„Минават години, преди да станат мъже и да поумнеят“
ГЛАВА 21
МАГИ
Няколко пъти по време на мача си писах с леля Корали, за да проверя какво става с господин Ашби, или Джуд, както той ми беше казал да го наричам. Тя ме беше уверила, че той спи и всичко е наред. Исках да мога да уверя Уест, че всичко е наред всеки път, когато погледне към мен на трибуните.
Той го направи няколко пъти и всеки път кимвах.
През всичко това той успя да вкара тъчдаун и да направи няколко игри, които не разбирах, но които според чичо Бун, който обясняваше нещата, докато се случват, бяха много впечатляващи. Уест винаги беше на разположение на Брейди, за да направи най-добрите отигравания.
Знаех, че тази вечер той няма да отиде на партито на полето. Притесняваше се, че ще бъде далеч от баща си. Бях попитала леля Корали дали мога да се прибера у дома след мача, вместо да отида с Брейди на партито на полето. Въпреки че се радвах, че съм се запознала с родителите му, емоционално бях изтощена.
Въпреки че Джуд беше говорил с мен, това беше трудно за него и той използваше цялата си енергия, за да говори с нас. Задъхваше се и кашляше. След това, наблюдавайки начина, по който се взираше в жена си, сякаш я обожаваше, беше разбил сърцето ми.
Не можех да си спомня момент в живота си, в който родителите ми да са се гледали по този начин. Спомнях си как се караха и крещяха, но винаги се сдобряваха. Но нито веднъж не се бяха гледали така, както родителите на Уест.
Мисълта, че ще загубят това, беше толкова невероятно тъжна.
Докато тълпата се отправяше към колите си, аз последвах чичо Бун, който отиде да изчака Брейди да излезе от съблекалнята. Исках да видя Уест, преди да си тръгна. Да напусне баща си днес му беше трудно. Той се държеше за ръката ми през цялото пътуване до дома ми. Ако можех да държа ръката му на футболното игрище, щях да го направя.
– Там е Уест – каза чичо Бун, кимвайки към сградата на игрището. – Предполагам, че ще искаш да отидеш да го видиш. Мисля, че той вероятно те търси.
Погледнах към чичо Бун и той ми се усмихна с разбиране. Надявах се, че той не смята, че това, което правим с Уест, е нещо повече от приятелство. Бях го обяснила на леля Корали, защото тя ме беше помолила. Но не бях обяснила на чичо Бун.
Кимнах и се отправих към Уест. Но Серена стигна до него, преди да успея. Тя изпищя и го обгърна с ръце. Спрях и зачаках. Бях разбрала, че понякога Уест се нуждаеше от мен, но друг път той се нуждаеше от нея. Или някой като нея. Не бях сигурна дали това е един от тези моменти.
Уест я изслуша и ѝ кимна. Реших, че е време за Серена, а не за Маги, обърнах се и тръгнах обратно към чичо Бун. Той стоеше там, където го бях оставила, и ме гледаше. Не изглеждаше щастлив, но и не изглеждаше ядосан. Просто беше загрижен.
Спрях, когато се върнах при него, и зачакахме Брейди.
След няколко мига чичо Бун прочисти гърлото си.
– Момчетата невинаги взимат правилните решения. Минават години, преди да станат мъже и да поумнеят.
Не беше нужно да обяснява. Аз вече бях започнала да разбирам.
– Ти заслужаваш повече, Маги. Той е наранен, но и ти си имала своя дял болка, скъпа.
Знаех, че чичо Бун има добри намерения. И също така знаех, че е прав. Наистина заслужавах повече и знаех, че това няма да е от Уест. Той никога не ми е обещавал повече от приятелство, а приятелството беше това, от което се нуждаеше от мен. И докато не се нуждаеше повече от мен, аз щях да бъда до него. Дори да беше трудно и дори да имах трепети от време на време. Моята работа беше да помня, че той няма други по-дълбоки чувства към мен. Щях да се пазя. Бях преминала през ада и бях оцеляла. Можех да се справя.
– Убихме ги! – Гласът на Брейди избухна и аз погледнах към него, за да го видя как върви към нас, загледан в баща си. Чичо Бун стоеше там с гордост, изписана на лицето му. Представях си, че затова на Уест му беше толкова трудно. Това беше едно от нещата, които вече беше загубил.
– Добра игра, сине. – Чичо Бун потупа Брейди по гърба. – Отиваш на полето ли?
– Да, идваш ли, Маги? – Попита той, като ме погледна.
Поклатих глава.
Той изглеждаше едновременно облекчен и загрижен.
– Тя ще се прибере вкъщи с мен тази вечер – каза му чичо Бун, без да споменава посещението ми в Уест този следобед.
– Добре, няма да се прибера твърде късно – увери той баща си, след което се обърна и тръгна към Айви, която го чакаше.
Погледнах назад в посока на Уест и очите ни се сблъскаха. Той вече се беше насочил към мен. Серена го следваше. Това не беше нещо, което исках да направя пред чичо Бун.
– Искаш да го изчакаш да дойде, или искаш да тръгнеш? – Попита чичо Бун.
Погледнах към чичо Бун и му се усмихнах извинително. Знаех, че той не е съгласен с тази ситуация, и ми харесваше, че го е грижа за мен достатъчно, за да се притеснява. Но нямаше да избягам на Уест. Не и след като видях Брейди с баща му и признах, че Уест никога повече няма да има това.
– Здравей – каза Уест, връщайки вниманието ми към него.
Серена спря зад него. Изражението на лицето ѝ беше чисто раздразнение.
Отместих погледа си от нея и се върнах към Уест. Усмихнах му се. Исках да знае, че всичко е наред. По-късно щях да му напиша съобщение и да му кажа „добра игра“.
– Отиваш ли на полето?
Поклатих глава.
– Тя не отива. Така че можем ли да тръгнем сега? – Попита Серена, като се протегна и хвана ръката на Уест.
Той не се отдръпна от нея и аз отказах да позволя това да ме нарани.
– Прибираш се у дома ли? – Попита ме той.
Кимнах.
– Изиграхте добър мач – каза чичо Бун и постави ръка на рамото ми. – Този тъчдаун беше впечатляващ. Баща ти ще се радва да го чуе. – След това започна да ме насочва към паркинга. – Сега ви пожелавам лека нощ. Маги и аз се прибираме вкъщи.
Той не беше оставил място за спор.
Уест изглеждаше раздвоен. Сякаш искаше да ме спре, но не знаеше какво да направи. Не можех да взема това решение вместо него. Вдигнах ръка и му помахах леко, преди да се обърна и да си тръгна с чичо Бун.