, качих се на ръба и се втренчих в стаята на горния етаж. Може би малък офис? Празната врата отсреща представляваше черен правоъгълник, твърде тъмен, за да различа нещо отвъд него.
„Зилас, побързай и … “
Мислите ми се разсеяха. Съзнанието ми остана празно.
Във вратата се появи фигура, по-тъмна от сенките. По-голяма от всеки човек, със слабо проблясващи доспехи – и малинови очи, горящи като кипяща магма.
Демонът навлезе в стаята с безмълвна крачка. Разпознах мощното му телосложение, острото му лице, извитите му рога и тъмна коса, дългата му опашка и огромните му криле, подобни на прилепи. Последния път, когато бях видяла демона, той беше душил Амалия и Травис до безсъзнание по заповед на Клод.
Движейки се със смъртоносна тишина, той прекоси малката стая. Приседнала на ръба с отвора зад гърба ми, дори не успях да се отдръпна.
Демонът спря пред мен и студена, жестока усмивка изкриви тъмните му устни. Той протегна ръка и дробовете ми се заключиха от ужас. Огромната му ръка се сключи около снопа с документи, който стисках.
Той измъкна документите от ръцете ми без никакво усилие. Удовлетворението оцвети усмивката му – и тогава отворената му длан удари гърдите ми.
Аз се преобърнах назад, паднах в пролуката и се разбих с главата напред през пластмасовия панел на тавана долу.
Назад към част 16 Напред към част 18
