КЛОВЕР
Трябваше да му кажа. Не можех повече да пазя това в тайна от него. Колкото повече време минаваше и колкото повече се сближавахме, толкова по-виновна се чувствах. Аз не бях Вайълет Мунфол. Баща ми не беше загинал в катастрофа. Не бях тук, точно както всички останали ученици.
Леля Ела ми беше казала да не му казвам, че това би застрашило престоя ми тук. Но аз можех да му се доверя. Банян беше мой приятел – ние бяхме едно цяло. Той заслужаваше да знае.
Мина почти цяла седмица, преди да се осмеля да поговоря с Банян. Обмислях как да му го кажа, как да му обясня защо съм го излъгала. Прекарвах огърлицата през пръстите си отново и отново, докато се разхождах из Кроумър Хаус, търсейки Банян.
Той не беше там.
Излязох от къщата и започнах да претърсвам кампуса. Той не тренираше с момчетата, не беше в кафенето и не се излежаваше на слънце.
Едва след един-два часа търсене осъзнах, че мога да се възползвам от връзката ни и да го намеря по този начин. Бяхме свързани.
Посегнах към връзката ни и намерих Банян от другата страна. Той беше в библиотеката. Тръгнах към него, готова да се изповядам. Щях да го помоля да дойде на лично място и щях да му разкажа всичко.
Почти бях стигнала до библиотеката, когато пред мен застана служител от офиса.
– Мис Мунфол – каза той. – Вашето присъствие е желателно.
– Къде? – Попитах.
– В административния блок.
– Защо? – Попитах.
– Не мога да кажа.
– Заради оценките ми ли?
Със сигурност не можеше да бъде. Бях се справяла толкова добре.
Служителят само ме гледаше с тъпи очи, докато накрая кимнах. Не можех много добре да го разпитам по този въпрос. Звучеше официално.
Той ме преведе през сградата и отвори врата, която водеше към всекидневна, която никога не бях виждала преди. Беше богато декорирана, с тъмни дървени панели по стените, плюшен изумруден килим и камина, която пращеше. Кожените дивани бяха разположени с лице към камината, а далечната стена беше облицована изцяло с рафтове, на които бяха подредени важни на вид книги, толкова дебели, че можеха да бъдат томове.
Зохар Борхес стоеше пред мен. Бях го виждал само на картини из Брейтън – никога на живо. Посивялата му коса беше вчесана над плешивината, а мустаците му приличаха на гъста космата гъсеница на устните му. Костюмът от туид, който носеше, не му отиваше. Но силата, която бръмчеше под кожата му, беше зашеметяваща, а очите му светеха в яркозелено. Такива очи бях виждал само при няколко феи. Имах чувството, че е вълк-сменител.
Стомахът ми се сви.
– Какво става? – Попитах.
– Благодаря – каза Зохар Борхес на служителя, който кимна и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си.
Подскочих при щракването на вратата, имах чувството, че съм затворена и не мога да избягам.
Движение привлече погледа ми вдясно и друг мъж излезе от сенките. Златистите му очи ме поразиха първи, последвани от лицето, което толкова много приличаше на това на Банян, че беше странно.
Освен това бях виждалa краля само на картини и снимки, но тук той беше висок, силен и властен.
Преглътнах трудно. Нещо много не беше наред, ако кралят беше тук.
– Мис Мунфол – каза Зохар Борхес, като скръсти ръце зад гърба си.
Крал Рехан се облегна на облицованата с панели стена, но нищо в позата му не беше отпуснато. Изглеждаше застрашително, устата му бе притисната в тънка линия, а златните му очи горяха като огън.
– Какво? – Попитах с тих глас.
– Ти не си Вайълет Мунфол.
Стомахът ми се обърна и ми стана лошо.
– Какво? – Този път гласът ми беше паникьосан.
– Знаем коя си, Кловер – каза кралят и ушите ми започнаха да звънят.
Главата ми изведнъж стана лека и ефирна, а стаята бавно се завъртя около мен.
– Какво? – Не можех да намеря други думи, които да кажа.
– Разкриха те като лъжец и предател, в съдружие с Рубен Килоран, изпълняващ неговите планове – каза крал Рехан.
– Никога не бих си помислил, че подобно нещо ще се промъкне през пролуките – каза на краля Зохар Борхес, като се провикна с извинения.
– Мълчи – заповяда крал Рехан, а със заповедта дойде прилив на топлина, магия, която се разпали по кожата ми.
– Позволете ми да обясня – помолих аз, като най-накрая намерих думите си.
Не правех нищо лошо. Правех го по правилните причини и те трябваше да го разберат. Ако можех да спечеля краля на моя страна, това щеше да промени всичко. Може би той дори щеше да разбере откъде идвам и нещата щяха да се променят, без да се налага да ги оправям по този начин.
– Няма какво да кажеш…
– Баща ми беше фалшиво осъден за измяна, а аз съм тук…
– Не искам да го чуя, мис Килоран…
– Ако аз не се застъпя за него, никой няма да го направи! Той не получи справедлив процес, а правосъдната система…
– Още една дума и ще те затворя заедно с него – предупреди крал Рехан, гласът му беше силен. Той отекна около мен, отскачайки от дървените стени, и аз затворих уста. – Имаш късмет, че вече не си в затвора. Измяната е наказуемо престъпление.
Исках да му кажа, че знам, че е наказуемо престъпление, защото баща ми страдаше заради него. Но не посмях да го прекъсна отново.
– За съжаление не разполагаме с доказателства, които да докажат измяната ти. Имаме обаче доказателства, че сте тук под фалшиво име, и можем да действаме въз основа на това.
– Какви доказателства имате? – Предизвиках го.
Декан Борхес извади малко метално устройство и след това щракна с пръсти.
Гласът ми прозвуча ясно в стаята, последван от този на леля Ела.
– Аз не съм дете и девствеността ми не е това, за което се опитвам да говоря с вас. Трябва да му кажа коя съм.
– Не можеш да го направиш!
– Не мога да продължавам да го лъжа. Не е честно, не и ако той е истинската ми половинка. Той трябва да знае…
– И какво мислиш, че ще направи, когато разбере. Мислиш ли, че ще каже: „О, всичко е наред, толкова те обичам, че няма да те обвиня в измяна“?“
– Той не е такъв.
Това беше разговорът, който бях провела с нея по телефона. Някой го беше записал и го беше изпратил на декана.
Кралят изглеждаше самодоволен.
– Не ни отне много време да проследим Мирабел Мунфол, да научим, че дъщеря и, Вайълет, е починала и че зет и е Рубен Килоран.
Поклатих глава, опитвайки се да разбера кой би могъл да ми стори това. Някой тук, в Брайтън, трябва да ме е издал. Но кой? Кой е знаел кога да запише разговора и какво ще открие?
– Ще ме затворите ли? – Попитах.
Гласът ми не звучеше толкова паникьосано, колкото се чувствах.
Крал Рехан стисна устни.
Зохар Борхес поклати глава.
– Можем само да ви изключим от академията в Брейтън. Незабавно.
Задъхах се.
– А какво ще стане с дипломата ми?
– Това не е твоята диплома. Нито една от дипломите ти не е на твое име. Всичко е приключило, мис Килоран.
Беше странно да чуя истинското си име от нечии устни.
Лицето ми се зачерви, а ушите ми пламнаха. Обхвана ме паника.
– Незабавно трябва да бъдеш ескортирана в отделна стая, за да не можеш да се смесваш с никого. Утре ще ти дадем възможност да си вземеш вещите през един прозорец, когато няма никой наоколо, а след това ще ти бъде забранено да стъпваш на територията ни.
Ушите ми отново започнаха да звънят. Трябваше да говоря с Банян. Трябваше да му кажа истината, преди да е чул за нея от някой друг.
Преди да е чул за това от баща си.
Ако успея да го убедя в това, което е истинско, може би ще успее да ме спаси. Може би щеше да промени мнението на краля и да ми помогне да се справя с тази бъркотия.
Вратата се отвори и се появиха двама яки охранители.
Бях чувала, че Брейтън си има собствена охрана, тъй като принцът беше студент тук, както и група важни аристократи, но никога не ги бях виждала. Бяха високи, дебели и набити, с твърди очи и безизразни маски. Не исках да вървя с тях.
– Мис Килоран – каза деканът Борхес.
Кимнах твърдо и обърнах гръб на краля без реверанс или признание.
Двамата охранители ме заобиколиха, марширувайки към редицата от отделни, празни апартаменти, които бяха разположени от другата страна на Брейтън. Една врата беше отключена и аз нямах друг избор, освен да вляза през нея.
Апартаментът беше малък и безвкусен, с кремави стени и подове от балатум и общи мебели, които не изглеждаха удобни. Беше само едно стъпало над затворническа килия.
– Ще се върнем за теб на сутринта – каза един от охранителите.
Вратата се затръшна и ключалката се завъртя с категорично щракване.
Изтичах до вратата и хванах дръжката, като я дръпнах. Но тя не можеше да се отключи отвътре. Стиснах зъби и вкарах магията си в нея, събирайки всичко, което имах. Но паниката седеше като дебел възел в стомаха ми, а горчивината на обидата ме заключваше и въпреки че имах повече сила от всякога, сега, когато с Банян бяхме свързани, нищо не се случи.
Паднах до вратата, а сълзите се стичаха от очите ми. Лицето ми се изкриви, а аз тупнах с крака и изкрещях.
Когато писъкът ми се превърна в ридание, паднах на пода. Кръвта ми се изпомпваше като гъста утайка във вените ми, бучеше в ушите ми, а главата ми пулсираше. Аз не бях никой. Бях нищо.
Бях затворена като заплаха за обществото, изтрита от списъка, сякаш никога не съм била. Дори не ми беше позволено да виждам когото и да било.
Сякаш можех да ги принудя и тях да направят нещо подобно.
Свих се на пода и ридания разкъсаха гърдите ми. Месеци и месеци упорита работа се завихриха в канала, а планът да измъкна баща ми изчезна пред очите ми.
Бях се провалила.
Знанието имаше горчив вкус и аз покрих лицето си, плачейки. Може и да не можеха да ме затворят, но въпреки това се отнасяха с мен като със затворник.
Отне ми известно време да се успокоя. Главата ми се завъртя. Трябваше да направя нещо. Трябваше да се измъкна оттук.
Банян все още не знаеше, а и не можеше да разбере от някой друг. Трябваше да го чуе от мен.
Посегнах към връзката си, дълбоко в себе си. Само за миг пресях бурната каша от емоции, преди да намеря Банян и да го дръпна, привличайки вниманието му. Трябваше той да дойде за мен. Трябваше да ме намери.
Той беше там винаги и знаех, че ще дойде за мен. Това се настани в мен като мазило срещу изгарянето от несигурността.
Банян беше на път.
Поех си дълбоко дъх и го изпуснах бавно, като оставих знанието, че не съм сама, да ме успокои.
Той щеше да е тук скоро и можехме да разберем това заедно.
Отидох до кафявия диван и седнах. Възглавниците бяха квадратни и твърди. Сълзите заплашваха да потекат отново, но не исках да си позволя да се разпадна. Трябваше да се държа.
Гневът се завихри в червата ми.
Статутът ми не означаваше нищо. Не си заслужаваше да ме слушат. Не заслужавах милост. Не бях нищо друго освен обикновен човек. Кралят дори не беше послушал баща ми, благородник. Правосъдната система беше прецакана, властимащите вземаха само това, което искаха, за лична изгода, и нищо друго нямаше значение.
Това беше последният ми шанс. Получаването на диплома беше единственият начин да освободя баща ми, да покажа на света, че не сме виновни за греховете на майка ми.
Сега всичко беше свършило. Щях да си тръгна оттук и да бъда свободна, но на каква цена?
Бях невинна. Това беше грешка. И имах нужда Банян да разбере това. Трябваше да види коя съм в действителност.
Хванах огърлицата на врата си и я дръпнах, хвърляйки я на земята. Скриването на това, което бях, беше разрушило всичко! Досега то ме беше спасило от разкриване, но вижте къде съм! Беше блокирало също и единствения човек, който заслужаваше да знае истината.
Но когато той ме потърси, аз щях да оправя нещата. Когато Банян ме открие, ще можем да се изправим заедно пред този кошмар и в края на тунела ще има светлина.
Трябваше да има, защото не ми оставаше нищо друго.
Назад към част 24 Напред към част 26