„Нека да завладеем този сезон“
ГЛАВА 8
УЕСТ
За първи път в живота си играх без баща ми. Нашата победа беше единственото нещо, за което останалите мислеха, когато мача свърши, така че за щастие никой не забеляза това, освен Брейди. Аз се отърсих и му казах, че татко не се чувства добре.
Вкарах два тъчдауна, но баща ми не беше там, за да ги види. Той не беше на мястото си и не ме подкрепяше. Не беше на оградата с голямата си усмивка, когато се затичах към страничната линия. Не беше там, защото беше вдигнал температура и приемаше толкова много болкоуспокояващи, че дори не беше в съзнание.
Той мразеше да взима болкоуспокояващи – обичаше да е психически с нас, но снощи толкова много го болеше, че мама го беше принудила да ги вземе. После, когато най-накрая заспа, тя падна в прегръдките ми и се разплака. Никога преди не бях я виждал така, никога не бях я виждал да се съкрушава.
Да се изправя пред днешния мач беше последното нещо, което исках да направя. Единственият начин да играя беше да знам, че ще мога да се прибера вкъщи и да разкажа на баща ми за това. Исках да му кажа нещо, което да го накара да се усмихне. Исках да повярва в мен. Той и аз бяхме споделяли мечтите ми толкова дълго време. Не исках той да знае, че губя тези мечти. Защото без него вече нямаше да ми пука.
Да не говорим, че мама щеше да има нужда от мен, когато него го нямаше.
Не потърсих Рейли след мача. Бях отишъл направо в пикапа си, решен да се махна по дяволите от всички тях. Цялата им радост от победата ни. Не можех да се радвам. Баща ми не беше там. Победата вече не означаваше толкова много.
Да се изправя пред баща ми, докато емоциите ми са толкова сурови, не беше добра идея. Но да отида на партито на полето, където отборът щеше да празнува, изглеждаше шибано безсмислено. Не можех да празнувам. Исках просто да забравя. Исках да си върна стария живот. Исках баща ми да е здрав.
След като шофирах почти час, изгубен в болката, която се беше превърнала в част от мен, пикапа ми потегли по познатия черен път към партито на полето. Трябваше да съм тук или вкъщи, а аз не можех да се прибера вкъщи все още. Имах нужда от няколко бири и от това да забравя.
Всички вече бяха тук. Силните викове и смехът някога бяха добре дошли. Сега ги мразех. Никой от приятелите ми нямаше други грижи, освен да спечели футболен мач. Те не знаеха какво е страх. Никой от тях. Това бяха най-хубавите години в живота им. Някога те бяха и мои.
Затворих вратата на пикапа и се загледах в огъня през дърветата. Щеше да се наложи да отида там и да сложа усмивка, която не усещах. Щеше да ми се наложи да говоря за играта, която изиграх с всичко, което имах, но само защото исках да мога да разкажа на баща си за нея. А не защото сърцето ми беше в нея.
Вече не се вписвах. С никого от тях.
Но къде другаде щях да отида?
Пиенето щеше да облекчи болката донякъде. Нищо нямаше да премахне всичко.
Щях да се преструвам. Това беше най-доброто, което правех напоследък.
Излязох на откритото поле, намерих бира и се насочих към приятелите си. Рейли вече беше тук. Виждах я с момчетата от футбола. Знаех, че е ядосана и че това е нейният начин да ми отмъсти. Просто ми беше все едно.
– Къде си бил, човече? Тази вечер възпроизвеждахме страхотното, което представляваше Ашби, а ти дори не беше тук, за да се похвалиш с него! – Изкрещя ми Райкър, докато вървях към тях.
– Първо имах някои неща за вършене – отвърнах аз с усмивка, която подсказваше, че по-скоро съм вършил някого, отколкото нещо. Щях да ги оставя да си мислят каквото искат. Всичко друго, но не и истината.
След коментара ми последва смях.
– Предполагам, че затова Рейли се премести в страната на бейзболните момчета – отвърна Неш. Беше ми се ядосал за ден-два, но след тренировката в четвъртък и двамата се съгласихме, че съм бил прав. Трябваше да се съсредоточи върху футбола, а не върху братовчедката на Брейди.
Повдигнах рамене и седнах на гумата на трактора, върху която седеше Райкър.
– Както искаш – отвърнах аз.
До мен Райкър започна да говори.
– Но сериозно, Неш. Трябва да спреш да я търсиш. Тя е добре. Тя е тук и не е твое дело. Брейди ще се върне след минута с питието на Айви и ако помисли, че търсиш братовчедка му, ще се вбеси.
Насочих вниманието си към Неш. Мислех, че се е отдръпнал от това.
Неш вдигна и двете си ръце.
– Спокойно, просто гледах кой е тук. Не търся никого.
– Глупости – измърмори Райкър.
– Тя е тук? – Попитах, чудейки се защо идва на тези партита, ако просто ще се крие в ъгъла.
– Брейди каза, че майка му го е накарала да я доведе. Тя не иска да идва. Чувства се зле за нея – каза Айви с вдигане на рамене, сякаш не можеше да и пука по-малко.
– Вбесява ме, че не ѝ позволява да седне с нас. – Неш звучеше раздразнено.
– Не е. Твоя. Работа – беше отговорът на Райкър. Искаше ми се да се съглася с Райкър, но и Неш беше прав. Брейди не беше прав просто да я доведе тук и да я остави съвсем сама. Беше жестоко.
– О-о-о, идва драмата – каза Айви с усмивка, след което ме погледна.
– Е, ши-ши-ши – изрече Райкър, докато се обръщах и видях Рейли да върви към нас.
Косата ѝ беше разрошена от лудориите с бейзболиста. За какво идваше тук? Там ми харесваше повече.
– Всички вие ме объркахте до смърт – каза Неш. – Днес на митинга си мислех, че ще ти изсмуче лицето. А сега ще изсмуче лицето на някой друг.
Взех бирата си и се изправих. Тръгвах си. Не исках тази вечер тя да ми се кара. Имах по-важни проблеми от тези на Рейли.
– Изчезвам – казах аз.
– Тръгваш си?
– Вече?
– Направи го и миналата седмица!
Всички изглеждаха изненадани. Аз само кимнах и вдигнах бирата си.
– Добра игра. Нека завладеем този сезон – казах, след което се отправих към гората и пикапа си.