Глава 4
Упражнявам хватката на кинжалите си, след което прехвърлям тежестта си от единия на другия крак.
Взирам се в металната врата пред себе си, а в гърба ми се чуват звуци от бой. Сърцето ми се разтуптява в гърдите, докато адреналинът ме връхлита. Минутата изтича. После още една.
Битката над мен се обажда на сирената ми, примамвайки тъмната ми природа. Крилете ми трептят и се успокояват от вълнението ми, а кожата ми все още сияе ярко, както винаги. Започвам да се отдалечавам от вратата, усещайки как ме тегли да се върна към битката. Разумната част от мен не е чак толкова гангстерски настроена да убива още хора, но не мога да стоя тук, докато невинни феи…
Търговецът се връща при мен, спирайки мисълта ми на място. В ръцете си държи зацапана дървена кутия.
Поглеждам между него и нея.
Сериозно, какво се случва?
Дез се навежда и прошепва на кутията на език, който предполагам, че е старофейски език. Прави пауза, слушайки, след което заговаря още малко. Докато говори, усещам как магиите над кутията се разплитат. След като те се разсейват, Дез спира да говори.
За миг нищо не се случва. После капакът се отваря.
Не мога да се сдържа, навеждам се напред и поглеждам вътре в кутията.
Тя е… празна. Докато, разбира се, не се окаже, че не е.
Сенките, които не съм забелязала на дъното ѝ, започват да се раздвижват. Те не приличат на сенките на Дез, които се сгъстяват и навиват като дим. Тази сянка е двуизмерна, тънка като хартия, която се движи.
От дълбините на кутията се протяга костелива ръка от сянка, чиито пръсти един по един се захващат за ръба на кутията. Тя се издърпва навън, плъзва се надолу по стената, после капе от ъгъла на пода.
Дъхът ми секва. Виждал съм това същество и преди, в тронната зала на Дез.
Блато.
Бях гледала как съществото изяжда фея, която смяташе, че ще е добра идея да подари на Краля на нощта торба с глави.
Обзалагам се, че пичът е съжалявал за това решение.
– Запомни сделката ни – казва Дез на сенчестото чудовище.
Сделка? Само Търговецът би могъл да сключи такава сделка за краткото време, в което ме напусна. И то с Блатото от всички неща.
– Дааа, краааааааалю мой.
Космите по ръцете ми се надигат, когато съществото заговаря. Взирам се в жив кошмар. Буквално. Блатото изяжда жертвите си живи и през дългото време, което му е необходимо, за да ги усвои, тези феи са прокълнати да изживеят най-лошите си кошмари. Само в другия свят може да живее такова ужасяващо чудовище.
И сега Дез е пуснал това нещо на свобода.
Блатото започва да се движи, после се колебае. Аз оставам неподвижна, когато усещам, че то ме забелязва.
Не е същество, на което искам да привлека вниманието.
Изкушаващ противник – шепне сирената ми, защото няма разум.
Дез пристъпва пред мен, широките му рамене закриват Блатото.
– По-добре убий каквато и мисъл да ти минава през главата – изръмжава той. – Погледни отново Нощната кралица и ще разбереш защо другарите ти се страхуват от мен.
Нощна кралица?
И всички ще паднат под властта ми…
Сирената в мен умира да се освободи.
– Рааааааааааазбрааааааах – изсъсква Блатото.
Едва долавям формата му, докато се измъква обратно по пътя, по който дойдохме.
Двамата с Дез го следваме обратно по стълбите. Докато стигнем до главния вход на двореца, там има десетки и десетки феи, вкопчени в битка, с широко разперени криле зад гърба си. Някои от тях са цивилни, но много от тях са войници, които защитават двореца от други войници, бивши другари, сега изправени един срещу друг.
Погледът ми обхожда останалата част от позлатената входна зала. Мястото прилича на кланица. По пода са разпръснати тела, повечето от които са слуги, благородници или помощници – по същество феи, които не са били обучени да убиват. Има и паднали войници на Нощта, но дори и в смъртта е трудно да се каже дали войникът е защитавал или нападал замъка.
Взирам се, шокирана от хаоса. Сред всичко това виждам как Блатото се плъзга наоколо, поглъщайки един предателски войник след друг. Нямам представа как то разпознава приятел от враг, но предполагам, че Дез е изгладил тези подробности с чудовището, преди да го пусне на свобода.
Мечовете се сблъскват, стрелите летят, кръвта блика. Тъмна магия изпълва въздуха. Усещам миризмата, вкуса ѝ, мазната ѝ същност, която полепва по кожата ми.
Дез ме придърпва към себе си, като открадва бърза целувка от устните ми.
– Бъди в безопасност, любов – казва той. Очите му се впиват в сияйната ми кожа и хватката му се затяга. Усещам колебанието му, блясъкът и връзката ни го държат на моя страна.
Някъде под бронята си той носи три бронзови военни маншета, връчени му за доблест. Мисълта за тези гривни ме успокоява. Няма какво да му показвам, че ще се справя.
Точно когато отварям уста да говоря, стрела профучава покрай главата ми.
Действайки под влияние на агресията и инстинкта, Дез изтегля меча си, оръжието звънва, когато го освобождава. Завърта се към мелето, а очите му сканират стаята. В момента, в който открива стрелеца, той изчезва от страната ми, оставяйки ме сама.
Светът е с кухо усещане, виковете, миризмите, гледките.
Нашето е да се насладим – шепне сирената. Присъедини се. Да участваме в него, докато има достатъчно кръв, в която да плуваме.
Правя крачка, после още една, привлечена от изкривената притегателна сила на битката. Около мен погледите на няколко феи се спират на блестящото ми тяло.
Един войник се приближава към мен, очите му са светли, но лицето му е безстрастно, докато вдига меча си.
Поглеждам оръжието и моите остриета изведнъж ми се струват малки и нищожни. Не могат да се сравняват с тази жена с нейните бързи рефлекси и жажда за кръв.
Нека се опита да ни убие.
От друга страна, познавам един човек, който доста добре отговаря на тези изисквания…
Обикновено внимавам да сдържам сирената си, дори когато използвам магията си. Сега обаче позволих на този контрол да се изплъзне съвсем малко.
Чувствам как смехът ѝ избухва в гърдите ми.
Това ще бъде забавно.
Веднага щом войникът замахва с оръжието си, аз се движа, тялото ми се огъва и потъва, за да избегне ударите. Движенията ми са плавни, като вода, която се стича по течението на река.
Прикривам се, завъртам се и с бърз тласък забивам кинжалите си в корема ѝ. Това е невъзможен удар, такъв, какъвто дори преди седмица нямаше да успея да направя. И сега трябва да се запитам дали наред с дългия живот и усета за магията, люляковото вино не ми е дало и други феиски качества, като ловкост и прецизност.
Издърпвам остриетата си нагоре по торса ѝ, прорязвайки плът и други, по-меки неща, преди да се отдръпна.
Войникът се спъва, когато се оттеглям. Но дори раните, които ѝ нанасям, не са достатъчни, за да я спрат. Тя ме атакува отново. Блокирам първия удар, но не съм достатъчно бърза, за да избегна напълно втория. Усещам как острието на единия се забива в кожата ми, а след това се впива по дълбоко. Извиквам и се завъртам, като кинжалът ми е насочен навън. Оръжието чисто разрязва врата на жената.
Да, да. Сирената ми долавя касапницата.
Оставам без противник само за пет секунди, а след това друга жена е върху мен, а извитите ѝ остриета блестят злокобно под светлината на гигантския бронзов полилей над нас.
Свивам колене и се издигам във въздуха, а плътните удари на крилете ми ме издигат нагоре. На няколко метра над земята прибирам крилата си плътно до гърба си и падам върху войника, забивайки кинжала си във врата му.
Извитото ѝ острие се извива във въздуха, а острието се забива в бедрото ми, преди да падне безсилно на пода. Аз се сгромолясвам върху нея, съскайки от болката.
Треперещата ми ръка се насочва към бедрото ми. Стискам зъби срещу острата болка.
Мисля, че е дълбока – определено достатъчно дълбока, за да направи ходенето проблем.
Отблъсквам се от мъртвата фея, като почти извиквам, когато поставям тежест върху крака си. Но точно в момента, в който усещам пълната сила на нараняването, то започва да се затваря, кръвта спира да се стича.
Магията на феите работи. Още едно предимство на люляковото вино.
Щом раната ми заздравее, скачам обратно в мелето.
В другия край на стаята забелязвам Малаки и Темпер – последната с луда усмивка на лицето – как се бият със спящите войници. А далеч над нас Дез се бие във въздуха, а враговете му падат от небето.
Войниците продължават да идват и ми е необходимо цялото ми внимание, за да ги отблъсна.
Докато стигна до главния вход на замъка, миризмата на магия и кръв покрива въздуха като парфюм. Аз съм обляна в течността, нося я като още един слой броня.
Трудно е да се повярва, че години наред съм се мъчила за една-единствена смърт. До края на нощта – ако все още съм жива – броят на смъртните ми случаи ще бъде двуцифрен.
Битките се пренасят в двора и изблици на феена магия озаряват нощта, когато феите черпят от силата си.
За кратко прибирам кинжалите си, докато погледът ми обхожда пейзажа. Човешката част от мен се опитва да не се надигне. Теренът е осеян със стъклени очи и изкормени тела.
Войници убиват войници. Цивилни се изсичат. А някогашните спящи жени са на тълпи заедно с потомството си.
Сега, когато времето е дошло, тези страховити деца от ковчези са захвърлили всички претенции за невинност. Дребните им телца пируват с наведени феи, а очите им светят от нечестива злоба.
Това е лудост, която не мога да проумея.
Дез се приземява до мен и ме хваща за ръката. Прилича на дивак, бойните му кожи са изцапани с кръв, а бледата му коса е изпъстрена с течност. Изнервящо е колко много му отива този вид.
– Добре ли си? – Пита той, а очите му светят от загриженост и иронично – от феерична наслада.
Феите и техните диви сърца – прошепва сирената. Той се наслаждава на това почти толкова, колкото и ние.
Погледът му пада върху устните ми, а другата му ръка се протяга към блестящата ми кожа.
Навлажнявам пресъхналата си уста и кимам.
– Добре съм.
За да подчертая тезата си, отдръпвам крилата си. Те не изчезват веднага и дори след като изчезнат, е трудно да ги запазя скрити.
Това е напразно усилие. Нощният крал все още се взира в устните ми, изглежда запленен от тях.
Около нас въздухът се сгъстява със статично електричество, което повдига косъмчетата по ръцете ми. Оглеждам се наоколо, опитвайки се да открия източника му. Дез откъсва поглед от устата ми, а очите му се движат по околността ни.
Идва нещо лошо.
БУМ!
Земята под мен се разтреперва и във въздуха политат отломки, когато нещо от другата страна на двореца се взривява. Миг по-късно усещам как вълна от тъмна магия ме блъска и ме събаря от краката ми. Дез ме улавя, преди да съм паднала на земята, и двамата се споглеждаме напрегнато.
От другата страна на замъка се чуват нови писъци.
Грешах – нещо лошо не идва.
То вече е тук.
В близост до мен крилата на Търговеца се появяват на гърба му и се разширяват зловещо.
– Ще се върна веднага, херувимче.
С това той изчезва от моята страна.
Дез!
Все още усещам натиска на ръцете му върху себе си, но той е изчезнал.
Очите ми се преместват към задната част на двореца, откъдето идват писъците. Там е отишъл и той.
Спринтирам към задната част на замъка, а сърцето ми бие лудо. Близо до лопатките ми има натиск, крилата ми се борят да се разкрият.
Пренебрегвайки усещането, тичам по една от калдъръмените пътеки, които се вият около двореца, а камъните са омазани с кръв. Пред мен една мъртва фея лежи просната на бледата трева, ръцете ѝ са широко разперени, а очите ѝ са стъклени.
Колко живота са били погубени за една нощ?
Твърде много. Ще накараме враговете си да си платят за проявената небрежност.
Феите бягат покрай мен, някои се издигат във въздуха, а други спринтират пеша, всички бягат от това, което е причинило експлозията.
Когато заобикалям задната част на замъка, се сблъсквам с тях. Налага се да подкося коленете си при гледката пред мен.
Боже мой.
Кръглата пристройка, в която се намира кралският портал на Нощното кралство, е отворен, а двойните му врати са заличени. През нея се изсипват ред след ред покрити с кръв войници, а очите им са празни. Те маршируват на територията на двореца, а униформите им носят символа на Нощното кралство.
Спящите мъже.
Те са десетки и десетки, а с всяка изминала секунда идват още.
Зашеметявам се при вида им.
Ще умра.
Ще умра и всичко ще бъде напразно: ще намеря Дез, за да го загубя. Да прекарам мъчителни седем години без него. Да издържа на Карнон. Почти да умра от ръцете на Зеления човек. Пиенето на люляковото вино. Нищо от това вече няма значение, защото армията от обладани войници иска да изтрие хората на Нощния крал от лицето на Другия свят, а аз ще бъда само още една жертва.
Пред мен Дез стои много, много неподвижно. Макар да не виждам лицето му, кълна се, че усещам отчаянието му. Числата бяха срещу нас, когато нападаха само спящите жени. С мъжете те са непреодолими.
Войниците започват да разкъсват редиците си, разпръсквайки се на ветрила, за да нападнат всичко живо.
Аз съм едно от тези живи неща. Дез също, както и няколкото разпръснати около нас феи, които са решили да останат и да се бият.
Търговецът надава боен вик, след което изчезва, появявайки се отново сред спящите войници достатъчно дълго, за да раздаде смърт, преди да изчезне и да се появи отново.
Той ме поглежда през рамо, а очите му са диви.
– Скрий се, Кали! – Вика той, докато войниците се приближават от всички страни.
Нямам воля да помръдна, нито страх да избягам. Дори сирената ми е тиха. Тя не иска да прошепне истината.
Не е възможно да спечелим това.
На всеки от нас се падат по шепа войници и тези шансове само се влошават, когато от портала се изсипват още спящи войници. А щом приключат с нас, ще преминат към други феи, може би докато не остане нито една.
Това не е битка, това е касапница.
И аз не искам повече да бъда свидетел на това.
– Спри – прошепвам аз, а гласът ми се хармонизира с развоя на битката. Примигвам, когато зрението ми се замъглява. Войниците вече са забелязали светещата ми кожа; те спринтират към мен, размахвайки оръжия, сякаш съм някаква голяма и ужасна заплаха.
Спящите мъже започват да се врязват в това, което е останало от лоялните войници и цивилни, като ги покосяват за секунди.
– Спрете – казвам по-силно.
Никой не ме слуша. Разбира се, че не слушат. Имат по-важни неща за вършене – например да се опитват да останат живи.
Но аз не мога да го оставя на мира. Разпадам се и това може да е моментът, в който да ме унищожи завинаги.
– СПРИ! – Крещя като луда.
За мое учудване те правят точно това.
Оръжията спират да се блъскат, феите спират да се движат – всичко е напълно и абсолютно неподвижно.
Докосвам гърлото си.
Не.
Поглеждам към най-близката до мен нощна фея, която е само на метри от мен. Кракът му е вдигнат, докато стои застинал по средата на крачката, с острие в ръка, а лицето му е силно съсредоточено върху мен. Дори оттук усещам неприятната миризма, която се носи от дрехите му, миризма, сякаш Смъртта е решила да се гмурне в сметището.
– Ти – казвам аз, посочвайки войника. – Дай ми меча си – изисквам, отваряйки дланта си.
Феята се размразява и успокоително пристъпва към мен, преди да ми подаде оръжието си.
Пръстите ми се затварят върху дръжката на меча и на лицето ми разцъфва злобна усмивка.
Мога да омагьосвам феи.
Дръж се за гърдите си, свят. Кали. Се. Завръща.
Назад към част 4 Напред към част 6
