„Приказката от детството ни вече я няма“
ГЛАВА 27
РАЙЛИ
Беше почти единадесет, когато сложих телефона си и се качих в леглото. Брейди не се беше обадил, а и не беше дошъл в девет, както беше казал. Можех да му напиша съобщение, но имах твърде много гордост за това. Той беше този, който поиска да се срещне с мен тази вечер. Аз не го бях помолила.
В главата ми се въртеше идеята, че нещо може да не е наред с него. Накрая я отблъснах. Ако беше наранен, вече щях да знам. Целият град щеше да знае. Принудих се да затворя очи и се заслушах в равномерното дишане на Брайъни. Тя беше тук и това беше всичко, от което се нуждаех.
Да се доверяваш на човек, дори на такъв като Брейди, беше глупаво. Всички те бяха еднакви. Тази вечер той имаше по-добра възможност и я използва. От него поне очаквах повече. Като обяснителен текст или съобщение, че няма да е тук. Което беше толкова нетипично от негова страна, че отново започнах да се притеснявам.
Телефонът ми завибрира на нощното шкафче и аз го погледнах. Бях забравила да го сложа на тих режим. Това беше Брейди. Никой друг нямаше моя номер и не ми пишеше толкова късно. Дали да го игнорирам? Или да го прочета? Беше закъснял с два часа. Но познавайки Брейди, трябваше да има извинение.
Вдигнах телефона.
„Будна ли си?“
Сериозно? Това е текстът му, след като не се появи, както каза? Наистина трябва да го игнорирам. Започнах да го правя, когато видях как фаровете навлизат в нашата алея, след което изгасват. Наистина ли си мислеше, че ще изляза навън в единайсет?
„Аз съм в леглото.“
Бам. Това ще го изпрати по пътя му.
Започнах да слагам телефона, когато той отговори.
„Аз съм навън.“
Обърнах очи и написах:
„Знам. Но аз съм в леглото.“
Изчаках да видя дали ще се оттегли. Той не го направи. Продължи да седи там. Ако това беше друго момче, щях да си помисля, че предполага, че ще се притека на помощ. Но това беше Брейди, който беше по-добър и беше по-учтив.
„Любовта не е истинска. Тя е гадна. Мразя я, по дяволите.“
Прочетох думите му и една бръчка смръщи челото ми. Какво? Това нямаше смисъл. Защо говореше за любов? И бях ли го чувала някога преди да каже шибаното нещо?
„Вярваш на глупости и се доверяваш на хората. Но те те разочароват и прецакват всичко. Те са егоисти.“
Най-новият му текст най-накрая ме измъкна от леглото. Обух чифт джапанки и тръгнах по коридора. Вратата на спалнята на родителите ми се отвори и майка ми надникна към мен.
– Какво правиш? – Попита тя. Очилата ѝ все още стояха на носа ѝ, което означаваше, че е будна и чете.
– Брейди е навън и от съобщенията му личи, че е много разстроен за нещо. Отивам да го проверя. Не прилича на себе си.
Мама кимна.
– Добре. Аз ще се ослушвам за Брайъни.
– Благодаря ти.
Не получих лекцията „Бъди внимателна или умна“, която повечето момичета получаваха. Онази, която получавах, когато започнах да се срещам с момчета. Родителите ми знаеха, че съм наясно какво може да се случи. Бях го преживяла.
Отворих вратата, когато телефонът ми отново завибрира в ръката ми. Този път не прочетох. Просто отидох до пикапа му.
Когато отворих вратата откъм страната на пътника, миризмата на бира ме изненада. Имаше три празни бутилки на пода и една в поставката за чаши. Какво, по дяволите, се случваше?
– Какво става? – Попитах го, като затворих вратата след себе си.
– Всичко – изрече той. Четири бири за повечето момчета не бяха много, но за Брейди, който никога не беше пил, това беше много. Можех да чуя ефекта в гласа му. Беше завалял – за първи път в живота си, бих се обзаложила.
– Ти пиеш. И шофираш. Сигурно е лошо.
Той изпусна тежък смях и отпусна глава на седалката.
– Лошо – повтори той, после се засмя още малко, но в това нямаше истински хумор. В него имаше горчивина. И болка.
Той посегна към бирата и аз му я отнех.
– Това е достатъчно, мисля. Защо не ми разкажеш какво се случи?
Той затвори плътно очи, сякаш блокираше нещо лошо. Нещо, за което не искаше да си спомня. Седях там тихо, разбирайки, че му трябва време. Това не беше лесно. Каквото и да е било, то наистина му беше направило впечатление.
– Исках да използвам пикапа на баща ми тази вечер. За да можем да обикаляме незабелязано. Хората нямаше да ме познават по този начин. Да ни даде малко уединение в този малък град. – Той спря и отново се засмя. – Уединение. На мен не ми пука за личния живот. Всички могат да знаят сега! Всички! Ще го сложа на един проклет билборд и ще могат да се прецакат. Всичките. Това е просто футбол. Просто шибан футбол. Нищо не означава. Не е от значение в живота. Важното е да имаш доверие. Семейство, на което да имаш доверие. – Той удари с длан по волана.
Значи ставаше дума за семейство? За неговото семейство? Какво, баща му не му позволяваше да използва пикапа му? Със сигурност не ставаше дума за това.
– Брейди, какво стана? – Повторих въпроса си.
Той въздъхна и се размърда.
– Отидох в офиса му. Той работеше в неделя. Кой, по дяволите, работи в неделя? Очевидно баща ми работи. Но той не работеше. – От изражението на Брейди ми стана лошо. Стомахът ми се сви. Надявах се, че това няма да се развие така, както се опасявах.
– Брейди, не – прошепнах аз, но вече виждах болката по лицето му толкова ясно, че знаех, че това ще свърши зле. Ужасно.
– Тя беше по-млада, руса, гола и на бюрото му. Панталоните му бяха свалени. – Той спря и вдиша рязко. Самото произнасяне на тези думи трябваше да е като нож, забит в гърдите му. Той имаше родители като моите. Тези, на които всички се доверяваха и вярваха, че са перфектни.
Не знаех какво да кажа. Ако това бях аз, можеше ли да се каже нещо, което да облекчи болката ми? Не. Страданието никога нямаше да свърши. То щеше да ме съсипе. Повече, отколкото Рет го беше направил. Брайъни беше излекувала това, но можеше ли нещо да излекува това?
– Той не ме видя. Бяха твърде заети. – Последната дума беше с кисел вкус в устата му. – А майка ми си беше вкъщи и му готвеше любимата му вечеря. Сладкишът, който той толкова много обича, беше във фурната и ухаеше из къщата.
Сърцето ми се късаше. За Брейди и майка му. Тези тайни никога не оставаха тайна. Те винаги намираха начин да излязат наяве. Това беше малък град, а Брейди беше златното момче. Семейството му беше твърдо като скала и всички го уважаваха. Всичко това щеше да се срине.
– И най-голямото ми притеснение, когато се събудих тази сутрин, беше шибаният футболен мач. Никога не съм имал истински проблем. Никога не съм се сблъсквал с нещо, което да промени живота ми. – Той извърна глава и най-накрая ме погледна. – Но ти имаш. Преживяла си ада и си излязла добре. Как си оцеляла?
Искаше ми се да го прегърна и да му кажа, че всичко ще бъде наред. Но това беше лъжа, която се казваше на децата, когато изгубят домашния си любимец. Това не беше истина. Никой никога не ми беше казвал това. Но сърцето ме болеше за него и беше трудно да се преборя с желанието да го утеша. Но това не беше онова, от което той се нуждаеше. Знаех това. Чувствата ми към Брейди се засилваха с всеки изминал ден и никога не съм осъзнавала как ще ми се отрази, ако го видя да страда. До сега. Направих това, което трябваше да направя. Казах му истината. Беше се нахранил с достатъчно лъжи за живота.
– Ти оцеляваш. Помниш, че животът е труден. Случват се гадости и трябва да се справиш. Приказката от детството ни вече я няма. Животът в нея ни прави слаби. Майка ти ще има нужда от теб и ти ще трябва да бъдеш силен и за двама ви.
– Не знам дали мога.
Аз също разбирах това чувство. Тогава често го бях изпитвала. Когато си мислех, че животът ми е свършил и никога няма да успея да се справя.
– Можеш. Просто трябва да го намериш дълбоко в себе си. То е там. Силата. Всички я имаме, но тя дреме, докато не ни потрябва. Тогава трябва да я потърсим и да я използваме.
Назад към част 27 Напред към част 29