БАНЯН
Имаше само една причина, поради която деканът Борхес щеше да поиска присъствието ми в една от официалните заседателни зали, които обикновено се използваха за приемане на официални лица.
Когато влязох в залата, баща ми стоеше пред камината, скръстил ръце зад гърба си.
– Здравей, татко – казах аз.
Той обърна горната част на тялото си и ме наблюдаваше, златистите му очи проследяваха движението ми, докато отивах до дивана и сядах.
– Банян – каза той. – Изглеждаш добре.
– Благодаря. – Облегнах се назад на дивана, за да се настаня удобно.
Знаех какво щеше да бъде това – той беше тук, за да ме сдъвче лице в лице, защото по телефона нямаше същия ефект.
– Говорих с декан Борхес и прегледах докладите, които получавам от преподавателите ти – каза татко и премина направо към работа.
– Удари ме с това – въздъхнах аз.
Баща ми се намръщи.
– Хайде, кажи ми колко си разочарован.
– За разнообразие, изглежда, че се опитваш.
Примигнах към него.
– Оценките ти са се повишили. Доволен съм.
Повдигнах вежди. Баща ми никога не беше доволен.
– Добре – казах аз, без да знам как да отговоря.
– Могат да бъдат и по-добри – добави татко.
И ето, че се получи.
– Разбира се, че могат – издишах и поклатих глава, като погледнах към прозореца, който гледаше към големия фонтан в двора.
През първата ми година Аякс беше наводнил този фонтан, така че дворът беше заприличал на плувен басейн. Деканът беше бесен. Баща ми ми беше направил забележка за компанията, която поддържах.
Може би се беше отказал от тази част, приемайки, че никога няма да спечели някои битки, а аз никога нямаше да се откажа от приятелите си.
– Защо не се стараеш? – Попита ме баща ми. – Не разбирам защо се бориш със системата. Знаеш накъде си тръгнал. Ако наистина се постараеш, единственото, което ще направиш, е да улесниш живота си. Но ти си решил да го провалиш. Това е твоят живот, Банян. Не разбираш ли това?
– Това не е моят живот – отвърнах на удара. – Нищо в това не е мое. Нямам право да избирам нищо. Ти беше този, който ми казваше какво да правя, кой да бъда, за да мога един ден да бъда някакъв крал, който да носи твоето одобрение. На теб не ти пука за това, което чувствам.
– Чувствата нямат значение – каза татко. – Те пречат на това да бъдеш добър владетел.
– Да? Затова ли с мама вече почти не си говорите?
Баща ми се вбеси, златистите му очи се промениха, зениците се превърнаха в прорези от гнева му.
– Не смей да говориш за майка си. Имаме разбирателство…
– Искаш да кажеш, че си и казал как ще се случат нещата и тя е трябвало да го приеме, защото не е имала друг избор. Какво стана с партньорството?
– Партньорство? – Повтори той.
– Не трябва ли това да бъде един брак? Или тя беше инкубатор, за да можеш да имаш потомство, и това беше всичко?
Лицето на баща ми почервеня от гняв. По китките му се появиха люспи, които се виждаха под ръкавите на костюма му.
– Откъде идва това, Банян? – Поиска той със студен глас. – Кажи ми, че не мислиш да се срещаш с някоя от селянките, които ходят тук.
– Селянки? – Попитах изненадано. – Знаеш, че и Брин е ученик тук.
– И единствената, която ще направи нещо за теб, ако решиш да се сгодиш за нея. Но ти отдавна ми каза, че няма да го направиш.
– Тя е като моя сестра! – Извиках.
– Така продължаваш да казваш – въздъхна татко. – В момента не ти търсим съпруга. Съсредоточаваме се върху…
– Фокусираш се върху – поправих го аз.
– … да завършиш тази степен, без да се налага да повтаряш години. Ще изглежда зле, ако се провалиш.
– Не дай си боже да изглежда зле – промълвих аз.
– Кралството очаква от нас да го водим. Как могат да гледат на лидер, който не знае какво прави, който се проваля и забърква каши? Ти не можеш да се справиш със собствения си живот, камо ли с този на всички останали.
Нещо в мен се пречупи.
– Знаеш ли какво? Ако някога бъда лош крал, вината ще бъде твоя.
– Какво? – Попита татко.
– Мислех си, че самочувствието ми е прецакано, защото съм просто една каша. Но ти си този, който постоянно ми повтаря какъв лош крал ще бъда, как трябва да бъда по-добър и как всички останали сякаш са го разбрали повече от мен. Не мислиш ли, че в някакъв момент трябва просто да погледнеш на мен като на свой син, а не като на провала, за който си толкова сигурен, че ще бъда?
– Наистина гледам на теб като на мой син – каза той.
Поклатих глава.
– Не, татко. Не виждаш това. Виждаш ме като проект – такъв, който се проваля. Виждаш ме като разочарование. Не отговарям на твоите стандарти и ти се срамуваш от мен.
– Стига толкова – избухна баща ми. – Ако си мислиш, че ще ми го върнеш, значи ти предстои друго. Аз съм си платил дълга. Свърших работата и управлявам страната. От теб зависи да направиш същото. Аз не мога да направя това вместо теб. Вече се уверявам, че това, което ще наследиш, си заслужава времето ти.
– Ако това трябва да ме накара да се почувствам по-добре, то не е така – казах аз и се изправих. – И така, какво дойде тук, за да ми кажеш? Защото ако е било, че съм гигантско разочарование, чувам те ясно и силно. Нещо друго?
– Банян…
– Приемам това за „не“.
Обърнах се и излязох от залата.
– Още не сме приключили!
– Може и да не си – казах през рамо. – Но аз съм. Последният път, когато проверих, все още съм пълноправен субект, способен да взема собствени решения – независимо какво мислиш ти.
Блъснах вратата за добро показно, в случай че той не разбере, че този разговор наистина е приключил.
Върнах се обратно в студентския дом, обзет от гняв. Ушите ми горяха силно, а кожата ми беше нажежена. Там бях успял да прогоня емоциите си, така че не изпитвах нищо, дори страх от думите, които изричах. Когато баща ми ме поучаваше по този начин, той не беше мой баща, а крал.
Сега, когато бях казал своето и бях далеч от него, емоциите се върнаха. Искаше ми се да крещя. Исках да счупя нещо.
Кой, по дяволите, си мислеше, че е той, като ми казваше, че не съм достатъчно добър? Нямаше значение, че се опитвах. Никога нямаше да е достатъчно. Каквото и да правех, баща ми намираше какво да критикува. Намираше начин да ми напомни, че не съм като него и че никога няма да бъда.
Изритах се за това, че изрекох тези глупости за майка ми. Това, че изобщо говорех за връзката им, му беше подсказало, че мисля за жена.
И това беше така. Мислех за Вайълет. За първи път, откакто казах на баща ми, че Брин е като моя сестра, си помислих какво би означавало да имам съпруга, кралица, която да управлява до мен.
Досега не бях успявал да си представя някого в това положение. Но сега…
Тръгнах към къщата. Надявах се Вайълет да е там. Имах нужда да говоря за баща си. Трябваше да…
Спрях се. Какво, по дяволите, се случваше с мен? Обикновено, когато баща ми ме вбесяваше и имахме разговор като този, аз се вбесявах. Или пък излизах с Аякс и Джори и се напивахме толкова, че едва ли можехме да пикаем направо. Но точно сега не исках това.
Вместо да удавям мъката си или да изливам гнева си върху някой беден ученик, който вероятно не го е заслужавал, исках да поговоря с Вайълет.
Тя можеше да ме накара да се почувствам по-добре.
Тя не беше от хората, които баща ми би одобрил. Във вените ѝ не течеше благородническа кръв. Беше от бедния край на града. Не се грижеше за имиджа си, за това какво мислят другите за нея. Аз се грижех за нея – много повече, отколкото бях готов да призная, дори пред себе си. Но си бях казал, че никога няма да се влюбя.
И какво бях направил?
Да, бях се влюбил в нея. Това вече не беше дори процес. Бях там, с главата надолу и я исках в живота си.
Баща ми не одобряваше нищо от това, което правех, така че защо да се опитвам да го впечатля, като взема подходящата жена? Можеше и да е някой като Вайълет, която всъщност харесвах, до мен. Но дали това беше правилно? Беше ли справедливо? Исках на баща ми наистина да му пука. Исках да го одобри. Макар че това никога нямаше да се случи, не можех да си помогна.
Гневът ме заливаше на вълни, а топлината беше толкова силна, че едва не се задавих от нея. Изпуснах вик, опитвайки се да се освободя от част от него. Какво, по дяволите, трябваше да направя? Мразех, че ме е грижа какво мисли той. Мразех, че исках да бъда по-добър, макар да знаех, че това няма да промени нищо.
Но аз също исках Вайълет. И не можех да събера тези двамата.
Преди да я срещна, всичко беше просто. Не изпитвах чувства към никого, така че сърцето ми не беше част от уравнението. Всичко, което правех – за или против баща ми – беше прост избор на ума ми.
Сега всичко беше различно. Сега и сърцето ми се беше присъединило към партито. И те не бяха съгласни един с друг.
Бях заклещен, висящ по средата, исках Вайълет, но също така исках и одобрението на баща ми.
И нямаше как да имам и двете.