Глава 4
БЛАЙТ
Останалата част от седмицата мина без нито едно забелязване на Крит. Той дори нямаше партита. Въпреки че ден след като се качих горе, за да успокоя последното парти, се прибрах от библиотеката и намерих iPod и комплект слушалки до вратата си. Малка бележка гласеше:
„За да ви помогна с шума на шумния ви съсед“ – К.
През следващите няколко дни го потърсих, за да му благодаря. В iPod-а имаше повече от две хиляди песни. Изглежда, че никога не ми липсваше нещо хубаво за слушане. След като не го видях и не го чух цели седем дни, осъзнах, че може би ме избягва.
Това беше, което очаквах, но все пак ме болеше повече, отколкото исках да призная. За момент си помислих, че може би той може да загърби всичко, което не е наред с мен, и аз най-накрая да имам приятел. Това обаче не беше така.
Днес започнах колеж. Имах световна литература и физика 101, а след това имах среща с новия си шеф. Пастор Уилямс ме беше уредил да работя с един пастор от местната църква. Не бях сигурна какво е казал пастор Уилямс на този пастор за мен, но той изглеждаше сигурен, че ще се впиша добре там. Страхът, че този нов пастор ще ме погледне и ще ме изхвърли, ми тегнеше в главата. Ако един татуиран рокер с очна линия можеше да види недостатъците в мен, то със сигурност и един църковен служител би могъл.
Но тревогите за това нямаше да ми помогнат. Това само щеше да влоши нещата. Сресах косата си още веднъж и се загледах в огледалото. Бях решила да облека джинси днес с по-хубавата блуза, която си бях купила, тази, която подхождаше на розовите ми токчета. Не бях сигурна какво църквата очаква от мен да нося на работа, но тъй като днес имах среща само с пастора, реших, че това облекло ще е подходящо. Уверих се, че имам очилата си в раницата, в която бях прибрала на сигурно място лаптопа си. След като се уверих, че не съм забравила нищо, се отправих към колата си.
* * *
Да премина и през двата си класа, без да се загубя, и да се уверя, че си водя добри записки, беше по-лесно, отколкото очаквах. Чувствах се добре с професорите си. Не бях разговаряла с никого, но това беше нормално. Не ми се налагаше да си създавам приятели. Не бях там за това.
Църквата, в която щях да работя, беше баптистка, много подобна на тази, в която бях израснала. От това, което разбрах, тя беше една от по-големите в града. Крайбрежният и вид беше нещо, което не бях очаквала, но ми хареса. Нещо в това караше църквата да се чувства по-малко като у дома. Не се нуждаех от никакви напомняния за живота, който бях оставила зад гърба си. Влизането в църквата беше буквално ужасяващо за мен. Много от най-лошите си спомени бях създала в църква.
Но това беше работата, която пастор Уилямс беше подготвил за мен. Бяха готови да работят с моите курсове, а заплащането беше достатъчно, за да се справям и да живея комфортно. Ако не се получи, щеше да се наложи да си намеря друга работа сама, а не бях сигурна за какво изобщо съм квалифицирана.
Придърпах презрамката на раницата по-високо на едното си рамо и влязох през предната врата. Миризмата на кокос срещна носа ми, което беше странно. Нашата църква никога не миришеше на лосион за тен. Тя миришеше на цветя. Много цветя. Това място дори миришеше на плаж. Отпуснах се, докато оглеждах непринудената атмосфера. Църквата не беше украсена като никоя друга, в която бях ходила.
– Мога ли да ви помогна? – Попита мъжки глас, който ме извади от мислите ми, и аз се обърнах, за да видя човек, който не беше много по-възрастен от мен. Бях сигурна, че не е пасторът. Никой пастор, когото познавах, не беше толкова млад и толкова красив. Тъмнокафявата му коса беше късо подстригана, а зелените му очи искряха. Широките рамене и наистина хубавите ръце бяха докъдето стигнах в изучаването му, когато той прочисти гърлото си.
Вдигнах глава и срещнах погледа му. Усмивката му вече беше забавна. Глупости. Държа се като идиот.
– Е, да. Тук съм, за да се срещна с пастор Кийнън. Имам среща – обясних, без да се препъвам в думите си, както обикновено правех, когато ми говореха привлекателни момчета.
– Вие сте Блайт Дентън? – Попита той, докато очите му се разширяваха от изненада.
Аз само кимнах. Откъде знаеше името ми?
– Не е това, което очаквах. Уау. Хм, да, добре. Е, почти съм сигурен, че и ти не си това, което татко е очаквал. Просто, да, добре. – Той спря и се ухили, след което поклати глава и потърка тила си.
Не бях сигурна какво не е наред, но това не можеше да бъде пастор Кийнан. Все пак нещо го притесняваше.
– Татко? – Попитах го, без да успея да задържа нервността в гласа си.
– Татко – повтори той, гледайки ме втренчено. После примигна и извърна глава, като се усмихна, докато гледаше към коридора. – Да, баща ми. Пастор Кийнан е моят баща и срещата ти е с него.
Добре.
– Той тук ли е? – Попитах.
Той кимна, направи крачка към мен и протегна ръка.
– Аз съм Линк Кийнън. Приятно ми е да се запозная с теб, Блайт.
Плъзнах ръката си в неговата за учтиво ръкостискане.
– Благодаря – отвърнах аз.
Когато пусна ръката ми, той кимна към коридора.
– Натам.
Добре. Беше неловко, но ми хареса усмивката на Линк. Изглеждаше искрен и любезен. Никога досега не бях харесвала децата на пасторите. С много от тях се бях запознала, когато идваха на гости в църквата с родителите си. Винаги са се отнасяли лошо с мен или са ме карали да настръхвам. Ако не беше някоя от дъщерите им, която ми се подиграваше, то беше някой от синовете им, който ме гледаше с насмешка. Един от тях дори беше стигнал дотам, че ме докосна и ми запуши устата, за да не мога да изкрещя. Той каза, че знае, че съм мръсна курва, защото е чул клюките. Просто не му бяха казали колко съм гореща и той каза, че иска да опита от путката ми. Започнах да плача, когато той пъхна ръката си в панталоните ми. За щастие пастор Уилямс се беше появил и му беше наредил да си тръгне. След това ме изпрати в стаята ми до края на уикенда.
Това никога не е било обсъждано. Никой никога не ме е питал за това и не ме е проверявал. Просто ми беше казано да остана в стаята си. Бях ужасена и унизена.
Излишно е да казвам, че опитът ми с децата на пасторите не беше приятен. Просто много исках тази работа да се получи.
Линк ме поведе към стаята.
– Нека да вляза, да говоря с баща ми и да му кажа, че си тук. Седни и се настани удобно. Няма да се бавя повече от минута.
Кимнах и потънах в очакване на мекия кожен диван. Декорът в стаята също беше светъл и лежерен. В ъгъла имаше палма, а крайните масички и бюрото бяха украсени с бамбукови растения. Миризмата на кокос се носеше и там. Забелязах, че наоколо седят няколко свещи, които бяха в метални кутии с рустикален вид. Очевидно ги използваха често.
Вратата на кабинета на пастора се отвори и от стаята излезе по-възрастна версия на Линк. Очите му се втренчиха в моите. Усмивка озари лицето му, когато ми се усмихна. Изправих се бързо и нервно се заиграх с раницата си.
– Бях на посвещаването ти преди деветнайсет години, но като те виждам да стоиш там пораснала, ми е трудно да повярвам, че това си ти.
Този човек е бил на посвещаването ми като бебе? Пастор Уилямс не ми беше казал това.
– Сигурен бях, че си се превърнала в прекрасна млада жена. Но тогава Малкълм беше казал, че сте се превърнали не само в красива, но и интелигентна жена. Просто не бях готов да го видя.
Малкълм беше първото име на пастор Уилямс. Знаех го, но никога не го бях наричала с него.
– Благодаря – отвърнах аз, изпитвайки нужда да кажа нещо, но не бях сигурна какво трябва да кажа на този човек.
Той се отдръпна и ми махна да вляза в кабинета му.
– Виждам, че сте се запознали с Линкълн. Той ще се срещне с нас. От две седмици нямаме секретар в офиса и Линкълн го заместваше, но мога да ви уверя, че всички сме готови той да се върне на другата си работа. Той не е много добър в тази работа. – В тона на пастор Кийнън имаше подигравателен тон.
Усмихнах се и погледнах към Линк, който се беше облегнал на една етажерка с ръце, скръстени на гърдите, и доволна усмивка на лицето. Беше готов да ми предаде позицията на секретар. Разбирах вълнението му от това, че сега съм там.
– Щях да започна още миналата седмица, ако знаех, че имате нужда от мен. Пастор Уилямс каза, че не трябва да идвам до днес – обясних аз, чувствайки се виновна, че не съм дошла по-рано.
– Малкълм искаше да се увери, че ще имаш време да се настаниш и да се подготвиш за курсовете си, преди да започнеш работа. Аз се съгласих с него. Освен това мисля, че синът ми всъщност се подобри през последната седмица.
Отново погледнах към Линк. Усмивката му все още си беше на мястото, но той извъртя очи, сякаш се забавляваше с баща си.
– Добре, благодаря ти. Все пак не ми отне много време да се настаня – казах, изпитвайки нужда да кажа нещо. Не бях добра в светските разговори.
– Добре. Радвам се, че си готова да се гмурнеш. Моля, седни. Искаш ли Линк да ти донесе вода?
Поклатих глава и седнах на черния кожен стол с висока облегалка, който се намираше срещу бюрото на пастора. Но вместо да отиде да седне зад бюрото си, пастор Кийнън седна на стола до мен. После се облегна назад и се усмихна, докато ме изучаваше.
– Определено ще бъдете добре приета тук. Предполагам, че дъщеря ми ще се качи тук съвсем скоро, когато чуе за вас.
Не знаех как да отговоря на това. Не бях сигурна, че искам да се запозная с дъщеря му.
КРИТ
Бях се спрял пред апартамента на Блайт и се взирах във вратата и поне цели пет минути. От нощта на партито насам я избягвах. Не знам защо, защото не беше като да е от онези жени, които трябваше да избягвам. Никога не беше чукала на вратата ми и изобщо не беше правила опити за контакт.
Тайно се надявах, че ще се появи на вратата ми съвсем сама, дори само за да ми благодари за iPod-а и слушалките, които и бях оставил. Не че тази седмица имаше нужда от тях. Бях преместил всички партита в дома на Мати. Блайт обаче така и не се появи. Дори мимоходом. Така че може би не съм я избягвал. Може би тя е избягвала мен.
И защо, по дяволите, ми пукаше за това?
– Не съм там. – Гласът на Блайт изпълни коридора и аз откъснах поглед от вратата, за да я открия да стои на върха на стълбите.
По дяволите, тя беше облякла тесни дънки с чифт шибани розови обувки с токчета. Оставих образа на краката и, изписани в дънки, да изгори място в паметта ми, докато бавно проследявах погледа си нагоре по тях. Прилепналата материя на блузата и беше скроена достатъчно скромно, но, по дяволите, загатваше за тялото под нея.
– Не съм те виждала цяла седмица. – Гласът и звучеше нервно. – Исках да ти благодаря за iPod-а. Не беше нужно да го правиш.
Мислено се зашлевих и се съсредоточих върху лицето ѝ и думите, които излизаха от устата и. Тя не беше като нормалните момичета. Беше срамежлива и неуверена в себе си. Трябваше да запомня това, иначе щях да я изплаша. Не че можех да направя нещо с нея. Тя щеше да е твърде крехка за мен.
– Е, да, знаеш. Сега няма да се чувствам като задник, когато имаме парти – отвърнах с усмивка.
Тя се усмихна и протегна ръка, за да прибере зад ухото си един кичур от дългата си копринена тъмнокафява коса. Тази коса беше очарователна. Сякаш се нуждаеше от още една привлекателна черта върху и без това съвършеното си тяло.
– Оценявам го. Наистина го оценявам. Днес започнах занятията си, така че ученето скоро ще бъде от изключителна важност.
Тя се придвижи към вратата си и я отключи, преди да погледне обратно към мен. Все още не бях готов да я оставя да изчезне вътре. Днес и беше по-удобно да говори с мен. Изведнъж ми стана любопитно. Исках да чуя повече за нея.
– Искаш ли кафе? – Попита тя, докато отваряше вратата.
– Да, с удоволствие – отвърнах, благодарен за причината да не си тръгвам.
Тя ми се усмихна и, кълна се в Бога, целият свят около нея светна. Как, по дяволите, това момиче беше само? Къде беше мъжът, който се носеше над нея и я защитаваше от всяко лошо нещо, което се доближаваше до нея? Тя беше твърде шибана и нереална. Нима семейството и смяташе, че е умно да я изпрати просто така? Идиоти ли бяха?
Тя смъкна раницата от рамото си и я пусна на дивана. За една седмица беше направила така, че мястото да се чувства топло и приветливо. Наоколо нямаше много суетня, а и нямаше нейни снимки с приятели или семейство, което беше странно. Не беше ли това нещо за момичетата?
– Как минаха часовете ти? – Попитах, като знаех, че ако не контролирам разговора, ще стоим в мълчание. Още едно нещо, на което не бях свикнал с момичетата. Обикновено те ми говореха до ушите.
Тя напълни кафеварката с вода, след което ме погледна.
– Добре, но не се притеснявах за тези два курса. В сряда трябва да се справя с „Основи на публичното говорене“ и, ето…- Тя се отдръпна.
Розовият цвят на бузите и беше достатъчен. Знаех какво има предвид. Не обичаше да обръща внимание на себе си. Самият аз бях видял това на моето парти. Но, по дяволите, как е успяла да стигне толкова далеч в живота си, без да е център на внимание, където и да отиде?
– Озадачаваш ме – казах аз. – Ти не искаш внимание. – Оставих очите си да се спуснат обратно към краката и в тези дънки и обувки с токчета и кръвта ми забушува по-силно само при мисълта за тези крака и нещата, които можех да правя с тях. – И все пак трябва да си свикнала да привличаш внимание.
Вдигнах отново поглед нагоре, за да видя лицето и, което се отдръпна от мен и се загледа през прозореца.
– Работя върху това да се сливам с околните и да се надявам, че хората ще ме оставят на мира – отговори тя.
Болката в гласа и не ми допадна. Дали някой я е наранил? И ако някой го е направил, кой, по дяволите, е бил и как е могъл да направи нещо, за да нарани някого, който е толкова уязвим и мил?
Трябваше да има баща, по-голям брат или гадже, което да се грижи никой да не я малтретира. Но откакто се премести, не бях виждал никого с нея или близо до нея. Защо, по дяволите, беше така? Не познавах семейството и, но реших, че наистина не ги харесвам.
– Блайт – казах аз, харесвайки твърде много начина, по който името и се търкаляше по езика ми.
Тя извърна глава, за да ме погледне.
– Да?
Направих крачка към нея и спрях. Тя лесно щеше да се изплаши, а аз не исках това. Също така не исках тя да придобие погрешна представа, защото нямаше как да се справя с човек като нея. Не ми се занимаваше с връзки. Бях се опитвал да имам такава и я бях провалил. Джес беше влюбена в друг, така че това нямаше значение, но това почти ме беше убило.
Никога повече нямаше да го направя. Не се справях добре. Но можех да бъда неин приятел. Можех да бъда адски добър приятел. Бях добър в това.
– Ако имаш нужда от нещо или от някого, обади ми се.
Тя ме изучи за момент и бавно кимна. Не ме попита защо, нито ми намигна кокетно с мигли. Вместо това просто се усмихна.
– Добре, благодаря ти – беше единственият отговор, който получих.
– Дай ми телефона си – казах и.
Тя отиде до раницата си, извади смартфон и ми го подаде. Добавих номера си, след което изпратих съобщение на себе си, за да имам нейния.
– Ето – казах и, докато и го връщах. – Обещай ми, че ако някога имаш нужда от мен, ще се обадиш.
Тя отново кимна.
– Обещавам.
– Добре. – Усмихнах и се и отидох да седна на дивана. Подпрях краката си на масата. – А сега ела да ми разкажеш всичко за новите си уроци.
Отначало тя не помръдна и аз се зачудих дали не съм я подтикнал прекалено силно. Изчаках. Накрая тя се раздвижи, върна се до кафеварката и наля две чаши.
– Как пиеш кафето?
– Черно – отвърнах аз.
Тя се усмихна, когато донесе чашите и ми подаде едната.
– Не съм те смятала за човек, който си пада по сметаната и захарта – каза тя.
Бях я накарал да се чувства комфортно около мен. Добре. Това беше моят план. Исках да почувства, че може да ми се довери, защото тя имаше нужда от някой, на когото да се довери.
– Каква е специалността ти? – Попитах я.
Тя се намръщи и за момент се загледа в кафето си. Помислих си, че може би е приключила с отварянето пред мен. После въздъхна.
– Искам да пиша книги. Но първо ми трябва диплома, за да имам на какво да се опра, в случай че съм ужасна писателка и никой не купува книгите ми. Така че ще уча английски език.
Назад към част 5 Напред към част 7