Глава 16
Корона от светулки
декември, преди 8 години
Ветровете от крайбрежието на остров Ман блъскат мен и Кали, докато стоим на ръба на територията на нейния кампус. Отвъд ниската стена до нас земята се спуска и буренясалото море се разбива в нея отново и отново.
Кали поглежда през моравата, забелязвайки връстниците си, които се движат между общежитията на академия „Пийл“ и самия замък.
– Те не могат да ни видят – казвам аз и се приближавам. Трябва да прикривам присъствието си като предпазна мярка. Движа се в опасни кръгове; не мога да накарам разгневен клиент да се нахвърли върху Кали, защото са ме забелязали с нея. – Но все пак няма да има значение, нали? – Питам.
Виждал съм как се отнасят с нея тези малки задници. Тя е твърде красива, за да се слее с останалите, но учениците тук се справят доста добре с това да се преструват, че не съществува.
Тя прави крачка назад.
– Какво трябва да означава това?
Приближавам се.
– Бедната Кали – дразня я. – Винаги отвън, винаги гледаща навътре. – Добре знам, че я дразня. – Кажи ми, херувимче – продължавам аз – как някой като теб се оказва изгнаник? – За мен това беше очевидно. Смятаха ме за безсилна фейра; другият свят презира такива същества. Но Кали е забавна и ангажираща. Не е нужно да съм влюбен в нея, за да знам, че тя е от типа момичета, които трябва да имат ято приятели.
– Защо изобщо говорим за мен? – Пита тя, като самонадеяно приплъзва кичур коса зад ухото си.
– Защото понякога ме очароваш.
… повече от понякога…
Тя преглъща, хвърляйки поглед назад към моравата.
– Не те, а аз. – Прехапвайки бузата си, тя рита с крак едно стръкче трева. – Трудно е да се преструваш на нормален човек, след като… знаеш.
Искам да ѝ кажа, че е глупаво да изпитва угризения за смъртта на доведения си баща, но може би това е феята в мен. Не съм губил сън заради убийството на собствения си баща. Боговете знаят, че светът е по-добре без него.
– Мисля, че трябва да се съвзема, преди да си намеря приятели – продължава тя. – Истински приятели.
Тази частица честност ме изравнява. Защо, по дяволите, светът трябва да е жесток към нея? Тя не трябва да страда, защото някакво чудовище я е наранило. Светът не трябва да работи така.
Повдигам брадичката ѝ нагоре, изучавайки лицето ѝ. Ако можех, щях да изтласкам болката ѝ със сифон. Но има неща, които дори моята магия не може да докосне.
– Какво ще кажеш да те направя кралица за една нощ? – Казвам.
Преди тя да успее да отговори, пускам магията си на свобода и измъквам светулки от тъмнината. Една по една те прелитат през рамото ми и се насочват право към много обърканата Кали.
Светулките я обикалят, преди да кацнат на главата ѝ.
– Имам буболечки в косата си – заявява тя.
– Имаш корона. – Усмихвам се и се облягам на каменната стена.
Един ден ще носиш друга корона…
Една от светулките се изплъзва от косата ѝ, пада по шала ѝ, преди да си проправи път под ризата ѝ.
– О, Боже мой! – Очите ѝ се уголемяват като чинии, а аз само се опитвам да не се разсмея.
– Непослушни буболечки – промърморвам аз – стойте далеч от хубавите човешки цици.
Вдигам буболечката, като се принуждавам да пренебрегна куп неподходящи мисли, когато кокалчетата ми се допират до меката кожа на Кали. Миг по-късно пускам светулката и двамата с нея гледаме как тя подскача и се потапя обратно в косата ѝ.
Насреща ми Кали започва да се смее.
Тя ще ме разбие. Влюбих се в мрака на тази жена, в нейната болка и уязвимост. Това ми беше достатъчно. Но когато тя се смее – когато се смее, тогава разбирам, че съм съсипан човек.
– Дез, опитваш се да ме развеселиш ли? – Казва тя.
Хващам ръката на Кали.
– Хайде да се махнем оттук. Гладна ли си? – Питам. – Вечерята е за моя сметка.
– Вечерята е за твоя сметка? – Казва тя. – Това звучи интересно…
Божествени кости, ако вече не я обичах, сега щях да я обичам.
– Херувимче, може би ще те направя фея.
Назад към част 16 Напред към част 18
