Глава 8
Огледах около себе си изгорялата от слънцето земя.
Това… не е това, което очаквах. Тоест не съм сигурна какво съм очаквала, когато ставаше въпрос за мястото на покой на Галехар Никс, но мисля, че предполагах, че ще е някъде в Нощното кралство – и че ще е свързано с гробище.
Ако трябва да съм честна, мястото е толкова мрачно, колкото и гробището.
След като изпих кафето, изкъпах се и поспах – е, добре де, доста време, с Дез се отправихме към гробницата на бащата на Дез.
Което очевидно е тази пустош.
Очите ми отново обхождат пейзажа. Сухата, прашна земя се простира на километри и километри около нас, прекъсната само тук-там от някой камък. В далечината се издигат скалисти скали, които изглеждат също толкова безплодни, колкото и земята. Вятърът свири самотна, безлюдна мелодия, докато дърпа косата ми.
Това е нещо повече от суровия вид на мястото. Има нещо в тази земя… сякаш цветовете се изгубват, а сетивата се притъпяват – имам чувството, че самата земя изсмуква живота от мен.
– Какво е това място? – Питам.
– Изгонените земи – казва Дез, като се вглежда в околността. – Това е участък от земята, който разделя царствата на флората и фауната. Това е мястото, където отиват прогонените феи.
Знаете ли какво, дори не знаех, че феите могат да бъдат прогонвани. Предполагах, че владетелите на феите просто карат престъпниците си да изчезнат.
Предполагам, че всеки ден научавам по нещо ново.
– И ти си погребал баща си тук – казвам аз, събирайки парчетата.
Търговецът се взира в пейзажа, на лицето му се изписва тревожно изражение, преди погледът му да срещне моя.
– Това е толкова близо до оскверняването на тялото му, колкото бих могъл да направя – казва той.
От това признание ме побиват тръпки. Дез е толкова добър с мен, че често забравям колко безмилостен може да бъде.
Нощта пада тук и за пръв път, откакто срещнах Дез, тъмнината не ми се струва приветлива.
Хващам ръката на Търговеца.
– Покажи ми къде е погребан баща ти.
Пресичаме пейзажа, а Дез ме води към невзрачна група камъни, най-големият от които е голям колкото кола. Когато стигаме до тях, Дез вдига ръка, а изражението му е мрачно. По връзката ни усещам притегателната сила на магията, а после я усещам около нас, насищайки пресъхналия въздух.
Със стон масивният камък пред нас се отдръпва настрани, разкривайки малка и грубо направена яма.
Известно време Търговецът просто се взира в непрогледния мрак, а лицето му е безизразно.
Облизвам пресъхналите си устни.
– Това ли е… ?
– Мястото за почивка на баща ми – казва Дез, а очите му не се откъсват от дупката в земята.
Що се отнася до погребенията, това е почти равносилно на това да покажеш на мъртвите среден пръст – последното „майната ти“, с което да ги изпратиш в задгробния живот.
Така че предполагам, че това е подходящо за баща му, който е в дупка.
– Защо изобщо си му правил гроб? – Питам.
Аз щях да хвърля трупа му на вълците.
– Повярвай ми, не исках да го правя. – Дез си поема дълбоко дъх, после откъсва поглед от тази дупка. Саркастична усмивка издърпва нагоре ъгълчето на устата му. – След като Галехар умря, оставих тялото му навън, за да го изядат мършоядите – казва той – но нито едно същество не го докосна. Когато и това не помогна, пуснах тялото му в морето – но вълните ми го върнаха.
Взирам се в него, докато говори, усещайки безпокойството му. Моето собствено безпокойство нараства.
– Опитах се да изгоря тялото му. – Той разтрива долната си устна. – Беше неподатливо на пламък. Опитах се да изпаря останките му, но те не се поддадоха на магията ми.
Очите ми се впиват в онази дупка в земята, като се опитвам да не се изплаша от думите на Дез.
– Има само три вида души, чиито тела могат да устоят на завръщането в земята: тези, които са твърде силни за това, тези, които са твърде чисти за това, и тези, които са твърде покварени за това.
Едно предположение към коя категория спада бащата на Дезмънд Флин.
– В крайна сметка аз го доведох тук. – Очите на Търговеца се връщат към ямата. – Уби ме да му дам дори това – дупка в земята. Той заслужаваше много по-лошо.
От историите, които съм чувал – че Галехар е избил всичките си наследници в опит да запази трона си – не мога да не се съглася.
Дез изпуска още един дъх и пристъпва към ръба на дупката. Той коленичи, изучавайки дълбините ѝ. След това с едно плавно движение се спуска в тъмнината.
О, сладки Исусе, ние ще слезем там.
Разбира се, че слизаме.
Наистина не искам да …
Може би мога просто да се задържа отгоре …
– Не ми казвай, че сега си развила страх от тъмнината, херувимче – обажда се Дез отдолу и гласът му отеква.
Уф. Добре.
Придвижвам се до дупката, сядам на ръба ѝ и оставям краката си да увиснат в нея. Взирам се в шахтата, опитвайки се да преценя колко е дълбока.
От сянката две ръце се увиват около глезените ми и с бързо дръпване ме издърпват в тъмнината. Преди да успея да изкрещя за живота си, Дез ме хваща и съм сигурна, че усеща как сърцето ми се блъска в гърдите ми.
– О, Боже мой – казвам аз, без да мога да си поема дъх, а кожата ми просветва с няколко секунди закъснение – защо го направи?
Дез се смее в тъмнината.
– Ти си твърде изкусителна, за да си играя с теб… – очите му падат върху устните ми, уловени от блясъка на моя чар – и да ти устоя.
Той се навежда, но преди да успее да ме целуне, аз притискам ръка към устата му.
– Ех, ех – наказвам го с блясък в гласа си. – За това няма да получиш целувка.
При тези мои думи той се отдръпва малко, а очите му светват.
– Какво получавам тогава? – Казва той, а ъгълчето на устата му се извива в палава усмивка.
Пошляпване – прошепва сирената ми. Нека го накараме да се напляска сам. Бил е лошо момче.
Почти се смея на тази мисъл.
– Ще получиш удоволствието да избегнеш гнева на моята сирена. Тя иска да се напляскаш сам.
Подходящата реакция е да се ужасиш от тази мисъл. Жалко, че Търговецът е определено неподходящ.
Лицето му се изпълва с радостна изненада.
– Непослушница – порицава той. – И то точно тук, в гроба на баща ми. – Сега той наистина ме целува бързо. – Може би по-късно ще успокоя мръсните ти мисли. – На слабата светлина, която хвърля кожата ми, виждам как ми намига.
Това е достатъчно, за да успокои моята сирена.
С това Дез ме пуска.
– Внимавай къде стъпваш – съветва той. – Има едно сложно стълбище, по което ще трябва да маневрираш… Като се замисля, сигурно ще е най-добре, ако те нося…
Преди да успея да кажа или направя нещо друго, магията му се извива като дим ниско в корема ми. Усещам как тя ме привлича към него.
– Това е отплата за кафето, нали? – Казвам, докато магията преминава през мен.
Това или пък Дез наистина обича да раздвижва сирената ми. Защото там, където допреди секунда тя се беше успокоила, сега се притиска към долната част на кожата ми, нетърпелива да я завладее напълно.
– Казах ти, че отплатата ще е забавна – казва Дез с усмивка в гласа.
Ха!
– Това не е точно това, което имах предвид, когато отправих това желание…
– Считай това за прелюдия, бейби сирена.
И все още магията му ме дърпа, ставайки все по-настойчива с всяка изминала секунда.
– Добре, но искам да се кача на гърба на прасето – заявявам аз.
– Не разбрах, че ти наричаш условията на изплащане – казва той плавно и ме хвана. Сега, когато съм в ръцете му, магията се отпуска. – Разбира се, ако искаш да ме яздиш отзад – тонът му е безспорно сексуален – няма да протестирам много. Макар че това не е любимата ми позиция.
Боже, днес той е в рядка форма.
Премества ме на гърба си и аз обгръщам с ръце шията му, вдишвам миризмата му, докато косата му гъделичка бузата ми. Ръцете му се закачат под краката ми и той ме понася надолу по витото стълбище и дълбоко в земята.
Въздухът тук долу е гъст като меласа, натежал от защитни огради, предназначени да пазят натрапниците. Шокиращо е да усещам толкова много магия, концентрирана тук, когато самата земя изглежда изсушена от нея.
Дез изрича фраза на старофеодален език и подобно на щракване на пръсти магията се разделя, пропускайки ни през нея.
Пред нас монтирани факли се разпалват, осветявайки малка стая; стените, таванът и подът ѝ не са нищо повече от натрупана пръст. Точно в средата на помещението, върху естествена скална основа, се намира грубо издялан каменен саркофаг.
Може би заради магиите, които все още сгъстяват въздуха, може би заради вида на каменния ковчег, а може би просто заради факта, че това е гробницата на човек, който е толкова зъл, че земята няма да погълне тялото му, но през мен преминава вълна от световъртеж. Ако Дез не ме държеше, щях да се изхлузя от гърба му.
Внимателно Дез ме поставя на земята, за да може да вдигне ръка към саркофага. Магията му за кратко сгъстява въздуха, след което камъкът стърже в камък, когато капакът започва да се плъзга от ковчега.
Старият, кисел на вкус ужас, който изпитвах винаги, когато мислех за баща си, сега се връща. Но не доведеният ми баща е този, който ме плаши. Това е възможността за това, което се крие под каменната плоча. Тяло, което не може да се разпадне, човек, който се е върнал от мъртвите.
Капакът се сваля, увисва във въздуха, преди бавно да се спусне на земята. Той се приземява върху пръстта с ехото на трясък, а около него се разнася прах.
От мястото, където стоя, не мога да видя в ковчега. Пропълзявам напред, а Дез е на моя страна.
Чувам бързото вдишване на дъха на Търговеца и тогава очите ми попадат във вътрешността на ковчега.
Там няма гниещ труп, нито пък идеално запазено тяло. Тук изобщо няма нищо.
Някога Галехар Никс може и да е почивал тук, но вече не почива.
Саркофагът е празен.
Назад към част 8 Напред към част 10
