„Взимам си го обратно“
ГЛАВА 29
МАГИ
Обадих се на Уест веднага след като Брейди ми съобщи новината тази сутрин. Но той не отговори. Бях му писала два пъти, но той не беше отговорил. Обмислях да отида до дома му, който беше на четири мили, но реших, че вероятно спи. Изчаках. Цял ден.
Беше след девет вечерта, когато телефонът ми най-накрая звънна. Бях се свила на седалката до прозореца, наблюдавах и чаках някакъв знак за него. Името му светна на екрана.
– Здравей – казах, докато притисках телефона до ухото си.
– Здравей. Съжалявам, че пропуснах обаждането и текстовете ти. Спах цял ден. Не съм буден от дълго. Майката на Неш донесе лазаня, така че накарах мама да хапне нещо. Тя вече си легна.
– Надявах се, че си се наспал. Ти яде ли?
– Да. Беше добра лазаня.
– Съжалявам, че си тръгнах. Трябваше да остана. – През целия ден съжалявах, че съм си тръгнала. Не трябваше да се оставям той, леля ми и чичо ми да ме убеждават да се прибера вкъщи и да спя. Той беше загубил баща си, а аз не бях до него. Но Брейди го беше направил и аз се радвах за това.
– Нищо не би могла да направиш. Исках да отидеш да си починеш. Не се извинявай, че си направила това, което те помолих.
– Как е майка ти?
Той въздъхна.
– Тъжна. Липсва ѝ.
– Ти как си?
Отначало той не отговори. Почти ми се искаше да не го бях питала. Сигурно вече го бяха питали достатъчно.
– Мисля, че отричам. Случва ли се това? Искам да кажа, че сякаш все очаквам той да влезе през вратата всеки момент. Не изглежда реално.
Познавах това чувство. След като бях спряла да крещя в ъгъла, бях преминала през период, в който очаквах майка ми да се появи всеки момент и да ме вземе вкъщи. Или пък да се събудя от кошмара, който сънувах.
– Това ще отшуми. Когато това стане, не е лесно. В момента се справяш. – Отначало той не каза нищо. Просто седяхме в мълчание от двете страни на телефона.
– Спах през целия ден. Няма да мога да заспя тази нощ. Би ли… би ли се измъкнала, след като леля ти и чичо ти си легнат, и да дойдеш с мен? Искам да изляза, но не искам да съм сам.
Беше пет минути след единадесет, когато се измъкнах през прозореца и се спуснах по пожарната стълба. Уест ме чакаше в дъното, за да мога да скоча при него. Стълбата не стигаше чак до земята.
– Да вървим – прошепна той в ухото ми, след което ме хвана за ръката. Затичахме се по алеята към пикапа му.
Никога през живота си не се бях измъквала. Но да го направя за Уест ми се струваше подходящ момент да опитам. Бях установила, че бих направила всичко, което той поиска от мен.
Уест отвори пътническата врата и ми помогна да вляза вътре, преди да я затвори и да отиде от неговата страна. Той остави фаровете си изключени, докато не потеглихме назад и не се отдалечихме от къщата ми. Когато най-накрая ги включи, той ме погледна.
– Благодаря ти.
Лунната светлина освети празнотата в очите му – празнота, която ми беше твърде позната. Това чувство нямаше да изчезне скоро. Дори и да започнеше да отслабва, щеше да има дни, в които той щеше да се събуди и то отново щеше да го връхлети с пълна сила.
Разкопчах колана си и се преместих по средата, преди да го закопчая отново и да плъзна ръката си върху неговата. Не можех да направя нищо, за да накарам болката да спре. Никой не можеше. Но можех да седя тук и да му дам да разбере, че не е сам.
Уест обърна ръката си и прокара пръсти през моите. Тази връзка между нас означаваше нещо повече за мен, отколкото за него, но това нямаше значение. Поне аз я изпитвах.
Кара повече от тридесет минути без музика и разговори. Нямах представа къде отиваме, но докато бях с Уест, не ми пукаше. Знаех, че сме оставили Лоутън зад гърба си. Ако продължавахме да пътуваме в тази посока, скоро щяхме да сме в Тенеси.
– Искам да ти покажа нещо – каза Уест, когато намали скоростта и зави от магистралата. Изминахме няколко мили, преди той да забави ход и да завие отново. Този път не беше асфалтиран и беше тесен. Беше между високи дървета и страшен през нощта.
Когато дърветата се разчистиха, бяхме на скала с изглед към малко градче, в което все още светеха само няколко светлини. Уест отвори вратата на пикапа и излезе, след което посегна към ръката ми.
– Хайде – каза той с усмивка на уста. Бих отишла навсякъде, за да го накарам да се усмихне в ден като днешния.
Хванах ръката му и се преместих, за да изляза от неговата страна. Уест ме хвана за кръста и ме вдигна, вместо да ме остави да сляза сама. Нямаше да се оплача. Ръцете му се задържаха за миг по-дълго от необходимото и не можех да не пожелая да бъдем нещо повече. Уест да е мой. Защото независимо дали го осъзнаваше или не, аз бях негова.
Последвах го толкова близо до ръба, колкото бях готова да стигна. Не се страхувах от височини, но нямах намерение да излизам на ръба на скалата.
– Това е Лоутън. Изглежда толкова малък оттук. Спокоен. Оттук няма болка. Няма загуба.
Преместих погледа си от града, за да погледна Уест.
Той беше прибрал ръцете си в предните джобове на дънките си, докато гледаше надолу. Лунната светлина само го правеше още по-красив.
– Татко ме водеше тук, когато бях малък. Казваше ми, че аз ще бъда най-голямото нещо, което ще излезе от Лоутън. Че мога да направя всичко, което си намисля. Обичах да гледам надолу към моя град и да осъзнавам, че стоя над него, по-голям от него. Или поне така ми се струваше. – Той направи пауза и се засмя тъжно. – Но без татко тук вече не искам тази мечта. Не ми пука да бъда най-голямото нещо, което е излизало от Лоутън. Истината е, че най-голямото нещо, което ще излезе от Лоутън, ще бъде Брейди. Искам само да оцелея, да забравя и да помня.
– Ще оцелееш и ще си спомниш, но никога няма да забравиш. Един ден ще бъдеш благодарен за тези спомени. Благодарен, че не си забравил.
Тогава Уест се обърна да ме погледне. Мъката в погледа му накара гърлото ми да се стегне, а гърдите ми да се разранят.
– Само ти. Само ти, Маги. Не мога да си представя, че ще мога да допусна някой друг до себе си. Никога не съм бил от хората, които допускат до себе си. Но нещо в теб ме завладя още от първия миг, в който те видях. Аз просто… – Той поклати глава, сякаш не знаеше какво да каже. – Не мога да разбера как да се справя с това. Ти. Това, което чувствам.
– Помниш ли първия път, когато се срещнахме? – Попитах го, без да мога да го отмина. Исках да признае, че си спомня как ме е целунал. Може би не биваше да го насилвам тази вечер, но поне това беше разсейване. Той имаше нужда и от това.
Устните му се усмихнаха и той погледна далеч от мен, обратно към града под нас.
– Да. Не е точно нещо, което човек забравя.
Добре. . . Означаваше ли това, че си спомняше за целувката? Или че не съм говорила?
– Никога не си споменавал за онази нощ – казах аз, искайки повече от него.
Той върна погледа си към мен.
– Но аз си мисля за нея през цялото време. Въпреки че не би трябвало. Мисля за нея.
Това ме направи щастлива. Да знам, че му харесва да си спомня за този момент. Защото това беше един от любимите ми спомени и исках и той да мисли за него.
– Мислиш ли за това? – Попита той.
Кимнах, но не казах нищо друго.
Той направи крачка към мен и сърдечният ми ритъм се ускори.
– Често ли мислиш за него?
Ако се приближеше още повече, не бях сигурна дали ще мога да продължа да дишам. Птичките в стомаха ми се побъркваха. Накрая кимнах.
– Хареса ли ти? – Попита той.
О, Боже. Имах нужда от въздух. Много въздух. Сега Уест беше толкова близо до мен, а ме питаше дали ми е харесала целувката ни. Кимнах, а после изригнах:
– А на теб? – Преди да успея да се спра.
Той се усмихна.
– Най-добрата, която съм имал.
Погледнах го и задържах погледа му.
– Беше единствената, която съм имала.
Уест замръзна, а сексапилната му усмивка се превърна в изненада.
– Какво? – Попита той.
Исках да знае, че той беше първата ми целувка. Единствената ми целувка. Тя беше специална за мен. Исках да бъде специална и за него.
– Това беше първата целувка в живота ми. Единствената целувка, която някога съм имала.
Уест задържа погледа ми, докато ме гледаше с недоверие. След това наведе глава и измърмориха проклятие, преди да се отдръпне от мен. Това определено не беше реакцията, която исках.
Не бях сигурна как да поправя това. Бях добра в това да му помогна да се справи с болката и скръбта, защото това беше нещо, което познавах. Не знаех много за отношенията между момчета и момичета.
Тъкмо бях отворила уста да кажа нещо, когато Уест вдигна лицето си и се обърна към мен. После се раздвижи. Нямах възможност да реагирам, преди ръцете му да са на кръста ми, а гърдите му да са притиснати към моите.
– Първата целувка на едно момиче никога не трябва да бъде от задник, който си изкарва гнева от живота върху нея. С толкова сладки устни не бива да се отнасят по начина, по който аз се отнасях с тях. Не мога да го върна, но мога да го заменя. С нещо по-добро. – Той наведе глава. – Такава трябваше да бъде първата ти целувка – прошепна той срещу устните ми, преди устата му да покрие моята.
Ръцете му се преместиха, за да обгърнат лицето ми, сякаш бях нещо, което той ценеше и не искаше да наруши. После езикът му се плъзна по долната ми устна и аз се отворих за него.
Ръцете ми се плъзнаха в косата му, докато се държах за него. Топлината на ментовия му дъх ме дразнеше и ме караше да желая още. Когато върхът на езика му се плъзна по моя, аз потреперих в ръцете му.
Ръцете му се спуснаха от лицето ми и отново хванаха кръста ми, като ме придърпа по-близо до себе си и задълбочи целувката. Сякаш не можеше да ми се насити. Не че аз бях по-добра. Ръцете ми се бяха оплели в косата му и го придържаха към мен. Страхувах се, че отново ще ме изостави. Не бях сигурна, че ще мога да се справя с това той да съжалява за това. Не исках той да се преструва, че това не се е случило.
Чух далечен стон и осъзнах, че е дошъл от мен. Уест прекъсна целувката ни. Не се отдалечи, само опря чело в моето, докато дишаше тежко.
– Взимам си думите обратно. Това… това беше най-хубавата, която някога съм имал.
Тялото ми зашумя от удоволствие. Бях го накарала да се почувства по този начин. Аз. Приятелката му. Момичето, което той не докосваше по този начин и не гледаше с някакво привличане.
Назад към част 29 Напред към част 31