„Те не бяха си тръгнали“
ГЛАВА 28
УЕСТ
Изпратих Маги вкъщи с Хигенс в десет часа. Тя не искаше да ме напуска, но имаше нужда да спи. Мама и аз щяхме да спим тук. Бун обеща да върне Маги веднага сутринта. Тя беше моята опора днес. Не ми беше лесно да я оставя да си тръгне, но виждах изтощението в очите ѝ.
В 4:53 ч. тази сутрин баща ми пое последния си дъх. Аз не бях спал. Не можех да спя. Мама обаче спеше и аз я събудих, преди да дойдат медицинските сестри. Тя беше целунала лицето му и му беше казала отново и отново, че го обича, след което се сви в прегръдките ми и се разплака.
Докато стоях там, държах я и гледах как медицинските сестри започнаха да изключват всички апарати, аз си казах тихо сбогом. С най-добрия човек, когото някога съм познавал. Беше се борил упорито, но накрая разбрах, че не може да издържи повече. Бях му обещал, че ще се грижа за мама, и нямаше да го подведа.
Когато дойде време да си тръгваме, аз държах майка си в прегръдките си и излязохме през тази врата за последен път. Тръгнахме по коридора към вратата на чакалнята. Отворих я, като очаквах да е празна.
Не беше. Брейди, Неш, Гънър, Аса и Райкър се бяха излегнали на различни столове или се бяха свлекли, заспали на местата си. Те не бяха си тръгнали. Въпреки че ги бях помолил всички да се приберат вкъщи, тези петимата не си бяха тръгнали. Бяхме приятели и съотборници още от деца, но повече от това… бяхме семейство.
– Ще отида да се обадя на баба ти. Тя ще иска да знае. Ти отиди да събудиш момчетата и им кажи.
Майката на майка ми никога не беше идвала много насам. През годините я посещавахме, но тя беше стара, богата жена, която гледаше през носа си на живота, който майка ми беше избрала. Дядо ми беше починал от сърдечен удар, когато бях на пет години. Не си спомнях много за него. Те бяха единствените баба и дядо, които бях срещал. Родителите на баща ми бяха загинали в автомобилна катастрофа на моста Олд Морфи по време на буря, когато той бил в колежа. Той беше единствено дете, също като майка ми.
Чувствах се изтръпнал. Сякаш не беше истинско. Сякаш щях да се прибера вкъщи, а той щеше да е там и да ни чака. Искаше мама да направи кюфтета и ме питаше за деня ми.
Беше невъзможно да проумея, че той наистина си е отишъл.
Първо отидох при Брейди, който се беше свлякъл на един стол с бейзболна шапка, свалена върху лицето му. Той се размърда в момента, в който побутнах рамото му. Намести шапката си обратно на главата и ме погледна. Не трябваше да казвам нищо. Той знаеше.
Изправи се и ме прегърна.
– Съжалявам, човече. Много съжалявам.
Кимнах, а той се отдръпна и ми помогна да събудя останалите. Всеки от тях ми каза колко съжалява и че ако имам нужда от нещо, да им се обадя. Те щели да направят всичко. Благодарих им, че останаха, и казах на всички, че ще се обадя, когато направя организацията на погребението.
Брейди беше последният, който последва останалите навън. Той спря и ме погледна.
– Искаш ли да събудя Маги и да ѝ кажа? Мога да я доведа при теб, ако… имаш нужда.
Поклатих глава. Трябваше да прибера майка си вкъщи в леглото, а Маги имаше нужда от почивка. Вчера тя беше с мен повече от седемнадесет часа без сън.
– Когато се събуди, кажи и да ми се обади.
Брейди се намръщи. Бях казал да ми се обади, а не да ми пише. Беше объркан. За щастие, той не ме разпита, а само кимна, преди да се обърне и да си тръгне.
Оставих думите на Маги да звучат отново и отново в главата ми, казвайки ми, че съм силен. Ще се справя с това. После отидох да намеря мама и да я заведа у дома.
След като мама заспа, аз се сгуших в леглото и заспах. Изтръпването все още не ме беше напуснало. Дори след като се прибрах у дома и той не беше тук, не бях потънал напълно. Засега приемах това.
Спах повече от четиринадесет часа. Навън беше тъмно, когато най-накрая отворих очи. Чух как мама говори с някого и му благодари за храната. Сигурно почукването на входната врата ме е събудило.
Станах, грабнах една блуза и я облякох, след което се отправих към коридора, за да видя как е тя. Надявах се, че ще се събудя преди нея. Не исках да спя през целия ден.
Мама вървеше към кухнята с чиния за готвене в ръце. Обърна се да ме погледне и тъмните кръгове под очите ѝ ме разтревожиха.
– Мириам Лий ни донесе вечеря. Мило от нейна страна – каза мама, като се усмихна.
Мириам беше майката на Неш. Тя винаги се е държала мило с мама, макар че никога не са били близки приятелки. Мириам не общуваше много и с другите жени в Лоутън. Но от времето, когато бях в дома на Неш, знаех, че е приятна дама.
– Ще ядеш ли? – Попитах я с надеждата, че ще каже „да“. Не ми се ядеше много, но знаех, че трябва да го направя.
Тя сви рамене, после подсмръкна и избърса очите си.
– Още не съм гладна.
– Кога за последен път си яла?
Тя отново сви рамене.
Преместих се около бара и сложих ръка на раменете ѝ, след което я принудих да се приближи до масата.
– Сядай. Ще ядеш. И двамата ще ядем. Трябва да ядем.
Тя седна с готовност. Взех две чинии и разсипах домашно приготвена лазаня.
Поставих чинията пред нея, след това сложих вилица и салфетка до нея, преди да донеса питиета и за двама ни.
След като сложих всичко на масата, седнах на стола си.
– Той ще иска да ядем. Обещах му, че ще се погрижа за теб. Помогни ми да изпълня обещанието си.
Мама отново подсмръкна, след което кимна. Изчаках, докато тя отхапе от храната си, преди да хапна своята. Ядохме в мълчание. Лазанята беше много вкусна и щом започнах да ям, осъзнах, че съм гладен. Отидох и си сложих още една чиния, преди мама да е изяла половината от своята.
– Ще се изкъпя и ще се върна в леглото – каза тихо тя. – Останали са ми малко от онези хапчета за сън. Мисля, че ще взема едно. Не съм спала много днес. Не мога да изключа мислите си. Не мога да се спра да ми липсва.
Оставих втората си порция и се приближих да я целуна по главата.
– Той ще ни липсва. Винаги ще ни липсва. Но ние имаме един друг и ще се справим с това. – Чух насърчението на Маги, докато думите излизаха от устата ми. Дали без нея през последните три седмици щях да мога да кажа това? Да помогна на майка ми да се справи? Съмнявах се в това.
Мама се протегна и ме погали по ръката.
– Благодаря ти – прошепна тя, след което се изправи и се върна по коридора към стаята си.
Погледнах към чинията си и вече не бях толкова гладен.
Назад към част 28 Напред към част 30