„Всяка вечер сънувам кошмари“
ГЛАВА 9
МАГИ
Седях на задната страна на пикапа на Брейди и гледах как краката ми се люлеят напред-назад. Шумът от партито не беше толкова силен тук. Тази вечер Брейди не беше отишъл с пикапа си на партито, а го беше оставил паркиран при другите автомобили в гористата местност, точно до черния път. Знаех, че това е, защото искаше да има къде да остана. Опитваше се да ме улесни. Преди малко дори ми беше донесъл купа с кренвирши и газирана напитка. Изглеждаше загрижен. Но изведнъж някакво момиче с дълга тъмна коса пристигна и той се ядоса. След това се отдалечи.
Момичето просто постоя известно време, загледано след Брейди, преди да се върне в колата си и да си тръгне. Странно. Никога преди не я бях виждала.
– Може би имаш най-доброто място в заведението. – Гласът на Уест Ашби ме стресна. – Не ми обръщай внимание. Просто ми омръзна да се държа така, сякаш ми пука там. Имах нужда да остана сам. Тъй като ти не говориш, това го прави по-добре. Някой, с когото мога да говоря и който мълчи. Може да е шибано перфектно. – Той отпи дълго от бирата си, след което седна до мен в задната част на пикапа.
Пиян ли беше? Трябваше да е. Със сигурност беше наясно, че аз съм последният човек, който иска да му прави компания. Не бях негова приятелка. Никога нямаше да му бъда приятелка.
– Може би трябва да спра да говоря. Тогава няма да ми се налага да се преструвам, че ми пука. Обзалагам се, че това е лесно, а? Да не се налага да реагираш на нищо. Завиждам ти.
Завиждаш ми? Сериозно? Той щеше да седи тук и да ми говори глупости, когато дори не ме познаваше. Той нямаше представа защо съм избрала да не говоря. Да каже, че ми завижда, ме накара да се изправя и да му изкрещя в лицето. Никой на света не бива да ми завижда. Никога.
– Но чух някои неща, които, ако са верни, може би твоите гадости са по-лоши от моите. – Той поклати глава и въздъхна. – Не, сигурно не е. Майката на Гънър е клюкарка. Половината от нещата, които излизат от устата ѝ, са лъжа. Бог знае, че тя достатъчно е говорила за моята майка.
Сега изглеждаше така, сякаш говори на себе си. Очите му бяха насочени към нещо в тъмнината. По лицето му беше изписана болка. Той не се опитваше да скрие нищо тук, не както правеше през всички останали пъти, когато бях около него. За пръв път наистина го виждах, човека, който не разкриваше пред никого. Маската му беше изчезнала, в гласа му имаше тежест, а в очите му – тъмнина.
– Не дойде на мача ми тази вечер. Не можеше. По дяволите, сега дори не може да отиде до проклетата баня без помощ. Още по-малко да ме гледа как играя. За пръв път в живота ми не ме е гледал да играя. Всеки тъчдаун, който вкарах, го направих за него. За да имам какво хубаво да му кажа тази вечер. Но тук седя като шибан глупак, защото да се прибера вкъщи и да го видя ме плаши до смърт.
Кой? Исках да попитам, но се страхувах. Емоциите му бяха твърде сурови. Това не беше онзи кретен, когото показваше на света. Това беше човекът, който се криеше под него. Той ми позволяваше да го видя. Болката му. Страховете му. Но защо?
– Когато се родих, мама каза, че е донесъл футболна топка в болницата за мен. Тръгнал веднага и я купил, когато казали, че е момче. От този ден нататък я слагал в креватчето ми с мен. Обичах футбола, но това беше, защото го обичах. Той винаги е бил моят герой. А сега, по дяволите, ще ме изостави. И мама. – Той изпусна тежък смях, явно изпълнен с агония. – Как ще се справи тя? Той е нейният свят. Винаги е бил. Не мога да си представя майка си без баща ми. Тя ще бъде толкова изгубена. Аз няма да съм достатъчен. Аз просто… – Той отпусна глава в ръцете си и изпусна стон. – Ебаси, страх ме е, Маги. Знаеш ли какво е да те е страх? – Попита той, като вдигна глава, за да ме погледне за първи път.
Знаех. Знаех твърде добре. Познавах ужаса и страха. Познавах демоните, които те преследваха нощем вместо сладките сънища, в които вярвахме като деца. Знаех повече, отколкото той можеше да си представи.
Кимнах.
– Да – прошепнах хрипливо, отчаяно исках да го уверя, че не е сам. Гласът ми звучеше странно, но познато.
Това беше вторият път, в който му говорех. Веднъж, защото ме вбесяваше, а сега, защото разбирах, че има нужда да знае, че не е сам. Болката идваше при всички нас в един или друг момент. Бъдещето ни се определяше от начина, по който се научавахме да се справяме с нея. В този момент аз избрах да говоря. Обикновено се справях с мълчанието, но за първи път, откакто бях свидетел как баща ми убива майка ми, исках да говоря. Исках да успокоя някой друг.
Очите му се разшириха.
– Ти говориш – каза той, като ме гледаше втренчено. – Отново.
Не казах нищо в отговор. Бях говорила, защото той имаше нужда от мен. Но да говоря, просто за разговор? Не можех да го направя. Все още ме беше страх да чуя гласа си.
– Вярно ли е? За това, което ми каза Гънър… Видяла ли баща си… – Той се отдръпна. Той знаеше миналото ми. Някой беше разбрал и го беше разпространил. Знаех, че това ще се случи накрая.
Помислих върху отговора си. Не говорех за онази нощ с никого. Да си спомням беше твърде трудно. Твърде болезнено, за да може човек да го понесе. Но Уест щеше да загуби родител.
Затова кимнах. Нямаше да му дам повече от това. Не можех да опиша с думи това, което бях видяла. Не и отново.
– По дяволите. Това е тежко – беше всичко, което каза той.
Седяхме мълчаливо в продължение на няколко минути, загледани в тъмнината.
– Баща ми умира. Лекарите вече не могат да направят нищо за него. Изпратиха го вкъщи просто да умре. Всеки ден го гледам как се разпада все повече. Все повече се отдалечава от ръцете ни. Все по-далеч от нас. Той изпитва толкова много болка, а аз не мога да направя нищо. Страхувам се да отида на училище, защото какво ще стане, ако той умре, докато ме няма, и аз никога повече няма да го видя? Но после, както точно сега, се страхувам да се прибера вкъщи, защото може да му е станало по-зле и тогава ще трябва да видя това. Трябва да видя как човекът, когото обожавам, загива. Как напуска този живот. Напуска нас.
Смъртта на майка ми е била бърза. Незабавна. Тя не беше страдала, с изключение на онзи момент, в който крещях на баща ми да спре, докато той насочваше пистолет към нея. Знам, че тогава е страдала. Страдала е за мен и за това, което щях да видя.
Но не знаех какво е чувството да гледаш как родител умира бавно пред очите ти. Да заспиваш вечер и да не знаеш дали ще го има на следващата сутрин. Сърцето ме болеше за него. Да загубиш някого, когото си обичал, беше тежко. Най-трудното нещо в живота. Уест не беше приятен човек. Той можеше да бъде направо жесток. Но емоцията в гласа му беше трудна за пренебрегване. Не исках да изпитвам нищо към него, дори тъга, но го направих.
– Никой не знае – продължи той. – Не мога да им кажа. Всичко, което знаят, е, че татко е претърпял операция и сега е инвалид. Той вече не работи. Когато им го казах, аз го отминах, сякаш не е нещо голямо. – Той отново се засмя – твърд, брутален звук, в който нямаше никакъв хумор. – Тези жени в този град никога не приеха майка ми. Тя няма никакви приятели, с които да говори, освен леля ти, и не мисля, че дори е казала на Корали. Когато татко си отиде… Аз ще бъда всичко. Как да го направя? Как да бъда достатъчен?
Нищо, което можех да направя, нямаше да облекчи тази болка. Нищо, което някой би могъл да направи, няма да я подобри. Затова се пресегнах с ръка и покрих неговата. Това беше единственото нещо, което знаех да направя. Освен да говоря, а той нямаше нужда от това. Не бях сигурна, че мога да го направя.
Той започна да обръща ръката си, за да хване моята, когато спря и се отдръпна. После се изправи, сякаш щеше да си тръгне. Не исках да си тръгва по този начин. Беше ми открил за демоните, с които се е сблъсквал. Беше разкрил тайните си. Щеше да се върне вкъщи в този кошмар и да го преживява отново и отново, докато не свърши. Не искаше да казва на никого, но все пак ми беше казал. Дали е видял в очите ми това, което аз бях видяла в неговите? Скръбта и гнева? Съжалението и страданието?
– Всяка вечер сънувам кошмари – казах аз. – Виждам как майка ми умира отново и отново.
Назад към част 9 Напред към част 11