„Уест ми показваше, че не съм разбита“
ГЛАВА 17
МАГИ
Бях потънала. Това нещо, което изпитвах към Уест, беше надвиснало като влюбване, от което се страхувах, беше преминало направо в пълни чувства към него. Беше прекалено мил. Как щях да се справя с това да не се привързвам към Уест Ашби, когато той се държеше толкова мило?
След втория час не беше до шкафчетата ни, но той рядко се появяваше. Часовете му бяха от другата страна на сградата и ако се върнеше между тях, щеше да закъснее за час. Аз не ходех до собственото си шкафче между трети и четвърти час по същата причина.
Така че мина време до обяд, преди да го видя отново. Влизайки в кафенето, оставих погледа си да се насочи директно към неговата маса. Трябваше да си припомня, че той е просто мой приятел, когато видях русата мажоретка до него. Той я харесваше. Беше очевидно. Харесваше я така, както не харесваше мен. Трептенията ми вече не бяха там, а по-скоро приличаха на болка в гърдите ми.
Може би ако Уест не ме беше целунал, ако не трябваше да се изправям пред факта, че ме е пробвал и не ме е харесал по този начин, щеше да ми е по-лесно да се справя с това. Но когато го видях с друго момиче, това ми послужи като напомняне, че не съм му харесала. Просто и ясно, той просто ме искаше за приятел, защото разбирах какво е да загубиш родителите си и все пак да оцелееш.
Очите му се отместиха от момичето и се спряха на моите. После ми намигна. Боже, защо трябваше да ми намига? Принудих се да се усмихна, надявах се да изглежда истинска, и се преместих на опашката за храна. Чарли не беше говорил с мен нито във втория, нито в четвъртия час днес. Беше ми се усмихнал неловко, но това беше всичко. Затова реших, че днес няма да се появи на опашката и да ме помоли да седна с него.
Единственото, което можех да направя, беше да слушам разговорите около мен. От момичетата пред мен, които продължаваха да гледат към масата на Уест, разбрах, че момичето е Серена. Всички очакваха, че тя ще е момичето, към което Уест се премести след Рейли. Също така дочух, че тази сутрин Рейли е била в банята и е плакала заради Серена и Уест.
Наистина ми стана жал за нея. Трябва да е било трудно да загубиш Уест Ашби.
Докато получа подноса си, научих също, че Серена и Рейли са заклети съпернички. Така че това вероятно щеше да завърши с котешка битка в коридора.
Дори не погледнах към масата на Уест, когато отидох да си намеря място. Нямаше да бъда жалка, изглеждайки така, сякаш се надявам той да ме покани. Истината беше, че това беше последното нещо, което исках. Да гледам него и Серена, докато се храня, изобщо не ми се струваше привлекателно. Затова се насочих към задната врата и отидох да седна навън на една от масите за пикник.
Това не беше популярно място за хранене. Навън беше горещо. В Алабама започваше да захладнява едва през октомври. Изглежда, всички искаха да останат в климатизираното кафене. Само самотниците си проправяха път дотук. Аз бях самотник, така че това ми пасваше. Макар че когато стане по-студено, не бях сигурна дали ще мога да издържа.
Отвън имаше пет маси за пикник и на четири от тях седеше по един човек. А на тревната площ под всеки от двата големи дъба имаше по един ученик със сандвич в едната ръка и книга в другата. Това изглеждаше моето място. Отидох до единствената празна маса и поставих подноса си. После извадих библиотечната книга, която бях пъхнала в чантата си. Можех да чета, докато се храня.
– Какво правиш тук? Четиридесет градуса е, Маги. – Гласът на Уест ме стресна и аз вдигнах поглед от книгата си, за да го видя застанал от другата страна на масата.
Беше толкова висок. Особено когато бях седнала. Беше скръстил ръце върху широките си гърди, а дънките му висяха ниско на бедрата. Прилепналата тениска, с която беше облечен, не скриваше почти нищо от цялото чудо, което представляваше тялото на Уест.
Просто се взирах в него. Нямаше да отговоря. Би трябвало вече да знае това.
– Влез вътре. Имаме място на нашата маса – каза той и кимна към вратата.
Нямаше да вляза там, за да ям с него и Серена. Нямаше как. Може да е детинско, но не бях готова да гледам това. Поклатих глава.
Той се намръщи и между веждите му се образува бръчка.
– Защо не?
Повдигнах рамене и сведех поглед към подноса с недокосната храна.
– Моля те? Ако не влезеш там, аз ще изляза тук, а наистина, по дяволите, мразя да ям в жегата.
Вдигнах отново очи, за да срещна неговите, и този път се намръщих. Защо би излязъл тук? Аз бях добре. Имах книга. Никой на тази маса не ме искаше там. Особено Брейди. Вдигнах книгата си, за да му я покажа, а после я сложих обратно.
Той се засмя и стомахът ми трепна. По дяволите.
– Искаш да четеш в жегата, вместо да седиш вътре с мен?
Кимнах.
– Това е удар по егото ми, бейби.
Бейби. Той току-що ме беше нарекъл бейби. Разбира се, бях чувала и други момичета да нарича бейби. Но никога не ме беше наричал така. Нямаше да се усмихвам като идиотка. Бейби дори не беше много хубава дума. Трябваше да се обидя.
Но аз изобщо не бях обидена. Глупости.
– Притесняваш се за Брейди ли? Защото той няма нищо против приятелството ни. Дори и Серена е влязла в картинката. Той вижда това. Знае, че няма да се преместя при теб.
Това ме върна там, където трябваше да бъда. Благодаря ти, Уест Ашби, че ми напомни къде съм. Наистина исках да прочета книгата си. Вдигнах я отново и му се усмихнах силно.
Той се намръщи и изпусна разочарована въздишка.
– Добре, прочети си книгата.
Кимнах в знак на съгласие. Точно това бях планирала да направя. Той поклати глава, обърна се и ме остави там. Отново сама. Точно както бях поискала.
Добре.
Е, предполагаше се, че ще бъде добре. Беше това, което исках.
Тогава защо сега, когато той си беше отишъл, се чувствах още по-самотна? Ако просто си беше останал вътре и не беше излязъл тук, щях да съм напълно доволна. Сега щеше да ми е трудно да се концентрирам върху книгата си.
Видях Уест отново до шкафчето си преди последния час. Той каза, че се надява книгата да ми е харесала. После отметна косата от рамото ми, преди да ме остави.
Леля Корали ме взе от училище, както правеше обикновено, тъй като Брейди имаше футболна тренировка по три часа всеки ден. Винаги ме чакаше с лека закуска, когато се прибрах, и разговаряше за деня си.
Слушах, докато ядях, и когато ми задаваше въпроси, отговарях с кимване. Тя не очакваше повече и за разлика от Джори не изглеждаше раздразнена, когато не отговарях. Кръстницата ми все още не ми беше писала, за да види как съм. Донякъде очаквах да го направи. Не че ми липсваше – да съм далеч от нея определено беше облекчение, но тя все пак беше голяма част от живота ми, докато растях. Беше ми като леля. Винаги присъстваше на семейни събития и празници.
След като приключих с яденето, прегърнах леля Корали, защото тя обичаше да го правя, и се отправих нагоре към стаята си. Чичо Бун нямаше да се прибере още няколко часа. Той щеше да се прибере от работа, а след това да отиде на тренировката на Брейди и да я изгледа докрай. След това щяха да говорят за нея по време на вечерята. Както правеха всяка вечер.
Познавах рутината тук и се чувствах комфортно с нея.
Чудех се дали, ако бях дошла да живея тук веднага след смъртта на майка ми, сега щях да съм по-добре. Дали щях да се доверявам повече на хората. Може би щях да бъда различна. Може би нямаше да съм загубила толкова много от себе си. Нямаше да загубя момичето, което някога бях. Вече изобщо не я познавах.
Вече не се чувах с приятелите, които имах преди. Те спряха да ми пишат седмици след като всичко се случи. Най-вече защото никога не им отговарях. Най-добрата ми приятелка и гаджето ми бяха отишли заедно на бала през онази година. Бях видяла техни снимки в Инстаграм. Дори не ми беше пукало. Нищо от това вече нямаше значение.
И си мислех, че вече нищо няма да има значение. Че съм изгубила всички тези емоции и чувства. Но Уест ми показваше, че не съм разбита. Че сърцето ми все още работи и все още може да ме е грижа. Просто ми се искаше всичко да не е работа и грижа за него.
Легнах обратно на леглото и се загледах в тавана. Трябваше да се успокоя отново. Уест гледаше как баща му умира. Знаех колко болезнено е това. Той имаше нужда да му бъда приятел. Имаше достатъчно момичета, които го искаха за нещо повече. Не се нуждаеше от това и от мен. Така че да се дуеш и да се разстройваш заради него и едно момиче беше погрешно. Ако едно момиче го е накарало да се усмихне, трябва да съм му благодарна за това.
Щях да бъда приятелка на Уест. Нямаше да позволя на сърцето си да ми попречи да бъда това, от което той се нуждае.