Глава 4
Смъртен партньор
Преди 252 години
Взривих се по времето на първата ми татуировка под ярките, цветни светлини на една от най-секси кръчмите на Барбос. Ангелът се взира от ръката ми, а изражението му е уловено някъде между скръб и спокойствие.
Точно в този момент моето настроение повтаря неговото. Разтривам очите си.
– Значи вече официално си брат? – Гладиа, барманката, която работи тук, ми подава бира, като се вглежда в мастилото.
Официално съм такъв от две години насам, но да си направя татуировка е все едно да се оженя за организацията. Кожата ми сега е свидетелство за моята лоялност, за добро или за лошо.
И не съм сигурен как се чувствам по този въпрос.
По-далеч от всякога от моето отмъщение …
– Къде са братята ти? – Пита барманката.
Разтърсва един от чиновниците на краля.
Навеждам се напред.
– Бих могъл да ти кажа – очите ми падат върху устните на Гладиа – но тогава ще ти струва скъпо.
Очите ѝ се нагорещяват.
– Готова съм да платя…
Час по-късно стягам панталоните си. Под нас чувам приглушените звуци от бара.
Гладиа подпира главата си на възглавниците.
– Заминаваш ли толкова скоро, Еврион?
Изминаха две години, откакто приех фалшиво име – толкова по-добре, че да избягвам баща си, но все още понякога забравям, че съм Еврион Нова, а не Дезмънд Флин.
Гладиа се протяга към мен и всичко, което мога да направя, е да не отблъсна докосването ѝ.
– Трябва да тръгвам.
Може би нуждата не е правилната дума, но жените, с които съм бил, често не искат да чуват правилните думи. Като например факта, че Гладиа не е нищо повече от топло тяло. Или че няма да мисля за нея до следващия път, когато я видя.
Може вече да не съм копеле по име, но съм копеле на дело.
– Миришеш на бира и секс – казва Малаки, когато влизам в имението по-късно същата вечер.
Той вижда ръкава ми и подсвирква.
– Имаш татуировка. – Това не е точно обвинение, но може и да е така. Бяхме планирали да се татуираме заедно.
В крайна сметка, както всичко останало в живота ми, трябваше да го направя сам.
Федрон се втурва през стаята, а очите му се впиват в моите.
– Къде във всички царства си бил? – Казва той, когато ме вижда. – Имах нужда от теб преди час. – Носът му се набръчква. – Миришеш на жена – изръмжава той. – Това ли си правил, докато братята ти са те чакали? Да си мокриш члена?
– Имах нужда от време, за да помисля.
– С топките в някоя жена? – Изръмжава Федрон. – Ако си взел жената на друг лорд, кълна се в боговете, че този път няма да те спасявам. Ще ги оставя да ти вземат главата.
Не съм съвсем сигурен, че ще имам нещо против.
Когато думите му не предизвикват никаква реакция от моя страна, той въздъхва.
– Ти и Малаки, прибирайте си задниците в Мемнос. Трябва да преместим проклетите ни водни пратки в рамките на следващите десет часа, иначе сделката се отменя.
Петнайсет минути по-късно, след като се изплакнах, двамата с Малаки напуснахме заедно имението.
– Не беше нужно да ме чакаш – казвам му грубо.
– Какво трябваше да направя, да те оставя сам да се забъркаш в неприятности?
Усмихвам се.
Двамата мълчим в продължение на минута.
После…
– Защо търпиш гадостите на Федрон? – Попита ме Малаки.
– Той е шефът – казвам просто.
– Само защото не искаше да заемеш мястото на Ермио онази вечер – казва внимателно Малаки.
Онази нощ.
Сенките, писъците, фееричният прах, който оставаше след тях.
Отдалечавам спомена и поглеждам приятеля си, наистина го поглеждам. На Малаки му отне две години, но най-накрая реши да повдигне тази тема.
– Мислиш, че е трябвало да го направя – заявявам аз.
Приятелят ми ме поглежда недоверчиво.
– Разбира се, че мисля, че трябваше да го направиш. Не се обиждай, Еврион, но защо иначе си тук? Ти уби предишния лидер на братството. Феите правят това само ако искат да превземат някое учреждение – или да го прекратят. Но ти не си направил нито едното, нито другото. Вместо това предаде поста на Федрон и се превърна в поредното момче за поръчки. Защо?
Защото през целия си живот бях под другите феи и изведнъж от мен се очакваше да бъда над тях, когато просто исках да бъда една от тях.
– Защо не? – Отговарям.
Малаки поклаща глава.
– Ако ми бяха дали шанс да бъда лидер, щях да го използвам.
– Получих това, което исках – казвам аз.
– Като спря търговията с кожи в Барбос? Можеше да направиш това и като лидер – а нали разбираш, че единственото, което направи, е да дадеш бизнес на нашите съперници – отговаря той. – Не забравяй, че мога да виждам в главите им, когато спят.
Гледам мрачно напред към нас.
– А в моята гледал ли си?
Ако го беше направил, щеше да научи почти всяка моя проклета тайна. Сънищата ми обичат да парадират с тайните ми из съзнанието ми.
Малаки се отдръпва.
– Знаеш, че не съм. – Той изглежда наранен от въпроса ми.
Поклащам глава.
– Ако беше, щях да разбера. – Ако исках да оцелея в кралството на баща ми, трябваше да остана анонимен. Това означаваше никакви лидерски роли, никакви големи жестове на власт, никакви доблестни дела. Всичко, от което се нуждаех, беше да се придържам към сенките и да планирам отмъщението си.
– Какъв е проблемът с теб днес? – Попита Малаки, като търсеше лицето ми.
Поглеждам към него. Всеки, който ме познава, разбира, че не споделям свободно много за себе си.
Откъсвам очи от него, за да се загледам в далечината.
– Днес е годишнината от смъртта на майка ми.
Минава един миг, след което Малаки казва:
– По дяволите. Съжалявам. Не знаех.
Поглеждам в далечината.
– Няма за какво да се извиняваш.
И с това се издигам в небето, а крилата ми са омагьосани така, че да приличат на крилата на сив молец.
Едва много по-късно, след като пренесохме няколко щайги с прокълнатите води на Мемнос на земята и се върнахме в Страната на кошмарите, двамата с Малаки имаме още една възможност да поговорим насаме.
Вървим по улиците на Мемнос, а дивата природа на острова ни притиска от всички страни. Тъмна течност се плъзга по калдъръмения път. Усещам погледите на десетки същества, които се прикриват в мрака.
– Искаш ли да се задържиш още малко? – Казва Малаки. Това са старите му предели. Живял е на Филия, сестринския остров на Мемнос, но от всичко, което ми е разказвал, е прекарвал по-голямата част от времето си тук, тичайки с чудовища. – Можем да се отправим към Филия – продължава той – където жените сменят лицата си и бирата не спира да тече.
Не съм в настроение да се задържам, нито пък се интересувам от бира или жени – въпреки предишните занимания през деня.
Малаки ме побутва с ръка.
– Хайде, Еврион. Не си във форма да бъдеш сам.
Той е прав. Ако можех, щях да седя в мрака и да мисля за всички начини, по които бих могъл да убия баща си.
Откъм гъстата зеленина вляво от мен се чува тих кикот.
– Малаки Фантазия – едно същество излиза от тъмнината – мина доста време.
Взирам се в хобгоблина с острия му нос, заострената брадичка и редиците остри зъби, които изпълват устата му.
– Добър човек – казва Малаки и се приближава към човека с усмивка. Двамата си стискат ръцете. – Мислех, че си се преместил на земята.
– Преместих се. – Хобгоблинът ме поглежда. – Една вещица ме прогони обратно тук, след като изядох нейния познат. – Той изпищя от един зъб.
Малаки поклаща глава.
– От целия късмет… – Двамата мъже разговарят, а докато те го правят, аз се отклонявам от калдъръмения път и навлизам в гъстите храсти, които притискат пътеката. В дивата природа тук се крият неща, от които се страхуват дори феите.
На мен не ми пука особено.
Навлизам по-навътре в гората. Тъмни пиксита светят в наситени пурпурни и виолетови цветове; те кацат по клоните и ме наблюдават. Чувам плъзгането на люспи по мъртвите листа и воя на зверове, които е по-добре да бъдат оставени на мира.
Чувал съм толкова много поучителни истории за това, че трябва да се пазим от гората тук, но точно сега нямам сили да се страхувам от това място.
От мястото, на което стоя, звездите са почти невидими, прикрити от гъстата зеленина, която жадно се храни от мрака.
Почти мога да се преструвам, че короната над мен е сводестият таван на пещерния ми дом. А призрачните викове на банши и призраци почти си представям, че са уморените въздишки на майка ми.
– Тя беше смела, като те скри така.
Главата ми се завърта.
Сред изкривените дървета стои красива жена, чиято сребриста коса виси на букли до кръста.
– Майка ти – добавя тя.
Сбърчвам вежди и се навеждам малко назад. Не е разумно да се доверяваш на нещата, които живеят в горите на Мемнос. Особено на красивите, страшни неща.
Тя се усмихва и си проправя път към мен през храсталака.
– Коя си ти? – Питам я, а очите ми се стрелкат по нея.
Тя цъка с език.
– Дезмънд Флин, ти знаеш по-добре от всички, че ако искаш отговори, първо трябва да платиш.
Откъде знае истинското ми име?
… Тя знае много неща…
Протяга ръка, за да погали бузата ми. Взирам се в нея, без да съм сигурен дали да се обърна и да си тръгна, или да остана и да чуя какво има да ми каже.
Тя не ми дава възможност за избор.
Усещам малка болка, когато един от острите ѝ нокти прорязва кожата над челюстта ми. Отблъсквам ръката ѝ точно когато тя притиска палеца си към раната.
Тя се смее, звукът е като камбанен звън, докато се отдръпва от мен. Няколко капки от кръвта ми покриват палеца ѝ. Тя я разтрива между пръстите си, след което плъзга окървавения си палец по езика си.
– Ммм – казва тя и затваря очи за кратко. – Това е необичайно.
Вдишвам магията ѝ.
Някаква пророчица.
Очите ѝ се отварят.
– Може би трябва да те наричам Дезмънд Никс, наследник на трона на Нощта, синът, който трябваше да умре.
Инстинктивно ръката ми се премества към кинжала на кръста ми.
Устните ѝ се изкривяват.
– Нима не трябваше да знам това? – Тя притиска пръст към устата си и го потупва два пъти. – Добре, Еврион Нова, копеле, родено от курва, ти си никой от нищото, който няма да направи нищо с живота си и с робинята, с която си сроден по душа. Това ли искаш да чуеш?
Сродна душа с… роб?
Не, ръцете на боговете, не.
– Лъжеш – казвам аз.
Феената жена поклаща глава.
– За какво? За това, че майка ти е била курва? Или за това, че ти си копеле?
– Нямам сродна душа. – Фея или не.
– А, това. – Очите ѝ ме пронизват и тя се усмихва. – Мислех, че ще се зарадваш да чуеш, че имаш сродна душа. Не всички феи имат, нали знаеш.
Стомахът ми се свива при тази възможност. Може ли фея изобщо да се чифтоса с човек?
Тя сигурно лъже.
Жената ме изучава, а доволното ѝ изражение нараства.
– Значи могъщият Дезмънд Флин няма нищо против да освобождава роби, но не и да се жени за такива? – Попита тя. – Ужасно лицемерно за човек, който е израснал безсилен и без пари.
Вкусвам малко жлъчка в гърлото си.
– Лъжеш – повтарям, гласът ми е дрезгав.
Тя ме поглежда съжалително.
– О, Боже мой, какво да бях.
Това, което казва тази жена, е лудост.
– Аз не съм лорд – отговарям, преглъщайки.
Никога не съм си лягал дори с робиня. Да взема такав за жена, за сродна душа…
– Точно така – казва тя дръзко – ти си копеле. Забравих, че все още се преструваме.
Гледам я, докато започва да ме обикаля.
По дяволите, може ли да казва истината? Тя знаеше и други неща за мен.
Ако това, което казва, е вярно, значи съм бил обречен на сърдечна болка. Дори и да отмина колко груби и дребнави могат да бъдат хората, все още остава незначителната им продължителност на живота, с която трябва да се справя. Един смъртен живот може да започне и да свърши в рамките на едно щракване на пръстите ми.
– Еврион? – Гласът на Малаки прозвуча в нощния въздух.
Затварям очи. Този момент, за който предполагах, че не може да стане по-лош, току-що стана.
Поглеждам през рамо. Малаки стои на няколко метра зад мен и гледа между мен и жената фея.
Жената повдига вежди.
– Моят господар има ли приятели? Моят, ти си изминал дълъг път от скромното си начало. Жалко, че той дори не знае истинското ти име. Трудно е да запазиш приятелство, когато е изградено върху лъжи.
Малаки пристъпва напред.
– Остави ни, девойко.
Тя не помръдва. Вместо това облизва последната ми кръв от пръста си. Клепачите ѝ се затварят.
– О, какво бъдеще те очаква! – Казва тя, а очите ѝ се стрелкат напред-назад под клепачите. Изведнъж те се отварят. – Бих ти разказала останалото, но къде е забавлението да живееш, ако вече знаеш как ще свърши всичко?
Тя започва да се отдръпва в листата.
– „Сине на Галехар Никс, ще ти трябва нещо повече от чиста ярост, за да убиеш баща си. Присъедини се към кралската гвардия. Открий своята доблест. Онова, което търсиш, се намира от другата ѝ страна. Може би тогава над Кралството на Нощта ще се възцари друг вид владетел.“
– А и бъди добър към скъпата си човешка половинка. Ти наистина не я заслужаваш.
Пророчицата изчезва в дърветата и сега аз оставам с бъркотията, която тя направи.
Няколко секунди минават в мълчание.
– Галехар Никс… е баща ти? – Най-накрая казва Малаки.
Трябва ли да бягам? Трябва ли да убия най-близкия си приятел – моя брат?
Щом ми минава през ума, усещам как ме залива срам. Аз не съм баща ми, който убива враговете си в момента, в който усети заплаха.
Лъжата винаги върши работа.
Сглобявам извинението, което смятам да кажа. Лъжата вече има горчив вкус, а аз дори не съм я изрекъл.
Очите ми срещат тези на Малаки и аз просто… не мога. Не и тази вечер, на годишнината от смъртта на майка ми. В мен не е останала толкова много борба. Не съм навършил и две десетилетия, а се чувствам уморен като древните.
Вместо да му отговоря, принуждавам крилата си да излезнат, разтваряйки магията, която обикновено ги прикрива. Изпъвам върховете им с нокти, доколкото мога, а жилавата им плът докосва близките дървета.
Малаки се запъва назад, вперил поглед в крилата ми – крила, които се наследяват само от кралската линия.
– Избягал си от Чистката? – Пита той, а погледът му намира моя.
Досега.
– Майка ми и аз живеехме в скривалище – обяснявам аз. – Баща ми не знаеше за съществуването ми допреди малко повече от две години. Той ни откри няколко дни преди да се присъединя към Братството.
Очите на Малаки искрят от разбиране. Галехар го посещава, майката умира, синът бяга. Сравнително лесно е да се сглоби всичко това.
– Ти си оцелял след среща с Краля на сенките? – Казва той, изумен.
Навлажнявам сухите си устни и кимам.
Малаки проклина.
– Тази информация може да те убие – може да убие и мен.
Или може да го направи богат – много, много богат. А хора като моите братя… единственото нещо, което обичат повече от другарите си, са парите.
Той разтрива лицето си с тъмно загоряла ръка.
– Богове. – Протяга ръка зад гърба си за кобура с кинжал.
Силата ми се раздвижва, докато се взирам в острието на Малаки. Ето защо майка ми ме научи да пазя тайните си за себе си, по дяволите.
Но вместо да ме нападне, Малаки притиска другата си ръка към кинжала и прокарва острието през сгърчената си длан. Веднага въздухът се изпълва с мирис на кръв. Дивите местности на Мемнос сякаш се успокояват.
Стискайки кървящата си ръка, Малаки оставя малиновата течност да капе на земята. Той ме гледа напрегнато.
– Кълна се в неумиращите богове, че докато искаш, тайната ти няма да напусне устните ми.
Въздухът затрептява от магия, а после се успокои, всмуквайки се в откритата рана на Малаки и обвързвайки го с клетвата му.
Отне ми няколко секунди да намеря гласа си.
– Защо правиш това? – Най-накрая питам шокиран.
Той вади кърпа от джоба си и я притиска към раната.
– Освен че съм ти приятел? – Казва той, сякаш това трябва да е достатъчно. Поглежда ме. – Замислял ли си се някога над факта, че може би не си единственият човек, който иска Нощния крал мъртъв? – Малаки пъха кърпата в джоба на панталона си. – Кралят тиранин не е прецакал само твоя живот.
Търся лицето на Малаки, чудейки се какво е направил баща ми, за да заслужи гнева на приятеля ми.
– Еврион – или каквото е истинското ти име – няма да те предам на краля – казва той. – Искам да изпълниш думите на онази жена и да убиеш Нощния крал – и искам да ти помогна.
Назад към част 4 Напред към част 6
