Аби Глайнс – Полеви партита – До петък вечер – книга 1 – част 25

„Ти си луд, ако мислиш, че ще направя крачка към братовчедка си“

ГЛАВА 24
УЕСТ

Тя заспа върху мен – буквално върху мен – преди около час. Но аз все още бях тук. Главата ѝ беше на рамото ми, когато заспа, и постепенно се премести на гърдите ми. Трябваше да се махна оттук, преди Брейди да се прибере и да види пикапа ми, паркиран на улицата. Родителите му може и да не го забележат, но той щеше да го забележи. Също така щеше да знае, че съм в стаята ѝ и как съм стигнал дотам. Нямаше да си изпробвам късмета с него.
Измъкнах се изпод нея и вдигнах завивките, за да не и стане студено. Точно когато се канех да се отдалеча, тя започна да хленчи. Беше тихо, но си беше плач. После започна да рита и да клати глава, докато хленченето ставаше все по-силно.
Всяка нощ сънувам кошмари. Виждам как майка ми умира отново и отново. Думите ѝ се възпроизвеждаха в главата ми. Това ли беше? Започнах да търкам ръката си нагоре-надолу по ръката ѝ, като я уверявах, че е добре и че аз съм тук.
Това не помогна. Тя продължаваше да рита, а после започна да стене жално.
Мразех да я виждам в това състояние. Изгубена в ужаса, от който не можеше да избяга. Това не беше кошмар. Те не бяха истински. От тях можеше да се събудиш. Това беше спомен, който я преследваше. От който никога нямаше да се събуди.
Влезнах в леглото и легнах зад нея, обгърнах я с ръце и я придърпах към гърдите си. Продължих да шепна в ухото ѝ, че съм тук. Че тя е в ръцете ми и няма да я оставя. Че тя ще се оправи.
Бавно тя започна да се отпуска. Престана да рита и ужасените ѝ звуци спряха. Тогава пръстите ѝ се увиха здраво около ръката ми. Тя не ме пускаше. Дори в съня си знаеше, че съм тук, и ме държеше близо до себе си.
Чувствах се добре. Поне веднъж и бях помогнал. Тя беше моята опора и източник на спокойствие, но аз никога не съм бил за нея. Мислех, че е отишла и е изживяла ада си сама. Но в действителност тя все още го изживяваше и аз можех да направя за нея това, което тя направи за мен. Да я държа така, че тя никога да не загуби себе си.
Някой дърпаше тялото ми напред-назад. Съжалих и отворих очи, за да видя защо. Навън все още беше тъмно. Примигнах и погледнах надолу, за да видя, че Маги се е обърнала и сега е с лице към мен, притисната до тялото ми.
Ръката на ръката ми се стегна. Очевидно не се бях събудил сам. Погледнах нагоре и видях Брейди да се мръщи срещу мен.
– Какво. Мамка му. Ебаваш ли се – изръмжа той. – Доверих ти се. – Беше се успокоил, което беше добре. С Брейди можех да се справя, но Бун щеше да ме убие.
– Тя сънуваше кошмар. Просто и помагах, а после и аз заспах. Кълна се в Бога, това беше всичко.
Мрака на Брейди не се вдигна.
– Защо си бил в стаята ѝ? Беше след полунощ. Познавам те, Уест, и ти не пълзиш в леглото с момичетата за да не правиш нищо.
Той беше прав за това. Освен с Маги. Наистина влязох в леглото и не направих нищо с Маги.
– Никога не бих я докоснал, Брейди. Кълна се в това. Тя е моя приятелка и имаше нужда от мен. Не се опитвам да правя нищо повече с нея.
Брейди най-накрая изглеждаше така, сякаш може да ми повярва.
– Тя е облечена – каза той.
– Да, както и аз. Дори ботушите ми още са обути – посочих аз.
Брейди се отдръпна и ми кимна да го последвам.
Отдалечих се от Маги и я покрих. Брейди беше неин братовчед, но не ми харесваше идеята да я види в тези тесни шорти. Тениската ѝ беше пристегната около талията, а на корема ѝ се виждаше малко парченце кожа. Не исках и той да вижда това.
– Не се връщай в стаята ѝ през нощта.
Нямах намерение да споря с него, но той беше глупав, ако си мислеше, че няма да се върна. Ако тя искаше да съм тук, щях да се връщам всяка проклета нощ, за да я проверявам.
– Говорихме. Тя заспа, а след това започна да сънува кошмар по същото време, когато си тръгвах. Успокоих я и при това заспах.
Брейди ми кимна твърдо.
– Добре. А сега тръгвай.
Щях да си тръгна, но и той си тръгваше.
– Ще си тръгна. Но и ти също.
Той ме погледна така, сякаш съм си изгубил ума.
– Какво?
Погледнах назад към спящата Маги, която се беше свила сама в леглото.
– Ако аз си тръгна, ти също. Тя заключва вратата си през нощта. Как си влязъл? – Попитах го.
– Знам как да вляза в старата си стая, когато тя е заключена. Освен това, щом видях пикапа ти, паркиран по пътя, разбрах къде си и как си влязъл тук.
Доверявах се на Брейди, но това не ми харесваше.
– Аз си тръгвам, ти си тръгваш – повторих аз.
– Сериозно ли? – Попита той.
– Много.
Брейди поклати глава и отвори вратата на спалнята.
– Кълна се в Бога, Уест. Ти си луд, ако си мислиш, че ще направя крачка към братовчедка ми.
Не мислех, че ще го направи. Просто не ми харесваше да е в стаята ѝ, докато тя спи. Тя не го беше поканила да влезе. Това беше нахлуване в личното ѝ пространство.
Когато най-накрая се прибрах вкъщи и си легнах, заспах с надеждата, че ще се събудя, за да повторя миналия уикенд с баща ми. Не го направих.
Вместо това се събудих от звуците на линейка пред къщата и от трескавия глас на майка ми. Сърцето ми се блъсна в гърдите и аз се раздвижих бързо. Изтичах от стаята си към предната част на къщата, където чух мама.
– Той е в дъното на коридора! – Изкрещя тя на парамедиците, които вече се втурваха през вратата. – Бързайте! Той повръща толкова много кръв. Бързайте! Моля ви! – Мама плачеше жално, а парамедиците се движеха бързо. Отстъпих назад и ги оставих да минат, след което отидох при майка ми, която се държеше за входната врата, сякаш щеше да припадне. По дрехите ѝ имаше кръв. А по лицето ѝ се стичаха сълзи. – Ще го загубим. О, Боже, Уест, ще го загубим. – Тя ридаеше, докато коленете ѝ се подкосяваха.
Втурнах се към нея и я притиснах до гърдите си.
– Той има нужда да бъдем силни точно сега. Можем да се сринем по-късно. Но трябва да му покажем, че можем да се справим с това. Ако види, че се пропукваме, ще му бъде още по-трудно. – Докато я подтиквах да направи това, което не бях сигурен, че мога да направя сам, имах чувството, че Маги е точно там, с мен, и казва тези думи в ухото ми. Напомняше ми, че сега не става въпрос за мен. Че съм достатъчно силен за това.
Мама кимна и избърса лицето си.
– Прав си. Той се нуждае от нас, за да бъдем силни – повтори тя. – Помогна ми да си спомня това. – Тя потупа ръцете ми, които бях обвила около нея. – Трябва да се преоблека и да отида с тях в болницата.
– Ще те закарам. Отиди да се преоблечеш, а ние ще ги последваме. Няма да те пуснат да се качиш отзад. Ще им трябва цялото пространство, за да помогнат на татко.
Тя отново кимна, но можех да кажа, че не ѝ харесва идеята той да напусне тази къща без нея.
Държах я, докато извеждаха баща ми, в безсъзнание и целия в кръв. Да го видя в този вид предизвика нова, по-дълбока скръб. Такава, каквато не бях изпитвал досега.
– Идваме, скъпи. Точно зад теб сме. Бъди силен за нас. Ще те чакаме – извика мама след него.
– Върви и се преоблечи – казах ѝ аз.
Тя се държеше за ръцете ми още няколко секунди, докато го качваха в задната част на линейката. После побърза по коридора да се преоблече.
Аз скочих под душа и се измих, преди да облека дънки и тениска. Щом стигнем до болницата, щях да намеря почистваща служба, на която да се обадя да дойде да почисти стаята им. Исках да е хубава и готова, когато татко се върне вкъщи. Също така не исках мама да я почиства.
Когато излязох от собствената си стая, мама излезе в коридора от своята. Погледнахме се за миг.
– Той има нужда от нас, за да бъдем силни за него – напомних ѝ аз. Исках и тя да намери вътрешната си сила. В случай, че това е там. Ако скоро се наложи да се сбогуваме с него, исках тя да е готова да му я даде, без да се срива.
Просто се надявах, че ще успея да го направя. Мама кимна още веднъж и тръгна към вратата. Последвах я, докато пишех на Маги. Сега щях да имам нужда от нея повече от всякога.

Назад към част 24                                                            Напред към част 26

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!