„Моето момиче“
ГЛАВА 37
МАГИ
Когато леля Корали почука на вратата на спалнята ми, за да ме събуди, изпитах кратък момент на паника, докато не видях, че Уест вече не е в леглото ми. Предполагам, че не се бях събудила, когато той си беше тръгнал.
На възглавницата, където беше спал, имаше бележка. Изтрих съня от очите си и отворих сгънатата хартия.
ДОБРО УТРО, КРАСАВИЦЕ. ТИ СПЕШЕ ТОЛКОВА СПОКОЙНО, КОГАТО СИ ТРЪГНАХ. НЕ ИСКАХ ДА ТЕ БУДЯ. НО ДНЕС БИХ ИСКАЛ ДА БЪДА ТОЗИ, КОЙТО ЩЕ ТЕ ЗАВЕДЕ НА УЧИЛИЩЕ. ЩЕ ДОЙДА В СЕДЕМ И ТРИДЕСЕТ. АКО БРЕЙДИ ТИ НАПРАВИ ПРОБЛЕМ, ОБАДИ МИ СЕ И МУ ПРЕДАЙ ТЕЛЕФОНА.
Той искаше да пътувам с него до училище. Погледнах към огледалото срещу леглото си и видях усмивката на лицето си. Това беше истинска усмивка, изпълнена с вълнение и надежда. Дълго време тази усмивка ми беше непозната. Сега бях щастлива.
Изправих се, отидох до огледалото, протегнах ръка и докоснах момичето в него. Тя беше по-възрастна от тази, която познавах. В очите ѝ имаше повече сила и зрялост. Но тя беше щастлива. Това ми беше познато.
– Ще го харесаш, мамо – прошепнах аз. – Той е прекрасен.
Тя щеше да иска да ѝ разкажа всичко за него. Щеше да изпищи заедно с мен, когато ѝ разказвах за първата ни целувка. Щеше да ме слуша как говоря за него и да не се отегчава. Тя не беше само моя майка, а и най-добрата ми приятелка. Знаейки, че Уест ще я направи щастлива заради мен, се чувствах още по-пълноценна. Празнотата, която се беше превърнала в част от мен, вече не беше толкова празна. Уест я запълваше.
Гласът на леля Корали, която ми каза, че закуската е готова, ми напомни, че трябва да побързам. Исках да и съобщя, че днес ще пътувам с Уест. Това беше неговият ден на играта и исках да го изненадам и с моя училищен дух.
Трябваше само да накарам Брейди да ми даде назаем една фланелка.
Петнайсет минути по-късно бях облечена и се отправих към кухнята. Писах на Брейди дали може да ми заеме фланелка. Той се съгласи и каза, че ще ми я донесе в кухнята. В ръката си имах и бележка, която не питаше, а по-скоро казваше на леля Корали, че днес ще пътувам с Уест.
Когато стигнах там, Брейди вече беше на масата и ядеше чиния, пълна с яйца и бекон. Беше облечен със синята фланелка, която щеше да носи тази вечер. На масата имаше сгънато друго синьо, което беше със същия номер, но изглеждаше сякаш е носено повече.
– Ето ти я. Можеш да вземеш моята фланелка от миналата година – каза той, а усмивката му дръпна ъгълчетата на устните му.
Дали смяташе, че е глупаво да я нося? Дали това беше нещо, което все още не трябваше да правя?
– Добро утро, Маги. Имам твоята чиния върху нагревателя. Нека я донеса. – Леля Корали направи пауза, погледна белия потник, който носех, и се намръщи. – Не мисля, че можеш да го носиш в училище.
– О, не е така. Днес ще носи старата ми тениска – отвърна той.
Очите на леля Корали светнаха и тя се усмихна.
– Е, това е толкова мило! Не е ли така, Брейди?
Брейди продължаваше да изглежда така, сякаш всеки момент щеше да избухне в смях.
– Сигурно е – успя да каже той, преди да изяде още една вилица с яйца.
Реших да не му обръщам внимание и отидох да нахлузя фланелката, преди да предам бележката си на леля Корали. Тя я прочете, след което се усмихна тихо.
– Разбира се, скъпа. Това е добре. Очаквах това. – Облекчена, взех чинията си с храна от ръцете ѝ и се преместих на масата.
– Какво очакваше? – Попита Брейди.
– Че скоро ще започне да пътува с Уест до училище. – Брейди отново се усмихна.
– И така, тя ще пътува с Уест днес? – Кимнах, когато леля Корали каза:
– Да.
Брейди се държеше странно, затова реших да го игнорирам. Бях развълнувана от това, че ще пътувам с Уест. Вълнувах се, че ще ме види с фланелка. Вълнувах се и от това, че просто го виждам.
Той ми даде причина отново да обичам живота. Не бях живяла истински от две години и сега най-накрая осъзнах, че съм пропуснала толкова много. Неговоренето ме беше защитило в много отношения, но също така ме беше изолирало. От всички.
Когато леля Корали се качи на горния етаж, Брейди ме погледна.
– Това, за което те предупредих с Уест, все още е нещо, което трябва да помниш. Но признавам, че той е различен с теб. Никога не съм го виждал да се отнася с някого така, както се отнася с теб. Така че може би това е нещо повече за него, отколкото са били другите връзки. Просто се страхувам, че можеш да бъдеш патерица, която да му помогне да се справи със смъртта на баща си. Когато се появи някоя друга, която иска, той може да я вземе. Ти ще бъдеш забравена – каза той, след което се изправи. – Пази сърцето си. Той няма да иска да те нарани. Но накрая може да го направи.
Рязко почукване прекъсна Брейди. Той погледна към вратата, докато аз се изправях. Знаех, че е Уест. Грабнах чинията си и я занесох в мивката, преди да побързам към вратата.
Отворих вратата. Уест се усмихна в момента, в който очите ни се срещнаха. После усмивката му помръкна, когато погледна надолу към тениската ми.
– Ти носиш фланелката на Брейди – каза той, когато очите му отново намериха моите.
Усмихнах се и кимнах. Исках той да е щастлив, че показвам подкрепата си за отбора и за него.
Брейди се изхили и аз се обърнах, за да го видя как прикрива устата си, докато се обръща нагоре по стълбите. Защо се смееше? Нима бях направила нещо нередно?
Ръката на Уест ме обгърна около кръста, а с другата си ръка взе чантата ми с учебници, докато гледаше след Брейди.
– Хайде да вървим – каза той, като не звучеше никак доволно.
– Нещо нередно ли направих? – Попитах, като се почувствах зле в стомаха си. Щастливата усмивка на Уест беше изчезнала.
Той не отговори, докато отваряше вратата на пикапа си и слагаше чантата ми вътре. После ме хвана за кръста и ме вдигна, сякаш бях дете и не можех да вляза сама.
След като седнах на седалката, бях на нивото на очите му. Той се наведе и ме целуна. Не беше онази сладка, нежна целувка, с която бях свикнала, но беше също толкова добра. Чувствах се така, сякаш ме отбелязваше и се опитваше да ме изпие едновременно. До момента, в който се отдръпна, ме накара да се вкопча в него и да се разтопя срещу него.
– Не можеш да носиш фланелката на Брейди – каза той просто, след което затвори вратата и се отправи към шофьорската врата.
Ако не можех да нося фланелката на Брейди, защо тогава той ме водеше на училище с нея?
– Тогава трябва да се преоблека – казах, когато той отвори вратата и се качи вътре.
Той кимна в знак на съгласие.
– Закопчай колана – нареди ми той.
Направих каквото ми каза, а той излезе на улицата и тръгна към училището. Очаквах да ми обясни за тениската, но той така и не каза нищо. Изобщо.
Петте минути път до гимназията в Лоутън бяха кратки, а аз исках да знам защо не мога да нося фланелката на Брейди. Започнах да си отварям устата, когато Уест мина покрай паркинга и се насочи към сградата на игрището.
Дали щеше да ме накара да я сваля и да я оставя там? Защото леля Корали беше права; не можех да нося този потник в училище. Бързо щяха да ме изпратят вкъщи.
– Какво правим? – Попитах, когато вратата му се отвори и той излезе. Той я затвори и тръгна към мен, без да ми отговори.
Когато отвори моята врата, той ме сграбчи и ме целуна отново, преди да ме вдигне и да ме сложи на земята.
– Ще оправим тениската ти – каза просто той. След това ме хвана за ръка и влязохме в сградата на игрището.
Тази сутрин тя беше пуста, слава богу. Не исках да виждам голи момчета. Това щеше да е много неловко. Уест ме поведе покрай редица шкафчета, после спря, щом стигна до големите в края. Видях фамилията му, изписана над едно шкафче точно преди да го отвори.
– Сваляй това – каза той, докато посягаше към шкафчето, за да извади грижливо сгънатата фанелка на горния рафт.
Той ми даваше своята фланелка. Сърдечният ми ритъм се ускори, когато бързо свалих фланелката на Брейди. Уест се обърна да ме погледне и спря. Вместо да ми подаде тениската, той пристъпи към мен и наведе глава, за да целуне откритата ми ключица, след което зарови глава във врата ми и вдиша дълбоко.
Поколебах се, но останах неподвижна. Страхувах се, че ако помръдна, ще разваля магията. Не исках той да спира. Обичах да е близо до мен по този начин.
Ръката му се плъзна около кръста ми и той ме притисна към себе си, а езикът му започна да облизва врата ми, последван от целувки. Пуснах фланелката на Брейди и хванах ръцете на Уест, за да не се подкосят коленете ми.
– Вкусът ти е толкова добър, мирисът ти е толкова добър – прошепна той, когато устата му се придвижи по-надолу и няколко пъти прокара устни по върховете на гърдите ми. Гледах го очаровано.
Той вдигна очи, за да ме погледне, докато дърпаше горнището ми малко надолу, за да продължи следите от целувки.
– Трябва да спра. Но трябва да ми кажеш да спра. – Гласът му беше дълбок.
Не исках да спре. Влизането в час беше останало на заден план.
– Ако дръпна това още по-надолу, ще искам още. Повече, отколкото трябва да ми дадеш в мръсна съблекалня. Заклех се, че следващия път, когато те докосна по този начин, ще те поканя на някое специално място.
Беше ме лишил от думи. Просто стоях там, държейки се за ръцете му, докато той галеше едната ми гърда през потника и целуваше горната част на другата. След това изръмжа и затвори здраво очи, преди да пусне ръцете си и да се отдалечи. Чувствах се студена, когато той си тръгна. Исках да го върна.
– Вдигни ръцете си – каза той, докато вдигаше обратно фланелката, която беше взел от шкафчето си.
Направих каквото ми каза и той я нахлузи върху главата ми. След като се увери, че съм я облякла правилно, той се отдръпна и ме погледна.
– Само моята фланелка, Маги. Не е на никой друг. Никога. Не искам ничия фланелка да те докосва, освен моята. Запази тази. Носи я, когато си поискаш, но никога повече не обличай тази на Брейди.
О.
Добре.
О, Боже.
Кимнах и устоях на желанието да обгърна с ръце фанелката, която сега носех, и да се гушна в нея. Тя миришеше на Уест. Никога нямаше да искам да я изпера.
Той се усмихна.
– Моето момиче. Моята шибана фланелка.
Назад към част 37 Напред към част 39