БАНЯН
Колко време отнема на някого да се влюби в мен? Бяха изминали две седмици, откакто Вайълет се беше преместила в къщата, а тя изобщо не изглеждаше да се интересува от мен. Какво, по дяволите, ставаше с това?
Разбира се, беше арогантно от моя страна да мисля, че тя ще падне в краката ми в момента, в който ме срещне. Но… всички останали го направиха.
Но не и Вайълет. Бях я наблюдавал. Първата вечер тя отиде да се храни в стаята си, но оттогава започна да се храни с нас. Мислех си, че присъствието ѝ ще промени нещо в начина, по който правим нещата тук, но Вайълет изобщо не се налагаше.
Всъщност, ако не я видехме на масата, нямаше да разберем, че е там. Тя не говореше много и освен че оставяше след себе си празна чиния, беше като призрак.
За две седмици почти нищо не знаех за нея. Тя учеше. Много. Брин беше лоша, с нос винаги в книга, но това беше художествена литература. Обичаше да се изгубва в други светове.
Вайълет, от друга страна, сякаш винаги учеше. Тя изучаваше право. Не знаех това, защото тя ми го беше казала. Знаех го, защото когато тя беше в клас и аз бях сам в къщи, се промъквах в стаята ѝ и изучавах книгите, които тя беше добавила на рафта си. Не исках останалите да знаят, че се интересувам от нея.
Великият Банян оставяше жените да идват при него, а не обратното.
– На нея не ѝ пука – казах аз, като разпалих огнената си магия. Гледах как пламъците танцуват по пръстите ми.
– Да? – Магнус се присъедини към мен, като плюеше собствената си магия на изблици, загрявайки се. – И това те притеснява?
Магнус Килинг беше моят треньор по магия, работеше лично с мен. Останалите имаха групови занимания, но аз имах специално отношение заради кръвната си линия и бъдещето си. Мразех да бъда изтъкван по този начин. Мразех да бъда различен.
Положителното беше, че развивах близки отношения с треньорите и учителите си, когато се налагаше да ги виждам за индивидуални сесии, а Магнус беше страхотен.
Той обърна ониксовите си очи към мен, когато не отговорих.
– Да, притеснява ме – признах аз. Можех да му кажа неща, които нямаше как да кажа на останалите. Когато бях с момчетата, трябваше да поддържам фасадата на твърдо момче и да се преструвам, че не ми пука за нищо. Но Магнус имаше дарбата да вижда през мен.
Не по магически начин, разбира се – никой не можеше да го направи. Освен Вайълет, което беше шибано смущаващо.
Магнус ми показваше глупостите ми. Бях започнал да харесвам белокосия, тъмнокож магьосник.
– Защо?
Въздъхнах.
– Тя ме кара да бъда любопитен. А аз мразя да съм любопитен.
– Това не е лошо.
– Разбира се, че е лошо!
Магнус се ухили.
– За това, че жените са от подземния свят и че никога няма да намериш някоя, която да ти бъде половинка, така че си обречен да управляваш сам?
– Значи си слушал. Просто ме игнорираш.
– Не всички жени са еднакви.
Подсмърчам.
– Само защото ти си намерил своя щастлив живот до края на дните си, не означава, че той е в звездите за всички нас.
– Всички имаме съдбовни партньори, Банян. Дори ти, въпреки твърдото ти убеждение, че имаш сърце от камък.
Извъртях очи.
– Какво общо имат, по дяволите, съдбовните партньори с всичко това? Аз дори не говоря за съдбовни половинки. По дяволите, изобщо не говорим за сродници. Аз просто… Ти си непоносим.
Магнус избухна в смях.
– Хайде, да се стоплим заедно – каза той и се отдалечи на няколко крачки от мен. – Удари ме с най-добрия си удар.
Съсредоточих се върху магията си, усещайки как топлината се завихря под кожата ми и расте в сърцевината ми като пещ. Изстрелях я навън. Огънят се стрелна към Магнус като голяма топка. Той я улови лесно и я хвърли обратно към мен.
Когато за първи път дойдох тук, тази изкривена версия на тениса беше трудна. Добре се справях със силата, но когато тя се връщаше към мен, беше трудно да се справя. Сега вече можех да улавям магията, без тя да се удря право в мен.
Битките, които щях да водя, след като се кача на трона, нямаше да са физически. Щеше да ми се наложи да седя там и да хвърлям политически глупости напред-назад по цял ден. Но Магнус искаше да се чувствам удобно с всички видове магия, независимо как ме връхлитат.
Двете години с него ми бяха дали предимство, което никога преди не бях имал.
Понякога ми се искаше да отидем на война, за да мога да използвам уменията си. За да може да се случи нещо интересно в живота ми.
– Тя говори с Брин – казах аз, улавяйки огъня, който Магнус хвърли към мен, усвоявайки го и изстрелвайки собствената си магия обратно.
– Да?
– Тя ме вбесява.
Магнус ми се усмихна.
– Ревнуваш, а?
Въздъхнах.
– Не ревнувам. Просто… да, добре. Ревнувам. Просто искам да знам повече за нея, а тя не иска да има нищо общо с мен. Не мога да попитам Брин за нея, защото това би било странно, и не мога да и покажа, че искам да знам повече.
– Образът ти наистина те прецаква, а? – Попита Магнус.
Не му отговорих. Той беше прав – проблемът беше в имиджа ми. Но да си слаб беше опасно. Да имаш слаби места можеше да се използва срещу мен. Бях изгорял два пъти и раните все още бодяха. В никакъв случай нямаше да се доближа до нея. Не и когато тя ме интересуваше толкова много, колкото ме интересуваше. Това беше рецепта за катастрофа.
– Искам да се свържа с нея, за да си отмъстя на баща ми – казах аз.
Магнус повдигна вежди, без да хвърля повече магия по мен. Можех да му кажа това – той нямаше да избяга при баща ми така, както направиха някои от останалите.
– Как?
– Тя е простосмъртна. Мисля, че иска да стане четец на мисли. Добра е в това.
– Наистина ли?
Помислих си как е преминала през бариерите ми. Не би трябвало да може. Не споменах тази част. Нямаше нужда да изглеждам слаб на всичкото отгоре.
– Може би я изграждаш в съзнанието си като богиня, когато тя наистина не е всичко това – каза Магнус. – Може би, когато я опознаеш, ще разбереш, че е като всички останали, и тогава ще си загубил цялото това време да се чудиш и да размишляваш върху нещо, което не съществува.
– Хм.
Магнус дойде при мен. Бяхме приключили със загрявката и беше време да се съсредоточим върху истинската магия.
Прав ли беше той? Съмнявах се, че Вайълет не е специална по някакъв начин. Но може би, ако успеех да стигна до нея и да разбера каква е в действителност, щях да разбера, че цялата тази интрига наистина е само в ума ми.
След магическия ми сеанс с Магнус отново имах групов урок. Физкултурата беше един от любимите ми класове. Трябваше да се променям. Трябваше да изпусна парата. И от време на време можех да ударя някого по лицето.
Какво да не му обичам?
Когато влязох във фитнеса, беше по-претъпкан от обикновено. Огледах се и се намръщих. Цял куп първокурсници се въртяха из залата и с интерес поглеждаха към останалите.
Маера Багряна стоеше отстрани и отбелязваше нещо на една дъска.
– Добър следобед, Ваше височество – каза тя с усмивка.
– Какво правят тук? – Попитах.
– Треньорът Хелион има срещи с борда днес, така че хвърляме класовете заедно.
– Това е опасно – казах аз.
Маера се засмя, звукът беше като мек звън на вятъра.
– Не се притеснявай, Дънкан и аз знаем какво правим.
Дънкан Рейт беше обичайният ни треньор, тънък и висок и измамен, когато ставаше дума за силата му.
Погледнах към него, където стоеше от другата страна на залата и преценяваше новите таланти.
Очите ми попаднаха на Вайълет, която не беше много далеч. Беше прибрала червената си коса на стегната конска опашка и носеше клин и горнище за тренировките.
И изглеждаше шибано ядлива. Всичко в нея беше стилно и вкусно. Ако не знаех, че е простосмъртна, щях да си помисля, че е дошла направо от благороднически дом с начина, по който се държеше.
Вайълет изглеждаше нервна. Тя притискаше долната си устна, наблюдавайки учениците. Видях как Брин отиде при нея и ѝ каза нещо. Вайълет кимна, но не изглеждаше по-малко нервна.
Дънкан наду свирката си и всички млъкнаха, обръщайки се към него.
– Искам групи по четирима! – Извика той. – Подредете се.
Аз се присъединих към Джори, Аякс и Брин. Когато погледнах към Вайълет, тя все още беше сама.
Дънкан изстена, без да крие разочарованието си.
– Ти си там – каза той, като я посочи.
– Вайълет – отговори тя с тих глас.
– Вайълет, присъедини се към групата.
Тя се огледа наоколо и неохотно тръгна към група по-млади ученици. Те не изглеждаха щастливи да я видят, а и тя не се чувстваше комфортно сред тях. Едва се вписа в кръга и тя стисна здраво ръце около себе си, сякаш физически можеше да се задържи.
Искаше ми се да мога да проникна в съзнанието ѝ и да разбера какво, по дяволите, си мисли. Или чувства. Или нещо друго.
Налагаше се да тълкувам езика на тялото ѝ, а аз мразех да съм от тази страна на уравнението. Обикновено хората трябваше да разберат мен, а не обратното.
Дънкан наду свирката, за да привлече вниманието ни отново, и обясни упражнението. По-новите ученици ще се занимават с ръкопашен бой, като все още не използват магията си. Останалите, които вече бяха свикнали да се бият с магия, бяха включили силата си.
Погледнах Вайълет още веднъж, преди да се съсредоточа върху задачата. Тя изглеждаше така, сякаш щеше да повърне.
Обърнах се към Джори, който се изправи срещу мен. Той ми се усмихна.
– Готов ли си да ядеш мръсотия, Бан? – Попита той.
Извъртях очи и избутах силата си към него. Във въздуха се разнесе огън.
Той нападна пръв, като едновременно с това разтърси земята, за да нанесе удар и аз да загубя равновесие. Но аз го изпреварих и вече знаех какво ще направи.
Изгорих го с огън, преди да успее да осъществи контакт. Кожата на кокалчето му стана грозно червена.
– Ебаси, човече – каза той, като разтърси ръката си.
– Всичко е справедливо в любовта и войната, брато – казах аз.
Джори се засмя и поклати глава. Земята под краката ми отново се разтресе. Този път, вместо да я остави да се тресе, Джори отвори пукнатина между нас и аз едва не стъпих вътре.
Двама можеха да играят на тази игра. Затоплих пода под краката му, докато не стана толкова горещо, че той пристъпи наоколо.
– Хубава малка джигитка ти се получи – казах с кикот.
Погледнах към Вайълет. Тя се изправяше срещу момче, което беше два пъти по-голямо от нея. Беше дебел, с къдрава коса и с намръщено лице, което я гледаше отвисоко.
– Хайде, момиче, дай ми нещо за работа – каза той.
Вайълет беше вдигнала главата си. Тя стисна челюст, устните ѝ се свиха назад и тя нанесе удар. Той не направи нищо на спаринг партньора ѝ, въпреки че той не си направи труда да блокира.
– Не можеш да ме победиш само защото много, много искаш – изохка той.
Той я удари по рамото, така че тя се препъна назад. През мен премина изблик на гняв. Какъв, по дяволите, беше проблемът му? Тя се опитваше.
Гърдите ми се стегнаха, а дишането ми се ускори.
– Здравей – каза Джори. – Ще правим ли това, или какво?
– Разбира се – казах аз.
Но не можех да се съсредоточа върху него. Опитах се да нанеса още един удар, но наблюдавах Вайълет.
Кърли там и се подиграваше, дразнеше я, опитваше се да я накара да реагира. Тя реагираше, добре. Просто нямаше нужното, за да се справи с някой с неговите размери.
– Сериозно, това е нелепо – каза той.
Той се насочи към лицето ѝ, като спря точно до носа ѝ, така че Вайълет се дръпна назад, обръщайки глава. Но той търсеше разсейване, като я удряше подигравателно в лицето. Тя не беше готова за следващия удар, който я удари в стомаха. Тя се свлече двойно и дъхът напусна тялото ѝ със свистене. Тя падна на колене.
В погледа ми се появиха петна и свих ръце в юмруци.
– Ще се върна веднага – чух се да казвам на Джори.
Счупих кокалчетата на пръстите си и топлината ме обля, заглушавайки всяка мисъл. Имах тунелно зрение – виждах само Вайълет на земята, задъхваща се, и онзи кучи син, който се усмихваше на себе си, горд от щетите, които беше нанесъл.
Тръгнах към едрия мъж, който се извисяваше над Вайълет и ѝ се подиграваше.
– Банян! – Изкрещя някой, но аз го пренебрегнах. Гневът беше взел връх.
– Ей, задник – казах аз, заставайки право в пространството на Кърли. – Какъв е проблемът ти, по дяволите? Винаги ли удряш жените?
– Принц Банян? – Попита той, объркан. – Ние сме на спаринг.
– Не, ти тормозиш – казах аз.
Кърли поклати глава.
– Тя е гаден противник. Не мога да я погледна по друг начин, без да я нараня. Ако ти се наложи да се изправиш срещу нея, ще…
Не го оставих да довърши изречението си. Ударих го в лицето толкова силно, че той се запъна назад и падна на пода. Осъзнах, че всички около мен ме гледат. Всички бяха спрели тренировките си. Някъде в далечината се разнесе свирка, но аз бях попаднал в мехур, а яростта ме подтикваше да продължавам.
Вдигнах ръка над лицето на Кърли и го обстрелвах с магия. Той изкрещя, когато топлината облиза кожата му, ставайки гневно червена. Кърли се провикна, опитвайки се да се бори с мен, но той беше ученик за първа година и магията му беше нищо. Притиснах го на пода и продължих.
– Моля те! – Молеше той.
– Какво? – Попитах го. – Ние просто правим спаринг.
Спрях, преди да разтопя лицето му направо, но това изискваше много самоконтрол. Исках да се уверя, че Вайълет е добре.
Коленичих пред нея и сложих ръце на раменете ѝ.
– Погледни ме – казах аз.
Тя обърна виолетовите си очи към мен. В тях танцуваше паника.
– Дишай – казах аз. – Вдишай през носа и издишай през устата.
– Не мога – изпъшка тя.
Той я беше ударил силно.
Пулсирах магия чрез контакта ни, позволявайки ѝ да я изпълни. Тя намери болката и я успокои. Очите ѝ се разшириха и тя се задъха, поемайки дълбоко въздух.
Голяма ръка сграбчи рамото ми и ме дръпна назад, прекъсвайки контакта ни.
Дънкан наду свирката дълго и непрекъснато в ухото ми, като най-накрая ме върна към реалността.
– Махай се от залата ми! – Изкрещя ми той.
Погледнах го. Бях на ръба да излея гнева си и върху него. Но Дънкан Рейт беше могъщ, а аз бях отишъл твърде далеч.
Когато отново погледнах към Вайълет, не можах да разчета изражението ѝ. Тя ме погледна с онези виолетови очи, които примигваха. Какво си мислеше?
– Банян – каза Маера с тих глас. – Трябва да се отдръпнеш. Да отидем в кабинета ми и да поговорим за това.
– Той трябва да отиде на лекар – каза Дънкан, коленичил до Кърли, който все още лежеше на пода и стенеше като момиче.
Поклатих глава на Маера.
– Няма какво да кажа. – Тръгнах си, без да се интересувам кого оставям след себе си и какво ще кажат. Умът ми се въртеше, главата ми пулсираше тъпо. Там, където бях блокирал всички, бях свръхсъзнателен за погледите им върху мен, за шепота им, който драскаше по кожата ми, дърпаше дрехите ми. Блокирах всички и нахлух през вратата на фитнеса, за да изляза на слънчевата светлина.
И преди бях наранявал хора. Постоянно причинявах щети. Никога не съжалявах след това.
Какво, по дяволите, не беше наред с мен? Непрекъснато губех душата си с хората. Баща ми щеше да чуе за това и щеше да има ден да се опитва да измисли как да ме накаже, а съветът щеше да ме извика отново. Никога не е било хубаво.
Не ми пукаше за това. Това не беше първото ми родео и с още две години пред мен нямаше да е последното.
Но никога не бях губил връзката си с някого заради това, което е направил на друг. Само на мен.
Защо, по дяволите, толкова се грижех за Вайълет? По дяволите, не ми пукаше за нея! Тя беше първокурсничка, и то обикновена. Тя беше нищо.
Магията ми не беше съгласна. Гневът, който се въртеше в червата ми, не беше съгласен.
Това беше проблем. Не можех да си позволя да се чувствам така към някого. Вайълет беше опасна – не защото имаше някаква сила. Тя наистина се нуждаеше от помощ в тази област. Не, тя беше опасна, защото ме засягаше.
Това беше играта, която тя играеше. Беше трудна за постигане и това ме измъчваше. Всичко, което трябваше да направя, беше да я изхвърля от системата си. Бях привлечен от нея, защото тя не беше привлечена от мен, и тази токсична игра ме караше да губя контрол. Да не говорим за факта, че тя по някакъв начин ми пречеше да стигна до нейните мисли и чувства, а това ме караше да се чувствам жалък.
Аз бях шибаният принц! Аз не бях жалък.
Просто трябваше да вляза в гащите ѝ. Едно добро чукане щеше да я изкара от системата ми и тогава отново щях да съм добре.
Просто трябваше да я съблазня.