Аби Глайнс – Полеви партита – До петък вечер – книга 1 – част 8

„Добре“

ГЛАВА 7
МАГИ

„Все още не отговаряш на съобщенията ми. Какво става с това?“

Това беше петият текст от Неш днес. Бях го игнорирала, дори и да беше грубо. Бях приключила с всички, свързани с Брейди и важния футболен отбор. Бях видяла и как Уест се конфронтира с Неш в коридора, след като ме беше нахокал заради текста. Нямах време за тази драма. Не исках да участвам в нея.
Знаех, че трябва да обясня на Неш защо няма да му пиша. Той заслужаваше обяснение. Щях да го направя по време на обяда. Вчера Брейди беше седнал с мен отвън на масите за пикник, но беше неловко. Той очевидно не искаше да го прави.
Тази сутрин му изпратих SMS, в който му казах, че не е нужно да седи с мен на обяд днес. Бях готова да направя това сама. Той отговори просто с „да“.
– Ще му отговориш ли? – Разпознах гласа на Уест.
Погледнах нагоре и го видях да върви до мен. Очите му не бяха насочени към мен, а само гледаха право напред. От намръщеното му лице разбрах, че е недоволен от това, че Неш ми пише. Не че ме интересуваше това – игнорирах Неш, за да се откъсна от всичко, свързано с Брейди. Тъй като това щеше да ми даде най-много спокойствие у дома и в училище. Но ми беше омръзнало хората да ми казват какво да правя. Особено този човек. Някой, който нямаше право да ми казва с кого мога и с кого не мога да говоря.
Прибрах телефона в джоба си.
– Добро момиче. Игнорирай го. Спести на всички ни адски много неприятности. Ще го накарам да си плати за тези глупости, ако продължава така – предупреди Уест, без да ме погледне нито веднъж.
Лицето ми стана горещо, докато снизходителните му думи звучаха в главата ми. Той нямаше право да ми говори така. Това, че не говорех, не ме правеше невежа.
– Добре! – Избухнах. Само за секунда ме обзе осъзнаването, че съм говорила на глас. Той толкова ме беше ядосал, че просто го изрекох. Кожата ми се обля в студена пот. Нямаше да го загубя. Бях добре. Беше само една дума.
Сега очите му бяха насочени към мен. Объркване и недоверие, докато ме гледаше. Погледнах нагоре към него, като отчаяно исках да избягам от това или някак да го залича. Думата току-що се беше освободила без трудност или болка. Но спомените ми… Не исках те да излизат наяве със звука на гласа ми.
– Ти току-що… – Той се отдръпна, сякаш се опитваше да реши дали наистина ме е чул да говоря. Не го потвърдих или отрекох. Просто стоях там и се взирах в него. Не исках да казвам повече. Може би той щеше да си помисли, че си го е въобразил.
Той поклати глава, а после се обърна и се запъти по коридора. Тълпата се раздели и за него. Точно както направи за Брейди. Повдигнах ръка и докоснах устните си с върховете на пръстите си. Какво беше това в Уест Ашби, което караше устата ми да има свой собствен ум? Първо му позволих да ме целуне, без дори да го познавам. А сега казах нещо, без дори да се замисля.
Когато зави зад ъгъла и най-сетне се изгуби от погледа ми, вдишах и пуснах ръката си обратно настрани. Всъщност бях казала нещо. Това беше част от мен, която бях загубила – момичето, което не приемаше каквото и да му подхвърлят, а отстояваше себе си – и тя се беше освободила за миг. От две години не бях имала този инстинкт, нито какъвто и да е контрол над гласа си. И Уест, дори и да беше защото се държеше като глупак, беше направил това възможно.
Телефонът ми отново завибрира в джоба ми. Единственото, на което можех да се надявам, беше Уест да не каже на никого какво е чул. Не бях готова да говоря. Не мислех, че някога отново ще мога да чуя гласа си. Не бях готова за каквато и да е връзка с хората.
Извадих отново телефона си и изпратих текст на Неш:

„Моля те, остави ме на мира. Не искам да бъдем приятели. Помисли как това ще се отрази на Брейди. Спри да ми пишеш. И да ми говориш.“

Натиснах „Изпрати“ и отидох да намеря библиотеката. Просто щях да започна да чета по време на обяда. Да се направя възможно най-невидима.
Дербито беше след обяда в петък. Мажоретките бяха прекарали деня в униформите си и правеха фигури по коридорите, за да повдигнат духа на училището. Шкафчетата на футболистите бяха лесно разпознаваеми, тъй като бяха украсени с балони, сърца и плакати.
Днес Брейди се разхождаше по коридорите, сякаш беше собственик на мястото. Повече, отколкото обикновено. Името му се скандираше често, а той сияеше всеки път, когато започнеше да се пее. Между часовете мажоретките дори накараха целия коридор да вика за него. Не можех да си представя, че след всичко това изобщо имаме нужда от митинг. Веднъж бях мажоретка, но не си спомнях някога да е имало толкова много настроение в деня на мача. Струваше ми се, че са прекалили.
След вторник никой не ми говореше през останалата част от седмицата. Успях да изчезна в стените. Неш вече не ми пишеше и не ме търсеше. Когато се разминавах с него в коридорите, той дори не ми хвърляше поглед. Така искаше Брейди и така беше най-добре за мен. И все пак невидимостта само засилваше самотата ми. Трудно беше да намериш приятели, когато не говориш. Хората не знаеха какво да правят с теб. Виждах как ме гледат и чувах как си шепнат за мен. Не бях достатъчно смела, за да протегна ръка и да намеря приятели.
Тогава се появи Уест. Очаквах да ми каже нещо за онази една изречена дума, но той така и не го направи. Той също така ме игнорираше. Ако не знаех, че в действителност съм видима за човешкото око, щях да предположа, че наистина съм изчезнала. Единственото взаимодействие, което имах с Уест, беше, когато изпуснах една книга, докато вървях по претъпкания коридор. От нищото той се наведе, спирайки движението, за да ми я вдигне. Но не беше установил контакт с очите ми. Той просто се отдалечи.
Да се изправя пред цяла зала, пълна с шумни, развълнувани ученици, които викаха за мажоретките и футболния отбор, не беше привлекателно, но трябваше да отида. Леля ми нямаше да ме вземе, докато не свърши. Тя щеше да иска да знае дали ми е харесало на митинга и аз трябваше да излъжа.
Прибрах чантата с книгите под краката си, след като седнах в далечния край на трибуната близо до вратата. Когато дойде време да си тръгвам, щях да имам лесен изход от залата.
Прегледах лицата на отбора и веднага открих Брейди. Изглеждаше по-съсредоточен и по-малко избухлив от останалите момчета, които общуваха с тълпата. Хората скандираха различни имена и момчетата се забавляваха. Продължих да разглеждам отбора, без да си признавам, че търся Уест. Тъмната му глава не се виждаше никъде. Тъкмо бях започнала да сканирам целия отбор отново, когато чух кикот около себе си.
– Боже, искам да съм като нея – каза едно момиче, което седеше пред мен. Не бях сигурна коя е „тя“. Но когато приятелката на момичето обърна глава, за да погледне към вратите, аз проследих погледа ѝ и видях Уест на вратата с увита около него Рейли.
– Той винаги си я прибира обратно. Толкова е разочароващо. Тя не е толкова секси – добави първото момиче.
– Не съм съгласен – намеси се едно момче. – Тя направо пуши.
Уест откъсна устата си от тази на Рейли и се усмихна. След това я остави на земята и влезе в залата, сякаш беше крал, а всички ние бяхме негови кралски поданици.
– Искам го. – Въздъхна първото момиче, а приятелката ѝ се засмя, докато правеха още забележки за тялото на Уест и другите неща, които обичаха в него.
Когато стигна до центъра на залата, той се обърна и се усмихна на крещящата тълпа. Разбира се, усмивката му беше красива, но не беше истинска. Беше безжизнена и фалшива. Никой ли не виждаше това? Само аз ли бях?
До мен започна спор и забелязах, че едно момче с къса руса коса и очила се опитва да накара момичето от лявата ми страна да се премести. Тя му въртеше очи, но в крайна сметка се отдръпна от мен. Русото момче се вмъкна до мен, след което прибра чантата си с книги вляво, което накара момичето да се оплаче още малко.
Накрая той обърна поглед към мен и се усмихна добродушно. – Здравей, аз съм Чарли. Ние сме заедно във втори и четвърти час. На обяд също, но ти винаги изчезваш по време на обяда – каза той. – Знам също, че не говориш. Просто исках да се представя. И ако имаш нужда от нещо или искаш да гледаме някой път филм, аз съм на разположение.
– Сериозно? Това е твоята закачка? – Попита момичето, което той беше преместил. Тя отново извъртя очи, преди да отвърне поглед от нас и да се върне към футболния отбор.
– Не съм добър в такива неща. Всъщност съм гаден в това. Но аз… Просто се чудех дали не би искала… – Той прекъсна, когато бузите му порозовяха. Беше наистина сладък. И приятен. Очите му не бяха призрачни и бих се обзаложила, че има щастлив семеен живот. С двама родители, които го обичаха. И без демони, които да носи със себе си като мен.
Освен това не беше футболист. Нещо, което много ми харесваше.
Посегнах към бележника си, който беше прибран в джоба на чантата ми с учебници.

„Приятно ми е да се запознаем, Чарли. Аз съм Маги.“

Усмивката му се увеличи.
– Да, знам името ти. Вече те проучих. Не е преследване или нещо подобно. Просто съм любопитен. Ти си нова и всичко останало. Всички сме ходили заедно на училище през по-голямата част от живота си, така че когато се появи някой нов…
Той се запъна, когато бузите му отново порозовяха. Нямах отговор на това.
Той се засмя и сведе поглед към ръцете си.
– И така, какво ще кажеш за този филм? Готова ли си за филм?
Филм… като на среща. Никога не бях ходила на среща. Исках ли да го направя? Готова ли бях за това?
Бях казала една дума тази седмица. Уест я беше изтръгнал от мен, без да иска. Не се бях разпаднала и не се бях озовала в ъгъла заради това. Сега бях по-силна. Но дали бях готова да се срещам?
Ами ако това беше само Уест? Ами ако говорех с някого другиго и чуех гласа си, което ме изпрати в мрак, от който не можех да намеря изход?
Погледнах отново към тетрадката в скута си и написах.

„Може би.“

Това беше всичко, което можех да обещая в момента.

Назад към част 7                                                       Напред към част 9

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!