ГЛАВА 1
МАГИ
Това не беше дом. Нищо повече нямаше да бъде. И освен това не исках дом – думата идваше с твърде болезнени спомени, за да мисля за нея.
Знаех, че леля ми Корали и чичо ми Бун ме наблюдават внимателно, докато ме водят през къщата. Те искаха да ми хареса тук – в очите им имаше известна надежда. Не си спомнях какво е усещането за надежда. Толкова отдавна не бях се надявала на нищо.
– Дадохме ти стая на горния етаж. Боядисах я в хубаво синьо като памук – предпазливо ме информира леля Корали. – Спомних си, че ти харесваше синьото.
Вярно е, че преди няколко Коледи бях харесвала синьото. Дори бях носила изцяло синьо една година. Сега обаче не бях непременно негова почитателка.
Последвах леля си и чичо си нагоре по стълбите. Семейните снимки на стената ме накараха да обърна глава и да се загледам право напред. Някога и аз бях имала такива. Снимки, които майка ми гордо показваше по стените на дома ни. Но тези снимки бяха лъжа. Усмивките никога не бяха истински.
– Ето я – обяви леля Корали, като спря по средата на коридора и отвори вратата на една голяма спалня. Освен сините стени, всичко останало беше бяло.
Хареса ми. Ако не се страхувах от собствения си глас, щях да ѝ кажа „благодаря“. Вместо това свалих раницата от раменете си, после се обърнах и я прегърнах. Това щеше да е достатъчно.
– Е, определено се надявам, че стаята ти харесва – прозвуча дълбок глас откъм вратата.
– Брейди, недей – каза чичо Бун със строг глас.
– Какво? Аз просто бях мил – отвърна той. – Малко…
Спомних си братовчед ми Брейди само донякъде. Той никога не беше играл с мен на семейните събития, винаги бягаше с някое от приятелчетата, които беше довел със себе си.
Сега се беше облегнал на рамката на вратата на спалнята, кафявата коса падаше в очите му, а на лицето му имаше усмивка. Не изглеждаше щастлив. О, Боже, дали ми бяха дали неговата стая? Това не може да е добре. Не исках да заемам неговата стая.
– Брейди просто се държи като хлапак – обясни бързо леля Корали. – Той е напълно щастлив, че ще се премести в таванската стая. От две години ни се кара да оправим това пространство за него, за да има по-уединено място.
Голяма ръка кацна на рамото ми, когато чичо Бун дойде да застане до мен.
– Сине, помниш ли Маги – каза той с глас, който не оставяше място за спор.
Брейди се взираше в мен. Отначало изглеждаше раздразнен, но изражението му изведнъж се смекчи в нещо, наподобяващо загриженост.
– Да, помня я.
Чичо Бун продължи:
– Ще трябва да ѝ покажеш училището в понеделник. Вие сте в един и същи клас и се погрижихме да я сложат в няколко от твоите класове, за да можеш да ѝ помагаш. – Имах чувството, че Брейди вече знае всичко това. Информацията беше за мен.
Брейди въздъхна и поклати глава.
– Всички вие дори не знаете – промълви той, преди да си тръгне.
– Съжалявам за него – каза леля Корали. – Той стана толкова капризен и през половината време не знаем какво да правим с него.
Дори и да говорех, нямах отговор за това.
Тя стисна ръката ми.
– Ще те оставим да се настаниш. Разопаковай багажа и си почини, ако имаш нужда. Ако искаш компания, аз ще бъда в кухнята и ще приготвям вечеря. Можеш да отидеш навсякъде в къщата, където пожелаеш. Чувствайте се като у дома си.
Отново тази дума: „у дома“.
Леля ми и чичо ми най-накрая ме оставиха сама и се оттеглиха в коридора. Застанах в красивата синя стая и с голяма изненада осъзнах, че вече се чувствам в безопасност. Мислех си, че комфортът на сигурността отдавна е изчезнал за мен.
– Значи ти наистина не говориш? – Гласът на Брейди изпълни стаята и аз се извърнах, за да видя братовчед ми отново на вратата.
Наистина не исках да не ме харесва или да се дразни от присъствието ми тук. Но не бях сигурна как да го убедя, че ще се държа настрана, че няма да му досаждам или да променям живота му.
– По дяволите, това няма да е лесно. Ти… – Той направи пауза и се разсмя, което не звучеше така, сякаш го имаше предвид. – Тази гадост ще е по-лоша, отколкото си мислех. Най-малкото можеше да ми помогнеш и да бъдеш грозна.
Извинявай?
Брейди се намръщи.
– Просто не привличай вниманието към себе си. Майка ми най-накрая се сдоби с дъщерята, която никога не е имала, но това не прави гадостите по-лесни за мен. Имам си живот, нали знаеш.
Просто кимнах. Бях сигурна, че той си има живот. Беше висок, с тъмна коса и светли лешникови очи, а широките му рамене загатваха за мускулите под тениската му. Без съмнение момичетата го обичаха.
Нямах никакво намерение да му преча, но виждах как влизането ми в дома му и заемането на стаята му щеше да изглежда по друг начин. А сега и родителите му ме караха да ходя в неговите класове.
Но аз щях да докажа, че той няма за какво да се притеснява. Вдигнах отново раницата си и извадих бележника и химикалката, които винаги носех със себе си.
– Какво правиш? – Попита той, явно объркан.
Бързо написах:
Обещавам, че няма да ти преча. Не очаквам от теб да ми помагаш в училище. Просто нека родителите ти си мислят, че е така, и аз ще се съглася с това. Съжалявам, че взех стаята ти. Можем да се разменим, ако искаш.
Подадох бележника на Брейди и го оставих да прочете написаното. Когато свърши, той въздъхна дълбоко и ми върна бележника.
– Можеш да запазиш стаята. Мама е права. Харесва ми таванското помещение. Просто се държах като задник. Мислиш, че няма да имаш нужда от мен в училище, но ще имаш. Не може да се помогне. – И с това той си тръгна.
Застанах на вратата, докато той се запъти към кухнята. Започнах да затварям вратата, когато чух гласа на Брейди да се разнася по стълбите.
– Какво има за вечеря? – Попита той.
– Пилешки спагети. Помислих, че Маги може да ги хареса, тъй като са ти любими – отговори леля Корали. След това намали малко гласа си: – Бих искала да намериш време да я опознаеш.
– Току-що говорих с нея. Тя, хм, ми писа – отвърна той.
– И? Не е ли сладка? – Леля Корали звучеше толкова искрено.
– Разбира се, мамо. Тя е много мила.
Но Брейди не звучеше много убедено.
Назад към част 1 Напред към част 3