БАНЯН
– Какво, по дяволите, не ти е наред? – Попитах Аякс, който се втурна през кампуса. – Изглеждаш така, сякаш вълкът ти е по петите.
– Да, ама на теб ти е лесно да се смееш на това, защото нямаш проблеми с контрола – изръмжа ми Аякс. Гласът му беше дълбоко ръмжене, а очите му светеха в лазурно синьо.
– Да се махаме оттук – казах аз.
– Какво?
Объркването беше достатъчно, за да отдръпне Аякс за момент от ръба.
– Прави си каквото искаш. Смяна. Бягай. Аз съм точно зад теб.
Обикновено Аякс трябваше сам да се справя със загубата на контрол. Той се отстраняваше от групата, когато нещо се объркаше. Но днес се чувствах така, сякаш и аз бях на ръба да си изгубя нервите.
Аякс не задаваше въпроси – може би беше твърде далеч, за да мисли много за това – преди да се съблече, да падне на земята и да пусне вълка си на свобода. Промяната беше малко по-контролирана от обикновено, защото той ѝ се беше поддал. Магията му не излизаше от контрол. Но над нас се вихреха тъмни облаци, които пълзяха все по-близо, заплашвайки с дъжд.
Магията му ме заля като вълна и позволи на дракона също да си пробие път към повърхността. Съблякох се и прибрах дрехите си в чантата. Смяната беше бърза. За нула време бях във формата на дракон.
Аякс избра посоката и когато побягна, аз бях на опашката му. Той беше бърз, но аз го следвах, а мощните ми криле правеха това, което трябваше да се направи.
Пътят, който Аякс избра, пресичаше кампуса. Той тичаше по протежение на полето зад спортната площадка, премина през студентския квартал „Обикновен човек“ и накрая стигна до края на Брейтън. Наведох се над него.
Аякс се поколеба. Когато си помислих, че може би е готов да се върне, вълкът се промъкна през дупка в голямата каменна стена, която ограждаше Брейтън, и изчезна в малкия парцел от дървета зад нея.
Дъждът започна да се излива. Капеше по люспите ми и съскаше, докато се изпаряваше от топлината върху кожата ми. Последвах Аякс през дърветата. Не можех да го видя, той се провираше между стволовете и беше закрит от вечнозелените корони, но го усещах. Водната му магия беше нестабилна и под нея кипеше и бълбукаше тревога.
Накрая той спря. Той остана на едно място, а аз се спуснах между дърветата на малка полянка.
Аякс седеше на земята, във формата на фея, с вдигнати колене и подпрени на тях лакти. Беше свел глава. Дъждът беше спрял, но дрехите на Аякс бяха мокри, а капките се сипеха по кожата му като мъниста и диаманти.
– Здравей, човече – казах аз и седнах до него. Пулсирах магията си към него – лечебна сила и топлина, която щеше да изсуши дрехите му. Въпреки че силата откри части от магията му и се опита да го сглоби отново, Аякс не помръдна.
– Говори с мен.
– Какво има да кажа? – Попита тихо Аякс, без да вдигне глава, за да ме погледне. – Аз съм позор. Баща ми е невероятен аристократ с магия, от която косите на врата ти тръгват по гърба, а аз дори не мога да се държа достатъчно дълго, за да не се налага да се превръщам във вълк поне веднъж на ден.
Поклатих глава.
– Това не е краят на света.
– Може би не е краят на твоя – изсумтя той и ме погледна с очи, които бяха толкова светли, че светеха като фарове в сенчестата гора. – Но е краят на моя. Знаеш ли какво означава това? Не мога да си намеря работа. Не мога да се установя с жена. Не мога да имам деца.
– Разбира се, че можеш…
– Кой ще вземе на работа човек, който не може да се справи? Не на всеки е толкова лесно, колкото на теб, Бан.
Настръхнах.
– На мен не ми е лесно.
– Не? Получаваш това, което искаш. Всички те боготворят. И един ден ще бъдеш крал. Когато щракнеш с пръсти, нещата се случват. Ако не те уважават, ще се страхуват от теб. А ти напълно контролираш властта си.
Поколебах се. Аякс не беше сгрешил. Не беше лесно да бъда аз, но не бях единственият, който се чувстваше така по отношение на живота, който живеех. Не можеше да е лесно и да си Аякс.
– Просто се присъедини към някоя шибана глутница.
– И какво? – Избухна той. – Присъединяването към глутница е за слабаци. То е за феи, които не могат да овладеят магията си. Виждал ли си някой аристократ в глутница? Виждал ли си някой благородник, в този смисъл?
Въздъхнах.
– Не си ли струва просто да получиш някакъв контрол?
– Да. Имиджът ми така или иначе е прецакан. Цялото училище знае за неспособността ми да се контролирам. Баща ми вече смята, че съм загуба на време.
– Той не мисли така.
Аякс ме прикова с твърд поглед.
– Нямаш крак, на който да стъпиш, задник. Ти си плакатното дете за човек, който не смята, че на баща му му пука. Остави ме да се справя с моето разочарование, а ти се справи с твоето.
Затворих устата си. Той беше прав – лесно е да кажеш на някой друг, че това, което чувства, не е истинско или не е необходимо. Колко пъти бях губил душата си, защото някой друг ми беше казвал, че ми е по-лесно от тях, че съм по-добре от тях или че нямам от какво да се оплаквам?
– Искам да помогна – казах аз.
– Аз не се нуждая от твоята благотворителност.
– Не бъди гадняр – отвърнах аз. – Не е като да се опитвам да те накарам да изглеждаш като магаре пред всички. Виждам, че те боли, и просто искам да ти помогна.
– Не се нуждая от твоята благотворителност – повтори Аякс по-бавно, сякаш това щеше да ме накара да го разбера по-добре. – И съм сигурен, че не се нуждая от твоето съжаление. Имаш повече от достатъчно собствени глупости, с които да се справиш. Изправи се пред собствените си проклети предизвикателства. Не можеш да ме използваш, за да избягаш от твоите, както и аз не мога да те използвам, за да забравя за моите.
Това ме накара да се замисля.
– Какво, по дяволите, трябва да означава това?
– Имаш си пълна чиния. Жените, баща ти, обучението ти, очакващото те управление на страната. Сериозно, не си прави труда да се занимаваш с дребосък като мен.
Той се изправи и се преобрази.
Този път имаше повече контрол, когато побягна от мен през дърветата. Погледнах нагоре към небето. Над него все още се събираха облаци, ясен показател, че частицата магия, която бях използвал, за да се опитам да му помогна, изобщо не беше свършила много работа.
Магията потрепна по кожата ми. Това не беше моята магия. И не беше магията на Аякс. Нещо друго беше тук, между тези дървета. Намръщих се, забравяйки за Аякс и загубата на силата му. Изпратих сензорите си, за да намеря човека, който отговаря за тази сила, но нямаше никой. Бях сам между дърветата.
Когато отново потърсих магията, не успях да я открия. Каквото и да е било, то беше изчезнало.
Превърнах се във формата на дракон, разбих клоните над себе си и се запътих обратно към Брейтън.