„Съжаляваш ли за нещо?“
ГЛАВА 14
УЕСТ
Маги се беше измъкнала в стаята си, когато започнахме да гледаме записа на мача от миналата седмица. Толкова се бях отпуснал да гледам игрите и да говоря за това къде сме сбъркали и къде трябва да се стегнем, че пропуснах да я видя как си тръгва.
Не бях тръгнал след нея – знаех, че е искала да избяга. Разбрах го по изражението на лицето ѝ. Беше останала само заради мен.
Но сега главата ми вече не беше в играта. Мислех за баща си и за това, че ме е нямало твърде дълго. Исках да се върна вкъщи и да проверя как стоят нещата. Да поговоря с него, дори и той да не ми отговори. Бях открил, че това вече няма значение. Просто имах нужда да съм близо до него.
Краят идваше и нямаше да е лесно.
Станах и отидох при Брейди, а после му прошепнах, че се прибирам вкъщи, и му казах да ми изпрати телефонния номер на Маги. Момчетата бяха толкова погълнати от гледането на мача, че не забелязаха и не казаха нищо за това, че съм тръгнал рано.
Още не бях влязъл в пикапа си, когато телефонът ми иззвъня. Брейди ми беше изпратил номера ѝ. Почти очаквах да ми каже сам да го получа от нея. Но той ми я повери. Щях да се уверя, че съм заслужил това доверие.
Помогна ми само знанието, че мога да се обадя и да чуя гласа ѝ, ако се наложи. И се зачудих дали звукът на гласа ми ѝ помага? Беше преживяла нещо почти сама. Можех ли да бъда за нея това, което тя беше за мен?
Отворих вратата на пикапа и погледнах към прозореца и. Тя седеше на седалката до прозореца, подпряла колене под брадичката си, и ме гледаше. Вдигнах ръка, за да и махна, и тя направи същото. След това вдигнах телефона си, сложих го до ухото си и я насочих към него.
За да съм сигурен, че е разбрала, бързо ѝ изпратих съобщение.
„Това съм аз. Брейди ми даде номера ти. Ако ти се обадя, ще отговориш ли?“
Натиснах „Изпрати“, след което отново погледнах към нея. Тя погледна надолу към телефона си и аз наблюдавах как набира нещо. Когато лицето ѝ отново се вдигна, за да ме погледне, телефонът ми иззвъня.
„Да. Ако имаш нужда от мен, ще отговоря.“
Това беше достатъчно. Кимнах и се качих в пикапа, за да се прибера вкъщи и да се изправя пред реалността. Щях да седна и да поговоря с татко. Щях да му разкажа за гледането на мача с момчетата. И щях да му разкажа за Маги. Тя щеше да му хареса.
Когато отворих вратата на къщата, беше тихо. Работникът от хосписа си беше тръгнал за деня. Заключих и влязох вътре. На масата имаше бележка от мама, която ми казваше, че ми е направила сандвич със субпродукти и го е оставила в хладилника заедно с галон пресен сладък чай. Татко беше помолил за нея, така че тя беше отишла да легне до него.
Не бях гладен. Преди това бях изял две парчета торта, а сега, когато знаех, че няма да мога да говоря с татко тази вечер, не ми се ядеше много. Но мама щеше да се притесни, ако на сутринта провери хладилника и види, че сандвичът е още там. Затова приготвих висока чаша студен чай и взех сандвича и напитката със себе си в стаята си. Опитах се да хапна малко, преди да заспя. Ако не успеех, щях да направя така, че тя никога да не види, че не е изяден.
Сложих храната, после тихо излязох по коридора, за да застана пред вратата на спалнята на родителите ми и да се заслушам. Беше тишина. Баща ми някога хъркаше, но вече не го правеше. Сега спеше толкова тихо. Вечер лежах в леглото си, запушвах ушите си и исках да спре да хърка, за да мога да заспя. Тези дни се оказа, че желая хъркането му. Само за да знам, че все още диша.
Сърцето ми се сви при мисълта, че баща ми вече не диша. Паниката и болката, които идваха с тази мисъл, стискаха гърлото ми и затрудняваха вдишването. Отдалечих се от вратата им и се върнах в стаята си, за да не безпокоя майка си. Затворих вратата след себе си и поставих двете си ръце на вратата, за да се задържа, докато свеждах глава и се задъхвах.
Щях да го загубя.
Знаех това, но, по дяволите, толкова ме болеше.
Всеки път, когато оставях фактите да потънат в съзнанието ми, емоциите ми започваха да губят контрол. Усещах как тялото ми трепери, а сълзите замъгляват очите ми. Как щях да се справя с живота без баща си? Имах нужда от него. Имахме нужда от него.
Успях да вдишам рязко и се изкашлях, за да прочистя гърлото си, преди да се оттласна от вратата и да отида до леглото си, за да потъна в него. Телефонът ми беше притиснат към крака ми, където го бях пъхнала в джоба си.
Лицето на Маги навлезе в мислите ми и без да се замислям, извадих телефона си и сканирах контактите за нейния номер.
Тя отговори още на второто позвъняване.
– Здравей – каза тя тихо.
Беше късно, но знаех, че момчетата още не са излезли от дома на Брейди.
– Ти спеше ли? – Попитах.
– Не. Все още седя точно там, където ме видя за последен път – отговори тя.
Затворих очи и си я представих там, на прозореца. Изгубена в мислите си. В самотата си. През последните две години беше прекарала толкова много време, затворена в себе си. Не говореше с другите. Не ми харесваше да мисля за това. Мисълта, че е сама, ме нараняваше. Разбирах я, но ми се искаше да бях в състояние да бъда до нея така, както тя беше до мен. Може би сега можех да бъда приятелят, от когото тя се нуждаеше. Точно както тя беше моя.
– Имало ли е моменти, когато не си можела да дишаш? Когато болката е била толкова силна, че е стискала гърлото ти и те е държала здраво?
– Да. Нарича се пристъп на паника. Имала съм ги често. Но откакто се преместих тук, не съм ги получавала.
Значи не бях загубил ума си. Това беше нормално.
– Как се справяше с тях?
Тя въздъхна.
– Отначало не се справях. Веднъж дори припаднах от недостиг на въздух. Но се научих да мисля за нещо, което ме прави щастлива. Това ми даде покой. Отказах да позволя на болката да ме контролира. И притискането отслабваше и аз отново можех да дишам.
Тя ми даде покой. Тя беше единственото нещо, което ми даваше покой от много време насам.
– Страхуваш ли се да затваряш очите си вечер? – Попитах я.
– Да. Защото знам, че кошмарът ще дойде. Винаги идва.
– Аз също. Страхувам се, че утре няма да се събуди – отговорих аз.
Тя замълча за миг. И двамата седяхме и слушахме как другият диша. Странно, но това беше достатъчно.
– Един ден това ще се случи, Уест. И ще бъде невероятно трудно. Но това, което можеш да направиш сега, е да се възползваш максимално от времето, което ти остава. Говори с него, дори и да не може да ти отвърне. Дръж ръката му. Кажи му всичко, което искаш да знае. Така че, когато той си отиде, да не съжаляваш.
Майка ѝ беше отнета от нея без предупреждение. Както и баща ѝ с неговата ужасна, болна постъпка. Беше изгубила всичко точно така. Беше права. Имах време да се уверя, че не съжалявам.
– Съжаляваш ли за нещо? – Попитах, като вече знаех отговора. Можех да го чуя в гласа ѝ.
– Да. Толкова много – беше тихият ѝ отговор.
Не можех да си представя сладката Маги да има за какво да съжалява. Тя беше мила и нежна. Трудно беше да си помисля, че е нещо по-малко от съвършена.
– Сигурен съм, че си била дъщерята, която всяка майка е искала – уверих я аз. – Знам, че твоята е трябвало да се гордее с теб.
Отначало тя не отговори и аз се уплаших, че я карам да говори твърде много за това. Бях се съсредоточил върху нейната болка, за да забравя своята. Не бях достатъчно внимателен.
– Два часа преди майка ми да умре, и казах, че е съсипала живота ми – каза Маги, след което изпусна горчив смях. – Защото исках да отида на партито, което моята приятелка организираше в дома си, а майка ми не смяташе, че там има подходящ надзор от възрастни. Толкова много исках да отида. Мислех, че ако не ме пусне, това ще е краят на света. Най-лошото нещо, което можеше да ми се случи. Ако знаех само два часа по-късно, че ще я загубя… че ще разбера какво наистина е най-лошото нещо, което може да ми се случи.
Затворих очи и почувствах съжалението ѝ тежко в себе си, сякаш беше мое собствено. Тя беше петнайсетгодишно момиче, което искаше да порасне. Беше се държала като всички тийнейджъри. По дяволите, и аз имах своя дял от провали. Просто беше толкова шибано несправедливо, че беше загубила майка си по този начин, преди да успее да го поправи. Преди да може да се извини и да го поправи.
– Тя е знаела, че не си искала да го направиш – казах и, но почувствах, че думите са недостатъчни. Но не знаех какво друго да кажа.
– Надявам се да е така. Но това винаги ще бъде най-голямото ми съжаление – отвърна тя.
Назад към част 14 Напред към част 16