Глава 13
Свлякох се на неудобния въртящ се стол и гледах безучастно, докато Аарон обикаляше офиса отново и отново. Езра стоеше до прозореца и надничаше през пролука в евтините пластмасови щори.
Бяхме спрели в един занемарен индустриален квартал в Ийстсайд. Колата ни беше паркирана на задния паркинг и бяхме нахлули в малка, порутена офис сграда, принадлежаща на фирма за отопление, вентилация и климатизация – по всичко личеше, че е в затруднено положение.
– Робин и Амалия прибрали ли са се вкъщи след засадата на „Окото на Один“ снощи? – Промълви Аарон, докато минаваше покрай мен. – Знам, че адресът им не е регистриран, но все пак не е умно.
– Робин не е боен митик. – Езра дръпна щорите, затваряйки пролуката, през която гледаше. – Но Зилас е ловец. Той познава опасността. Ако са се върнали, то е защото е трябвало да се върнат.
– Кой е нападнал апартамента им? Онзи екип от Големия гримоар ли беше? – Помислих си колко бързо Зилас беше обезвредил бойните митове в мазето на музея. Дали тези митове от Големия гримоар щяха дори да го забавят? – Зилас ли беше този, който взриви стената?
– Той използва магията само в краен случай. – Езра сгъна ръце. – По същата причина не мога да използвам магията на Етеран, за да ни защити.
Да твърдим, че обвиненията срещу Езра са фалшиви, вече ще е трудно; ако някой го види да използва демонична магия, няма да имаме никакъв шанс да убедим Магиполицията да не го екзекутира. И Робин имаше същия проблем. Тя не можеше да си позволи някой свидетел да разкаже за незаконния ѝ договор със Зилас.
– Има ли значение кой ги е нападнал? – Изръмжа Аарон и се върна в стаята. – Не можем да се свържем с нея и не можем да я търсим – не и докато всяка гилдия в града ни преследва.
Ръцете ми се стиснаха.
– Трябва да ги потърсим. Без тях не можем да извършим ритуала.
Аарон се спря и притисна двете си ръце към лицето. Вкара пръсти в косата си и когато най-сетне се обърна към мен, изражението му беше толкова мрачно, колкото никога не бях виждала.
– Ще ни хванат, преди да имаме какъвто и да е шанс да я намерим… а дори не знаем дали е жива.
Настъпи мълчание, докато оставяхме тази ужасяваща възможност да потъне в съзнанието ни.
– Можем ли вместо това да наемем митик от Аркана, който да организира ритуала вместо нас? – Попита Езра.
– Ако Кай беше с нас, може би. – Аарон направи още един кръг. – Можем да потърсим измамник-арканист, но, по дяволите, хора. Никога досега не съм наемал мошеник. Вероятно е да попаднем на ужилване, както и да намерим нелегална гилдия.
Стиснах ръцете си плътно една до друга. Сещах се за един митичен човек, който знаеше как да се ориентира в подземния свят на измамниците, но нямах начин да се свържа с него – и нямах никакво желание да поставям живота на Езра в ръцете му за втори път.
– Цялото внимание на митиците в града е насочено към нас – продължи Аарон – и дори измамниците ще са чули за наградата на демоничния маг. Приближаването до когото и да било би било огромен риск.
– Тогава какво? – Попитах. – Как да организираме ритуала?
– Мисля, че… – Той си пое дъх. – Мисля, че трябва да се махнем от града.
Поклатих глава още преди да е довършил.
– Не можем да направим това.
– Бягаме за него – повтори той. – Връщаме се към плана, който направихме с Дариус преди шест години, в случай че Езра бъде открит някога. Всичко вече е уредено. Бягаме на север, към Аляска, и щом сме достатъчно далеч, можем да намерим митичен човек, който да извърши ритуала.
Изправих се, като бутнах стола в офиса. Той се удари в стената с трясък.
– Но какво да кажем за Кай? Той е в ареста на полицията в момента! Нима просто ще го изоставим? А какво да кажем за „Врана и чук“? Гилдията може да бъде разпусната. Една седмица за подготовка на ритуала вече е прекалено много.
– Знам, Тори. – Погледът на Аарон беше тихо притеснен. – Просто не виждам друга възможност.
Извърнах се от него и отново забих стола в стената. Отчаянието се бореше с дузина други емоции – неистов страх, кипяща ярост, задушаваща вина. Всичко зависеше от ритуала, а без Робин и Амалия бяхме прецакани. Защо бяха изчезнали? Защо не ни помогнаха? Бяхме сключили сделка! Бях им дала проклетия амулет!
Бутнах стола за трети път. Ударът, който разтърси ръцете ми, не ме разсея от страха и гнева, които ме връхлитаха. Ударът на стола в стената не заглуши гласа в главата ми, който ми казваше, че сме обречени.
Това не беше справедливо! Бяхме толкова близо! Бяхме на няколко минути от това да разделим Езра и Етеран. Сега пред очите ни се разиграваха всички възможни най-лоши сценарии и аз не можех да направя нищо, за да го поправя. Нищо!
Като вик на отчаяна ярост, изтръгнал се от гърлото ми, грабнах стола и го запратих с всички сили в един шкаф за документи. Той се удари със звънлив трясък, но това не помогна и аз отново посегнах към стола.
Езра застана пред мен, блокирайки обхвата ми, и ме обгърна с ръце.
За секунда се замислих дали да не го отблъсна. Не исках утеха. Исках да беснея, да крещя и да проклинам целия проклет свят.
Ръцете му се стегнаха, здрави и непоклатими.
– Дишай, Тори.
Осъзнах, че гърдите ми се надигат от бързи, яростни вдишвания. Стиснах челюсти, зарових лице в рамото му и се съсредоточих върху това да забавя дробовете си. Постепенно мъчителното напрежение в мускулите ми се освободи и бушуващата буря от емоции утихна.
Езра положи буза върху главата ми.
– Кай е в затвора на полицията, а не в тъмницата. Може да не му е удобно, но е в безопасност. А Дариус знае как да се справя с полицейското управление. Той ще защити „Врана и чук“.
Със стиснати очи не отговорих. Кай не беше измъчван, но нямах причина да се доверявам на МПД. Нито пък Дариус, който можеше да играе с тях шах с вратички само толкова дълго, преди да му свършат ходовете.
Нищо не беше гарантирано. Никой не беше в безопасност.
Включително и ние.
Хванах с юмруци ризата на Езра. Най-лошото нещо за Кай, за Дариус, за „Врана и чук“ и за нас щеше да бъде да ни хванат. Езра щеше да бъде убит. Кай, Аарон и аз щяхме да бъдем осъдени за углавни престъпления, защото сме го защитили. „Врана и чук“ щеше да бъде разпусната.
Най-добрият начин да помогнем на всички беше да се махнем от града, преди да сме изгубили шанса си.
– Добре – прошепнах аз. – Кога тръгваме?
– Ще изчакаме сутринта – отвърна Аарон и аз започнах, изненадана да го откривам облегнат на бюрото точно зад мен. – Момчетата от „Големия Гримоар“ са видели колата ни. Всички ловци на глави ще следят за бял седан, така че ще се опитаме да се смесим със сутрешните пътници.
Кимнах, притиснала буза до гърдите на Езра. Развързах юмрука си от ризата му, хванах топлата ръка на Аарон и преплетох пръстите си, свързвайки трима ни заедно.
Докато бяхме заедно, можех да удържа мрачното отчаяние.
Свита до Езра, със студения и твърд под под дупето ми, уморено слушах тихия му глас, докато двамата с Аарон обсъждаха най-добрия маршрут за излизане от града. Тримата се бяхме сгушили в ъгъла на офиса, облегнати на стената, и чакахме първият оттенък на зората да докосне хоризонта.
Оставих гласовете им да се разнесат над мен, а очите ми бяха затворени. Бях изтощена, но и заредена с тревога. Мислите ми се въртяха и въртяха и ми беше толкова трудно да успокоя ума си достатъчно, за да заспя малко. Неприятно твърдият под не помагаше, но в този пуст офис нямаше никъде поне малко удобно място за спане.
– … не очаквах Сабрина да се появи. – Гласът на Аарон се процеди през нервната ми сънливост. – Никога не съм подозирал, че тя може да не е гадателка.
Отворих очи и се намръщих.
– За какво говориш? Защо тя да не е гадателка? Тя предсказа къде ще бъдем с нейните карти таро.
– Виждала ли си някога четене на таро да включва нещо толкова конкретно като местоположение? – Попита сухо Аарон. – Картите таро са за сегашното ти състояние, за важни решения, за посоките, в които се развива животът ти, за такива неща.
Мръщенето ми се задълбочи.
– Четенията ѝ не са били суперконкретни, но всичко, което е предсказала за бъдещето ми, се е сбъднало.
– Всичко?
– Да.
Той потърка челюстта си.
– Тогава бих казал, че това е още едно потвърждение, че нещо е съмнително. Гадателите обикновено не са категорични относно посоката, в която се движи бъдещето ти, защото картите таро не са надеждни в това отношение.
Езра кимна.
– Бях изненадан, когато тя предсказа, че ще ми спасиш живота през ноември.
Масажирах слепоочията си.
– Как можеш да вярваш в предсказанията ѝ, но да не вярваш, че е гадателка?
– Никога не съм казвал, че не смятам, че тя може да предсказва бъдещето. Каквото и да може да прави, да знае къде да се появи, за да ни помогне, е предсказателна сила от следващо ниво. Разбирам защо би го скрила.
Погледът ми се стрелна към Езра. Колко ли други членове на гилдията криеха тайните си в рамките на отрудената група от неудачници, известна като „Врана и чук“?
– Знаеш ли какво би било хубаво? – Измърморих. – Бъдещо предсказание, че ще спечелим от лотарията и ще прекараме един месец на Хаваите.
– Не е нужно Аарон да печели от лотарията – отбеляза Езра.
Аарон облегна глава на стената.
– Ако жадуваш за тропическа ваканция, мога просто да кажа на родителите ми, че се интересувам от полинезийския клон на МАЕ. Те ще ни заведат там за толкова време, колкото искаме.
Бях прекалено уморена, за да си спомня какво означаваше МАЕ. Някаква огромна гилдия на Елементария.
– Да, само не споменавай, че Езра е демоничен маг. – Измърмори Аарон.
– Какво мислят родителите ти за повишението ти? – Попитах след малко. – Каза ли им?
– Не. – Усмивката му беше изненадващо спокойна. – Нямам нужда да чувам какво мислят. Щастлив съм от това, което имам.
Усмихнах се, откривайки щастие в това дори при всичко останало, което се случваше.
Сега просто трябваше да оправим цялата тази бъркотия, за да може той да се върне и да се радва на повишението си, вместо да бяга, за да спаси живота си като издирван мошеник.
Станах от пода и се протегнах отново, мускулите ми бяха болезнено сковани от нощта, прекарана в седене на пода. По-скоро по навик, отколкото с надежда, се обадих на номера на Робин – направо на гласовата поща, след което прибрах телефона в джоба си и взех бойния си колан, който бях оставила на бюрото. Пръстите ми докоснаха празната торбичка отзад. Все още нямаше Хоши.
Събрахме нещата си. Аз нарамих скъпоценната раница с ритуала, демоничната кръв и култовия гримоар, а Аарон пристегна Шарпи на гърба си под якето. Езра сложи стоманените си ръкавици, след което навлече коженото си палто върху тях.
Това беше най-подготвеният вариант, до който щяхме да стигнем.
Стомахът ми мърмореше нещастно, когато се измъкнахме от тъмния офис. Бяхме яли – донякъде. В стаята за персонала на компанията имаше автомат за напитки и закуски. Бяхме счупили стъклото и се хранехме с чипс, шоколадови блокчета и пакетчета със смес и бутилки вода. Не точно питателно, но по-добре от нищо.
След като напуснахме града, Аарон получи достъп до една от тайните си банкови сметки. С пари в ръка щяхме да си купим истинска храна, но това нямаше да се случи още часове.
Приближихме се до задната врата и Аарон я отвори, за да надникне навън. Редицата големи работни микробуси с фирмени лога отстрани изпълваше паркинга, а нашият стар бял седан беше забутан между два от тях. Чудех се откъде го е взела Сабрина. Доколкото знаех, тя не притежаваше кола.
На източното небе се виждаше само загатната светлина, а неподвижният въздух беше свеж и чист. Като не видя нищо движещо се на паркинга, Аарон отвори вратата докрай.
Езра стисна ръката си на рамото на Аарон, спирайки го. Аеромагът постоя неподвижно за миг, след което затръшна вратата.
– Там има хора.
Назад към част 13 Напред към част 15
