Аби Глайнс – Морски бриз – Заради Лоу – книга 2 – част 22

Глава 22

Маркъс

– Той е нашият баща, Маркъс. Това никога няма да се промени – каза Аманда разпалено, докато крачеше пред бюрото, където се опитвах да избера летните курсове, които трябваше да посещавам. – Освен това продължавам да виждам това малко лице и тези руси къдрици и да знам, че тя е наша сестра. Тя е бебе, което не е направило нищо лошо. Тя се е родила. Не е по нейна вина. Искам да я познавам, Маркъс. Искам баща ми отново да се върне в живота ми. Мразя това. Мама иска да отидем да го видим. Те. Тя смята, че това ще е добре за нас. Особено за теб.
Въздъхнах, облегнах се назад в стола си и се загледах в много решителната си сестра. Какво стана с лудата Аманда? Онази, която мразеше баща ни и никога повече не искаше да го види. Тази Аманда ми харесваше. Исках да си я върна. Чувствахме се по един и същи начин. С изключение, разбира се, на частта за Лариса. Всеки път, когато си мислех за нея, ме болеше в гърдите. През цялото това време бях толкова очарован от малките и руси къдрици и щастливите и пляскания и писъци, а тя беше моя сестра. Това ли беше планът на Уилоу? Мислеше, че като доведе Лариса в живота ми под фалшив претекст, ще я обикна и ще приема това, което баща ми беше направил? Боже, как съм бил толкова сляп! Тези проклети трапчинки. Загубих се в момента, в който тя ми ги показа. Изглеждаше толкова наранена и невинна, а през цялото време знаеше какво точно прави сестра и с майка ми. Това, което беше направила, беше непростимо. Тя ме излъга. Не семейството ми. И, по дяволите, аз все още бях влюбен в нея.
– Те ще бъдат в апартамента тази седмица. Той ни покани и аз ще отида. Искам да си там с мен. Имам нужда от теб там, Маркъс. Моля те – помоли Аманда.
Вечеря с татко, другата жена и другото дете. Това не е моята представа за добро прекарване. Образът на Лариса, която ми се усмихва и изисква да си играя с нея, ме дърпаше.
– Добре, ще дойда. Но само защото ти много искаш да го направя. Не защото искам да се поправя с него. Ако ти искаш, тогава добре. Но за мен това никога няма да се случи.
Аманда се намръщи, после кимна, заобиколи масата и ме целуна по главата.
– Благодаря ти. Наистина ми се иска да превъзмогнеш целия този гняв и да го оставиш да си отиде. Тогава може би ще успееш да видиш голямата картина, която всички останали виждат. Живееш в тунел и ако останеш сляп твърде дълго, ще го пропуснеш.
Какво, по дяволите, означаваше това? Взирах се в нея и тя се усмихна, след което излезе от стаята. Предполагам, че си е мислила, че това е трябвало да бъде дълбоко и смислено. Вероятно това беше текстът на някоя божествено ужасна песен на момчешка група.
– Аманда – каза топло баща ми и придърпа Аманда в прегръдките си. Той я погали по главата, целуна я по слепоочието и ѝ прошепна нещо. Тя кимна и очите му се вдигнаха, за да срещнат моите. – Маркъс. Радвам се, че дойде. – Аз не се. Но очевидно Аманда имаше нужда от това. Кимнах и я последвах вътре.
– МАРТУС – силен писък ме стресна и погледнах надолу, за да видя Лариса, която тичаше към мен с вдигнати ръце и се усмихваше. Две малки зъбчета проблеснаха в очите ми. Вдигнах я и тя миришеше точно както си я спомнях.
– Как е моята принцеса? Виждам, че имаш две зъбчета.
Тя посочи новите си зъби:
– Дфе съпчета – съгласи се тя и постави влажна целувка на устата ми.
– Мартус, ела да платиш – беше добавила няколко нови думи в речника си. Седнах и я държах за ръка.
– Ти води – казах ѝ и тя ме повлече след себе си към дневната, където по пода бяха разхвърляни всякакви играчки. Бързо прегледах стаята и Тауни не беше открита никъде. Въздъхнах с облекчение и седнах там, където Лариса поиска, а тя дръпна към мен кофа с яркорозови блокчета.
– Пинцес бокс – обясни тя, като посочи картинката на Пепеляшка върху едно от блокчетата.
– Любимият ми вид – уверих я аз, а тя се захили щастливо в очакване да и построя кула от блокчета, която да събори.
– Тя те спомена няколко пъти – каза баща ми, когато влезе в стаята. Не погледнах към него. Нито пък отговорих. Дойдох тук по две причини. За сестрите ми, и за двете.
Аманда потъна на земята от другата страна на Лариса.
– Лариса, това е Аманда – казах аз, докато тя изучаваше Аманда.
– Мана – повтори тя. Аманда и хвърли усмивка и кимна.
– Да, и ми е много приятно да се запозная с теб, Лариса. Мога ли и аз да играя?
Лариса се усмихна ярко. Аманда беше казала любимата и дума.
– Мана и да платиш – тя бутна няколко блокчета към Аманда.
Аманда нетърпеливо започна да ги подрежда. Лариса имаше такова въздействие върху хората. Беше трудно да и се устои. Подобно на леля си. О, по дяволите.
Лариса ме изучаваше и аз наблюдавах как малката и усмивка избледня и тя погледна назад към татко, после към мен.
– Аз съм на моя Лоулоу – прошепна тя, докато сълзите пълнеха очите и. Татко веднага се приближи и я вдигна.
– Хей, не плачи, скъпа. Тук имаш Маркъс, който ще играе с теб и Аманда. Помниш ли, че ти казах, че Лоулоу ще дойде утре да те види. Добре – гласът му беше толкова нежен. Дали някога е говорил така с нас? Трудно ми беше да видя баща си като човек с меко сърце и любящ. Лариса подсмъркна и кимна с глава.
– Долу – изиска Лариса и татко я върна на мястото, където беше седнала.
Лариса се усмихна сълзливо към мен.
– Лоулоу, ела и ти.
Гърдите ме боляха толкова силно, че ми беше трудно да дишам. Дали някога щеше да ми стане по-лесно да виждам Лариса? Дали спомените за Уилоу щяха винаги да ме преследват и да ме разкъсват отново и отново?
Прочистих гърлото си и кимнах.
– Можеш ли да ми покажеш другите си играчки? – Попита Аманда. Знаеше, че ми е трудно, и се опитваше да отклони вниманието на Лариса от по-нататъшните коментари за любимата и леля. Лариса се изправи, кимна и протегна ръка към Аманда. – Ела да видиш.
Аманда щастливо последва малката пухкава блондинка, която излезе от стаята. Сякаш Аманда най-сетне си имаше истинска кукла-бебе, с която да си играе. Винаги е искала да има по-малка сестра. Предполагам, че най-накрая я получи.
Останах насаме с баща си. По дяволите.
– Имаш ли някакви планове за лятото? – Попита той, избирайки много неутрална тема.
– Онлайн курсове – отговорих, станах и отидох до големите прозорци с изглед към залива.
– Опитваш се да побързаш и да завършиш?
– Не. Наваксвам изгубеното време. – Той не заслужаваше повече обяснения. Беше се отказал от живота ми. Обърнах се, преди да успее да каже повече, и попитах: – Къде е жената?
– Помолих я да ме остави да направя това сам.
– Защо? Страхуваш се, че ще нараня чувствата и?
Баща ми поклати глава:
– Не, просто не исках тя да е тук, докато съм на гости на децата си.
– Аз съм тук само заради Аманда.
– И за Лариса. Не съм глупав сине. Виждам начина, по който я гледаш. Може и да не искаш да те е грижа за нея, но те е грижа за нея.
Няма причина да лъжа.
– Грижех се за Лариса, преди да я позная. Тя е бебе. Нищо от това не е по нейна вина.
– А тя е твоя сестра.
– И тя е моя сестра – съгласих се аз. Нямаше смисъл да споря. Това беше истината.
– Говорил ли си с Уилоу, откакто…- Той не довърши. Нямаше нужда.
– Не.
Той нямаше отговор за това. Тръгнах да търся момичетата, когато гласът му ме спря.
– Тя не знаеше.
Замръзнах.
– Беше съсипана. Току-що беше разбрала за това. Беше там, в къщата, и изживяваше пълен емоционален срив, когато вие влязохте.
Преглътнах трудно. Исках ли да чуя това?
– Тя ме разголи, като изброи всички хора, които съм наранил с действията си. Изтъкна всеки грях, който бях извършила, и похвали единствения човек, който беше останал да събира парчетата. Похвали го доста страстно. Как той е бил единственият, който е държал семейството, което бях предал, заедно. Също така ми каза колко много го обичала и как моите действия и действията на сестра и щели да бъдат причината да го изгуби.
Хванах се за стола до мен. Коленете ми отслабнаха. Болката от това, че чух Лариса да пита за Уилоу, беше нищо в сравнение с болката, която пронизваше гърдите ми. Нещата, които бях казал. О, Боже, не.
– Тя е била изоставена през целия си живот. Тя е добро момиче. Лариса я обожава. Там, където на сестра и липсват много почтени черти, Уилоу сякаш ги притежава в изобилие.
Бях я изоставил.
Точно както тя се страхуваше.
Споменът за лицето и, когато влезе в спалнята онзи ден, преди сестра ми да се обади. Изглеждаше напълно съкрушена, опустошена, изгубена. Току-що беше разбрала. Беше дошла да ми каже. А аз трябваше да си тръгна.
Тя не беше знаела.
– Какво става? – Попита Аманда, когато влезе в стаята.
Вдигнах глава и я погледнах.
– Тя не е знаела – прошепнах ужасен, докато в главата ми отекваха думите, които и бях изкрещял онази вечер, когато тя ме молеше да спра.
– Никога не съм мислила, че знае – отвърна Аманда. Тъгата в гласа и беше безпогрешна. – Опитах се да ти кажа, че съм почти сигурна, че е невинна, но ти не ме послуша. Не ми беше позволено дори да произнеса името и. Всеки път, когато се опитвах да говоря с теб за Уилоу, ти завършваше толкова глупаво пиян, че не можеше да ходиш.
Тя знаеше също толкова добре, колкото и аз, че съм изгубил Лоу и всичко това беше по моя вина.

Уилоу

Вечерята с Тауни и Джеферсън не беше много лоша. Лариса се беше вкопчила в мен и не ме пускаше. Дори я бях прибрала и и четях, докато не заспа. Знаех, че няма как да се справя с това да я чуя да плаче за мен, когато си тръгна. Начинът, по който се беше вкопчила в мен, ми напомни как се чувствах. Страхувах се, че ще загубя някого, когото обичам. Нямаше да стоя повече настрана. Бях обсъдила с Тауни да я срещна наполовина и да получавам Лариса по една вечер седмично. Така можех да прекарвам време само с нея и да не се налага да се изправям отново пред тази къща. Изненадващо Джеферсън стопроцентово подкрепяше идеята. Явно и на него не му харесваше Лариса да плаче за мен. Исках да го намразя, но когато го гледах с Лариса, ми беше трудно. Нещата се случват в живота и не можеш да ги контролираш. Това е гадно и трябва да продължиш напред. Да тая злоба към Тауни и Джеферсън беше безсмислено. Това само нарани Лариса, а тя беше невинна.
Вратата на спалнята на Кейдж се отвори и той излезе, като се намръщи.
– Сигурна ли си, че си съгласна с това? Ще се чувствам по-добре, ако и ти дойдеш.
Поклатих глава. Нямаше да бъда повече негова сянка. Той трябваше да се върне към живота си. Тази вечер исках той да излезе и да се забавлява с приятелите си. Беше ми добре тук.
– Имам шоколадов сладолед и два сезона на „Истинска кръв“. Иди. Аз и вампирът Ерик ще се чувстваме добре. Обещавам.
Той въздъхна, посегна към мен и ме прегърна:
– Добре, добре. Аз отивам. Но ми се обаждай в момента, в който почувстваш пристъп на тревога или просто ако се разстроиш или…
– Кейдж, тръгвай си сега – посочих към вратата.
– Отивам си. Но имам телефона в мен.
– Чух те, Кейдж. Върви.
Щом вратата се затвори зад него, извадих шоколадовия си сладолед и се отправих към дивана. Тази вечер щях да забравя за всичко, освен за горещите вампири-викинги.

Назад към част 21                                                        Напред към част 23

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!