Аби Глайнс – Полеви партита – До петък вечер – книга 1 – част 33

„Знаех, че постъпвам егоистично, но все пак трябваше да го направя“

ГЛАВА 32
УЕСТ

Реалността на смъртта на баща ми избухна в гърдите ми в момента, в който го спуснаха в земята. В този момент тя стана реалност. Маги беше права. Болката не можеше да се опише и нищо не можеше да я облекчи.
Мама плака цял следобед, докато я държах. Накрая я накарах да вземе хапче за сън и да си легне. Бях силен за нея толкова дълго, колкото можах. Трябваше и аз да се пречупя. Но егоистично исках Маги да е с мен, когато го направя. Ако тя беше там, нямаше да загубя себе си в болката. Тя щеше да ме предпази от падане.
Загледан в прозореца, гледах как тя го отваря и излиза. Днес не ме беше питала глупости като „Добре ли си?“ или „Мога ли да направя нещо?“. Тя просто беше там. Мълчаливо ми даваше сили.
Когато започна да слиза по стълбата, сложих ръцете си от двете ѝ страни, за да я хвана, и застанах под нея, в случай че падне.
Нямаше нужда да говоря. Просто исках тя да върви с мен и да бъде до мен, докато седя в мълчание. Маги щеше да го направи. Това беше една от причините тя да е толкова специална.
– Хайде да вървим – прошепнах, когато тя беше на земята, и я поведох към пикапа.
Маги не се премести до мен, когато се качи. Исках да го направи, но не го направих. Тя го беше направила преди, защото беше искала. Границата на приятелството ни се размиваше и аз го знаех. Просто не бях сигурен как да го спра. И тази вечер не исках да го спирам.
Карахме без музика и без да говорим, докато стигнахме до скалата. Изключих двигателя и светлините и просто седнах там. Светлините от града ми напомниха за татко. Острата болка ме удари, когато си помислих за факта, че той никога повече няма да дойде тук, никога повече няма да седне в пикапа ми и да се смее на шофирането ми. Никога повече нямаше да … Никога повече нямаше да ме види как завършвам. Нямаше да е там, когато се оженя. Нямаше да бъде дядо на децата ми.
Гърлото ми се стегна и ударих волана няколко пъти, опитвайки се да освободя част от болката си. Той си беше отишъл. Завинаги. Никога повече нямаше да видя баща си.
Маги беше до мен и малката ѝ ръка покри едната ми ръка. Нямаше какво да кажа. Ако баща ѝ беше осъден на смърт, тя щеше да преживее още една версия на това. Поне сега той беше в затвора. Тя знаеше, че той диша. Той беше там, дори и да не искаше да го види отново.
– Имаш ли дни, в които мислиш само за нещата, които тя никога няма да види в живота ти? – Попитах я.
– Да. През цялото време – отговори тя.
Тя също живееше в този ад. Скандирах това отново и отново себе си, доказвайки, че не съм единствения. Започнах да се отпускам достатъчно, за да отпусна силната хватка, която държах върху волана.
В този момент взех решение. Не ми пукаше за линията. Не ми пукаше за защитата на нашето приятелство. Просто имах нужда от Маги. Имах нужда да я почувствам и да забравя всичко това. Знаех, че постъпвам егоистично, но все пак трябваше да го направя.
Обърнах се, плъзнах ръка в косата ѝ и покрих устата ѝ с моята. Дадох ѝ миг да реши. Ако не искаше това, щеше да ме отблъсне.
Но тя не го направи. Дълбоко в себе си знаех, че няма да го направи. Знаех, че и тя чувства това между нас.
С всяко докосване на ръката ѝ по кожата ми, аз ставах все по-отчаян. Исках повече от нея. Затова, когато тя се наведе по-близо до мен, поставих ръцете си на бедрата ѝ и ни преместих и двамата от страната на пътника. Палците ми обхождаха голата ѝ кожа, докато ръцете ѝ се увиваха около врата ми и блузата, която носеше, се повдигаше с един сантиметър.
Маги потрепери в ръцете ми, което накара сърцето ми да забие още по-бързо. Това и харесваше също толкова, колкото и на мен. Погледът в очите ѝ казваше всичко, което чувствах.
– Повдигни ръцете си, Маги – наредих, без да искам.
Без да се колебае, тя вдигна ръцете си и ми позволи да сваля блузата ѝ. Нежната кремава кожа на раменете ѝ я правеше да изглежда като ангел.
Тя затвори очи и вдиша рязко, когато плъзнах презрамките надолу по ръцете ѝ, след което издърпах сутиена от нея.
– Красива си – казах задъхано.
Наведох се по-близо, притиснах целувка към шията ѝ и тя преглътна трудно. Ръцете ѝ се вдигнаха, за да хванат раменете ми, сякаш трябваше да се задържи. Това ми хареса. Не, шибано ми харесваше. Исках тя да се държи за мен. Да ми се довери.
С голям контрол бавно целунах пътя надолу. Тя ме гледаше с леко отворена уста. Никога досега не бях се чувствал толкова близо до някого.
– Уест – прошепна името ми Маги, докато ръцете ѝ стискаха здраво ръменете ми.
Това щеше да бъде моята гибел. Това момиче. Тя щеше да ме убие.

Назад към част 32                                                          Напред към част 34

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!