Гарекин
Беше ги слушал в продължение на около час. Бяха го вързали за една маса с някакво стоманено въже. И се тревожеха как да го държат през светлата част на деня, когато те, очевидно, трябваше да спят.
Той вече не се учудваше, че е жив. Твърде много приличаше на излизането му от ледовете в Сибир преди толкова време, на усещането за събуждане от дълъг сън. Родителите бяха обещали, че на този свят няма почти нищо, което би могло да го убие, и той се чувстваше някак нелоялен към Родителите, че се страхуваше, че това е краят. Родителите… о, само ако можеше да си спомни.
Най-силният кръвопиец, онзи, който го бе изпреварил и бе изцедил кръвта от него, говореше. Това беше Арманд.
– И ако го сложа в моята крипта и той все пак успее да се измъкне от нея, тогава ще ме намери в някоя от другите крипти.
– Е, тогава какво ще правим?
Стоманени кабели. Силни, добре, но дали този вампир беше прав, като казваше, че Гарекин има силата на десет мъже? Точно това беше чул Гарекин да казва в телефонния си разговор с Принца. Силата на осем до десет мъже.
Ако Гарекин наистина разполагаше с толкова много сила, щеше да избяга от тези кабели веднага щом те си починеха. И нямаше да си губи времето да разбива криптите им. Беше открил точно това, за което бе дошъл тук. Беше го видял, докато Арманд извличаше кръвта от него. Амел, Ядрото, Амел, духът, който всъщност съживяваше всички тях. Амел беше в това същество Арманд, който го бе нападнал, и в разгара на борбата, докато Гарекин се бореше с кръвопиеца, който го убиваше, той бе видял града, безпогрешно града Атлантида, и то не такъв, какъвто някога би могъл да си го представи, а от друга перспектива, далечна перспектива, божествена перспектива, докато градът избухваше в пламъци и бавно падаше в морето.
Сега той затвори тези мисли дълбоко в съзнанието си, страхувайки се от телепатичните им дарби, с които се хвалеха по ефира денонощно.
Каква наглост, че разказваха най-съкровените си тайни на целия свят и търгуваха с доверчивостта на човешките същества, които ги възприемаха като фантазьори, участници в сложна игра, отдадени и разкрепостени почитатели на вампирските предания. Но в това имаше смисъл. Кой би повярвал на Гарекин, ако кажеше на „света“, че тези бледи дяволи са живи и дишащи вампири? Кой щеше да повярва на древната история за Атлантида, разказана от Платон, която Гарекин бе прочел за пръв път в библиотеката на Алекси в Санкт Петербург преди сто години?
Дори принцът не беше повярвал на онзи, който се казваше Арманд, когато му беше обяснил, че Гарекин не е човек.
– Добре, слушай ме – каза Арманд. – Нещото се оправя. В къщата има само една крипта, която може да го държи безопасно – тази, която е направена за Мариус. Сега ще видя дали мога да я отворя и затворя без чужда помощ и да обезопася по някакъв начин вратата отвън. Ти стой на стража, Елени, а ти, Бенджи, ела с мен.
Звуци от тяхното отстъпление, по коридор, по стълбище, бързите стъпки на младия Бенджи, който се опитваше да настигне едва забележимите стъпки на Арманд. Излизане от мазето в горната част на къщата и преминаване по дървения под.
Тишина. Само звукът от дишането на жената кръвопиец. Звуци от движението, звуци от камионите по Медисън авеню, онези големи шумни камиони, които правят доставките си до ресторантите и баровете на мегаполиса преди разсъмване.
Предпазливо отвори очи. Тя стоеше с гръб към него, замислена за някаква задача. После го чу – мъничък електронен глас, който се разнасяше от мобилния ѝ телефон.
– Знаеш кой е този. – Мъжки глас. Глас на кръвопиец, твърде тих за човешкия слух. Но Гарекин със сигурност можеше да го чуе. – Оставете съобщение с произволна дължина.
Гарекин вдигна глава, опитвайки се да види как точно е свързан тук и с какво. Стоманени въжета, добре, тежки и здрави. А самата маса беше каменна, вероятно мраморна. Очевидната слаба точка щеше да е самата маса, крехкото качество на камъка. Ако се изпънеше, риташе, използваше цялата си сила, мраморният плот щеше да се счупи. Ами ако беше от гранит? Е, ако беше гранит или друг твърде плътен и здрав камък, за да може да го счупи, той все пак можеше да се отчупи от основата си и тогава кабелите можеха да се плъзнат от него. Но кога беше подходящият момент?
– Рош, послушай ме – каза жената кръвопиец в телефона. – Тук има същество, нечовек. Арманд ще се опита да го обезопаси на Тринити Гейт за деня. По залез слънце ще го отведе в Париж. Това може да е повод всички да се съберат, ти да отидеш в Двора и да попиташ за това откритие, да намериш някакъв начин да бъдеш приет обратно. – Тя говореше нататък и нататък. Нещото беше опасно за вампирите. То се хранеше с вампирски мозъци! – Ако Принцът призовава всички да се съберат, ти трябва да дойдеш, Рош. Трябва да имаме мир. – Мълчание.
Е, това беше интересно, нали? Когато тя се обърна, Гарекин забави дишането си и отново затвори очи.
Жената се приближи до масата. Беше разтревожена, неспокойна. Той чуваше развълнуваното ѝ дишане, а токчетата ѝ щракаха по бетонния под, докато крачеше. Тя се приближи. Той чу сърцето ѝ. Сърцето ѝ беше силно, но не толкова силно, колкото сърцето на Арманд. Той се заслуша за Арманд. Едва чуваше гласовете на двамата, но не в това мазе, а в друго, вероятно под някоя от трите къщи, които съставляваха Тринити Гейт – къщи, построени отделно преди век.
Бавно отвори очи, за да види, че тя се взира в него, и когато разбра, че я гледа, скочи. Отдръпна се и се улови, засрамена от страха си, а очите ѝ се втренчиха в неговите. От тавана блестяха дълги редици от флуоресцентни лампи, които ясно осветяваха стройното ѝ тяло, бледата ѝ кожа от слонова кост и очите ѝ, тъмни като неговите собствени. Дългата ѝ лъскава черна коса беше разделена по средата и висеше до раменете ѝ, а около изящната ѝ шия висяха нанизи от кремави перли. Той чуваше как черната коприна на дългата ѝ рокля шумоли в движещия се въздух. Някаква машина някъде вкарваше въздуха в тази камера на мазето. Тя го изучаваше също толкова внимателно, колкото и той нея.
– Коя си ти? – Попита той с най-нежния си глас. Говореше ѝ на английски, защото всички досега бяха говорили на английски. Очите му инспектираха помещението около него, но толкова бързо, че тя едва ли щеше да разбере какво прави. Голяма бетонна камера с желязна врата с огромна дебелина, която стоеше отворена пред слабо осветен коридор. Вратата приличаше на вратите, които се виждат на големите фризери или хладилници, с голямата дръжка и ключалка от тази страна.
– Кой си ти, това е въпросът – отговори тя, но тонът ѝ беше толкова нежен, колкото и неговият. – Откъде идваш? Какво искаш? – Тя изглеждаше мощно очарована от него. – Слушай, не трябва да се страхуваш от нас.
Той легна по гръб и я погледна спокойно. Осъзна, че китките му не са оковани и че вече може да сгъва пръстите си, че цялата мудност на съня се е изтрила. Той се напрегна неусетно срещу стоманените въжета. Имаше може би четири такива въжета, които го привързваха към масата.
– Какво е това, мраморът, на който ме върза? – Попита я той. – Защо, защо съм затворник тук?
– Защото си унищожил един от нас – каза тя. Звучеше просто, искрено.
– Ах, но аз си мислех, че той се опитва да ме унищожи – каза Гарекин. – Дойдох тук, за да говоря с теб, да ти задам въпроси. Не съм направил никаква заплашителна крачка към приятеля ви Бенджи. – Той заговори бавно, почти шепнешком. – Тогава вашият пратеник се опита да ме убие. Какво можех да направя, освен това, което направих?
Тя очевидно беше очарована. Приближаваше се все повече и повече, докато коприната на роклята ѝ не докосна страната на ръката му.
– Това мрамор ли е? Това олтар ли е?
– Не, това не е олтар. Моля те, бъди спокоен, докато Арманд се върне. Това е маса, това е всичко.
– Мрамор – повтори той. – Мисля, че е олтар. Вие сте примитивни, диви същества. Ловувате в града като вълци. Това е някакво място за поклонение. Искате да ме убиете на този олтар.
– Пълни глупости – каза тя. Лицето ѝ беше красиво оживено, бузите ѝ се закръглиха, когато се усмихна. – Не се вълнувай за нищо. – Изглеждаше, че има предвид това. – Никой тук няма да ти навреди. Искаме да знаем за теб, искаме да разберем що за същество си.
Той се усмихна.
– Бих искал да ви се доверя – довери той. – Но как да го направя? Вие ме държите вързан и безпомощен.
Очите ѝ сякаш внезапно се замъглиха. Такива големи тъмни очи, с гъсти мигли, такива ресници, мигли, лъскави като косата ѝ. Лицето ѝ беше почти празно.
Дали тя беше очарована от него, както той от нея?
– Не можеш ли да ме освободиш? Можем ли да си говорим открито, без всичко това? – Той отново погледна надолу към кабела, който привързваше гърдите и горната част на ръцете му към масата. – Този мраморен олтар е студен.
Тя се наведе по-близо, сякаш не можеше да се спре. Очите ѝ сега бяха положително оцъклени, празни, както се бяха появили очите на другия, Килър, точно преди да забие зъбите си във врата на Гарекин.
– Това е Мрамор, кажи ми истината – подкани я той.
– Добре, че е мрамор – промърмори тя, но гласът ѝ беше сънлив, монотонен. – Но това не е олтар, казах ти… – Тя се наведе, сякаш за да го целуне, и с пръстите на дясната си ръка докосна устните му. – Ще те заведем при учените сред нас. Ние не сме диви зверове. – Той чуваше как сърцето ѝ се спъва. Някъде далеч Арманд спореше с Бенджи. Но те бяха твърде далеч, за да може Гарекин да чуе какво си казват. Колко далече? Колко време щеше да им отнеме да се върнат тук, ако тази жена пуснеше аларма?
Тя беше толкова красива, толкова много красива. Косата ѝ се спускаше около него. Усещаше я върху челото и бузата си, усещаше как пада върху врата му. Сега или никога.
С всички сили се изправи, като се дърпаше с ръце, удряше с пети, конвулсираше цялото си тяло. Мраморът се пропука и той се озова в изправено положение, кабелите се разхлабиха около него, а цялата своеобразна каменна платформа се сгромоляса на пода на три гигантски фрагмента, докато жената крещеше.
Освобождавайки мигновено ръцете си, той се протегна към нея и притисна с ръка устата ѝ. Повлече я със себе си, докато се измъкваше от намотките кабели и отломките от счупения мрамор, и се насочи към вратата. Тя се бореше силно, като почти успя да се освободи.
Той затръшна вратата плътно в огромната ѝ метална рамка.
Тя се бореше с него с всички сили, драскаше го, хапеше го, дори прободе левия му крак с острото токче на обувката си. Той се опита да я отхвърли, но не можа и накрая я хвана за косата, закрачи тромаво настрани с нея, изваждайки я от равновесие, и удари главата ѝ в бетонната стена, както беше направил с Килър.
Тя изкрещя толкова силно, че сякаш кинжалът се заби право в ушите му. Но ударът беше зашеметил тялото ѝ и писъкът беше всичко, което можеше да контролира.
Той удари главата ѝ в стената отново и после още веднъж.
Костите се счупиха, но писъците ѝ не спряха. Тя се плъзна по стената на пода, а кръвта се лееше от устата и от ушите ѝ и се стичаше по предната част на черната ѝ копринена рокля. Той видя как перлите се покриват с кръв, гъста, искряща кръв, кръв, жива с нещо, което той можеше да види на светлината.
Знаеше, че трябва да избяга, да се спусне по коридора и да се качи по стълбите, преди Арманд и Бенджи да успеят да го задържат. Но той стоеше парализиран и гледаше кръвта, неестествената блестяща кръв. А тъмните ѝ очи го гледаха, докато писъците ѝ продължаваха, разкъсваха мислите му, разкъсваха волята му, очите ѝ го молеха, въпреки че не можеше да движи ръцете и краката си.
Оказа се, че я прегръща и повдига. Държеше я така, сякаш искаше да я целуне, гърдите ѝ бяха притиснати към гърдите му, а главата ѝ беше паднала назад, сякаш врата ѝ беше счупен. Потопи пръсти в отворената ѝ уста и донесе кръвта до устните си! Сладки изпепеляващи усещания, точно както ги беше усетил с Килър. Той доближи още до устните си. По цялото му тяло преминаха тръпки. Той се наведе, за да изсмуче кръвта от устата ѝ със своята.
„Остави я сама. Не я наранявай!“
Кой беше този, който му говореше?
„Остави я. Не я наранявай. Това е Амел, който ти говори. Остави детето ми да си отиде.“
– Амел? – Прошепна той на глас.
Изглеждаше, че е минала цяла вечност, когато писъците ѝ бяха спрели и бе започнало силно блъскане по металната врата.
Той пиеше все повече и повече от кръвта.
„Тя е моето дете, Гарекин.“
– Това си ти? – Каза той, а думите се изгубиха в кръвта, която се вливаше в устата му и се спускаше в гърлото му. Но не долови никакъв образ, който да го потвърди, никакъв проблясък на Великия отпреди много време. Само една огромна паяжина оживяваше в сложни детайли на фона на морето от безбрежна чернота, а по цялата тази огромна паяжина блестяха и се осветяваха безброй малки точки.
Вратата се отлепи от тежките си панти и се строполи на бетонния под.
Арманд стоеше там с лице към него. Бенджи беше точно зад него.
Гарекин държеше Елени до себе си и пиеше от отворената ѝ уста, сякаш беше фонтан, а очите му бяха вперени в Арманд.
– Дай ми я – каза Арманд. – Дай ми я или ще те изгоря жив.
„Гарекин, направи това, което той ти казва. Той може да я възстанови. Аз ще го накарам да те пусне.“
Гарекин искаше да го направи, да я предаде, да я пусне. Но не можеше да се откаже от тази кръв, от тази сипкава кръв, която беше толкова богата и толкова красива, и от телепатичния глас, който му говореше почти нежно, глас, за който беше сигурен, че познава, идващ чрез тази кръв. Виждаше как паяжината се разраства във всички посоки, все по-сложна и странно красива за него с безбройните си точици трептяща светлина, но още по-красиво беше усещането за смисъл, усещането, че разбира всичко напълно и изцяло, и въпреки това губи хватката си веднага след като го е хванал. А след това отново щеше да го почувства.
Той видя как кулите на Атлантида се топят. Милиони гласове крещяха в паника, в агония.
„Гарекин, пусни я.“
Арманд стоеше точно пред него. Гарекин държеше безпомощното тяло на Елени за кръста. И бавно, изпивайки кръвта от притиснатата си дясна ръка, Гарекин позволи на Арманд да я отведе. Внимателно Арманд положи тялото ѝ на пода.
– Излизай оттук – прошепна Арманд. Изглеждаше неспособен да помръдне, взираше се в Гарекин, дори когато клепачите му се спускаха, дори когато очите му сякаш се затваряха. След това съществото сякаш се разтресе цялото и очите му отново се спряха на Гарекин.
Гарекин не можеше да разсъждава. Той нямаше воля. Бавно се отдръпна и се загледа в развалините на стаята – разбития мрамор, глупавите стоманени кабелни намотки, заплетени в слабата желязна рамка на масата, която поддържаше мрамора. И тогава съзря нещо, което ускори пулса му. Коженият му портфейл лежеше там, на дървената масичка до задната стена срещу вратата. Ключовете му. Паспортът му, телефонът му, вещите му.
Почисти тромаво цялата кръв от ръката си с език и в един миг загреба тези свои лични вещи, тези незаменими лични вещи, и се изнесе през вратата.
Бенджи Махмуд се притисна до стената, говорейки поток от трескави думи в малкия си телефон. Повтаряше отново и отново пълното име на Гарекин, повтаряше описанието на Гарекин, повтаряше адреса на Гарекин в Лондон!
Всеки инстинкт подсказваше на Гарекин да се махне колкото се може по-бързо. Но той се обърна назад веднъж.
Арманд държеше съкрушената, безпомощна Елени на гърдите си, а лявата му китка беше притисната към устата ѝ. Тя движеше устата си. Изсмукваше кръвта му. Съществото правеше всичко по силите си, за да възстанови повредената Елени, бедната счупена Елени, а той не направи нито едно движение, за да спре Гарекин.
Не го направи и безпомощният Бенджи, който сега седеше заспал до стената, с наведена глава, а мобилният му телефон беше до дясната му ръка на бетонния под.
Гарекин се втурна към стълбището.
Когато се изкачи в празната къща горе, той разбра защо чудовищата не се бяха опитали да го спрат. Бледата бяла утринна светлина изпълни първия етаж на градската къща. От нея стъклото на входната врата изглеждаше като лед. Слънцето изгряваше над Манхатън.
Съществата не можеха да го преследват. Това беше вярно, тяхното вампирско предание. Бяха безсилни, когато слънцето изгряваше, и затова Бенджи бе паднал в безсъзнание до стената, а Арманд бе използвал последните си ценни мигове, за да излекува Елени.
Сега можеше да се върне обратно. Щеше да ги държи на милостта си! Можеше да ги изследва още по-внимателно! Би могъл да ги размаже на парчета от счупената мраморна плоча.
Но внезапен шум от удари разтърси сградата. Голямата тежка врата долу се бе затворила в металната си рамка, запечатвайки сутеренното помещение от външния свят.
Гарекин побягна.
В таксито, по пътя към хотела, той почти изгуби съзнание. Беше му физически зле. Колкото и добре да функционираха възстановителните свойства на тялото му, те не можеха да възстановят равновесието на душата му. Почти беше убил онова нещо, а Амел му беше говорил, неговият Амел! Неговият Амел!
Като зашеметено и пияно същество той се вмъкна в стаята си, съблече окървавените си дрехи и се насочи към равномерната струя на душа.
Молеше се да нямат човешки защитници, да нямат човешка оперативна група, която да може да го изпревари тук или да му попречи да избяга от Ню Йорк. Ах, но те бяха толкова умни същества! Достатъчно умни, за да проследят кредитните му карти, достатъчно умни, за да го открият тук или където и да отиде.
На летището първият полет, който успя да потвърди, щеше да го освободи на лондонското летище „Хийтроу“ след настъпването на тъмнината. Невъзможно. Той не можеше да рискува. Те знаеха къде живее. Трябваше да ги отклони от следите си. В отчаянието си трябваше да състави нещо, което да прилича на план. Защото със сигурност, ако ранената Елени не се възстанови до настъпването на нощта, щяха да го преследват с две убийства, които да бъдат записани на сметката му.
Къде би могъл да отиде? Какво би могъл да направи?
– Амел – прошепна той, сякаш се молеше на бог за помощ, на бог, който нямаше никаква земна причина да му помогне, освен че богът можеше да го обича така, както той, единствен в целия свят, обичаше бога. – Никога не бих ти навредил. Ти знаеш това. Помниш ли клетвата, която дадохме, всички ние, ние, хората на Целта.
Бавно той успя да събере мислите си.
– Лос Анджелис – каза той. – Най-рано с полет.
В продължение на пет солидни часа, докато самолетът летеше на запад, той слушаше архивните предавания на Бенджи Махмуд на своя iPhone, разглеждайки всичко, което тези същества разкриваха за себе си в нова светлина. Но в същото време мислеше, дремеше и си спомняше, спомняйки си повече от всякога. Понякога му се струваше, че всичко се връща към него, всички онези прекрасни месеци, но после губеше нишката и всеки път, когато се опитваше да заспи, отново виждаше града, потъващ под вълните.
Събуждаше се задъхан, а пътниците и стюардът питаха за него, дали има нужда от нещо, дали могат да направят нещо.
Беше ранен следобед, когато се регистрира в „Четири сезона“ в Бевърли Хилс, като използва пари в брой и поиска псевдоним, който да бъде наблюдаван от персонала. Те го помислили за актьор и изпълнител. Нямаше проблем, след като провериха паспорта му.
След като остави дълго съобщение за адвоката си в Лондон, той най-сетне легна да спи в чисто и свежо легло. Разполагаше с няколко часа до залеза на слънцето, а след това можеше да му се наложи да започне да бяга отново.
Назад към част 10 Напред към част 12
