„Това почти направи внезапната ѝ омраза към мен смислена – почти“
ГЛАВА 8
НЕШ
Райкър не искаше да го остави. Той продължаваше да настоява, докато не се предадох и не излязох с него. Знаех, че това означава, че няма да сме сами. Когато подминахме къщата му и се върнахме на полето, въздъхнах. Това беше едно шибано парти. Не исках да ходя на проклето парти на полето. Още едно напомняне за живота, който вече нямах.
– Знаеш, че това е последното нещо, което искам да направя – казах му.
– Да. Но това, че си седиш вкъщи и се дуеш, не е здравословно. Това е.
Поклатих глава и се загледах през прозореца на пикапа му.
– Просто ме остави да се справя с това по моя начин. Престани да се опитваш да ми помогнеш да се справя с това. Ти не знаеш какво е това.
Райкър не отговори веднага.
– Може би не – каза той накрая. – Просто ми е неприятно да те виждам да бъдеш такъв.
– Трябва ми време.
– Имал си достатъчно време. Имаше време през цялото шибано лято.
Ако не го обичах, щях да изхвърля задника му от това движещо се превозно средство. Когато стигнахме до полето, просто щях да извървя осемте мили до вкъщи. По-добре, отколкото да търпя това. Освен това беше понеделник вечер. Не е вечер за парти на полето. През учебната година не се забавлявахме в понеделник вечер. Това беше изцяло за мен. Те се опитваха да ме накарат да се държа като човека, който бях. Не го ли разбраха? Той си беше отишъл.
Автомобили, пикапи и няколко джипа запълниха мястото за паркиране сред дърветата. Разпознах повечето от тях. Тези, които не познавах, трябваше да са нови превозни средства. Тези, които бяха получили шофьорските си книжки през лятото. Облегнах глава на седалката и се стъписах.
– Не искам да правя това.
– Трябва ти това. За да си спомниш, че не е свършило. Всички ние все още сме тук. На всички ни липсваш. Футболът не те определя.
Ядосан, вдигнах глава и го погледнах.
– Това ли те определя? Това е всичко, което някога сме познавали. Но то не ти е било отнето. Ако утре го нямаше, какво тогава?
Райкър сви рамене.
– Щях да намеря друг път. Да продължа напред. Не го обичам така, както го обичаш ти, Неш. Никога не съм го обичал. Това е просто футбол. Това не е моят живот.
Беше му лесно да каже това. Той не беше на мое място. Не беше извън обсега му. Никога нямаше да бъде. Отворих вратата и излязох. Загледан в пътя, се замислих дали да не направя това, което бях планирал: да се прибера пеша.
Но погледът на баща ми, ако го направя, ме накара да спра. Бях сигурен, че знае точно къде се намирам и го подкрепя. Не исках да се изправям пред него повече, отколкото пред това проклето парти.
– Поканихте цялото шибано училище ли? – Изръмжах.
– Да. А сега спри да се държиш като баба и ела да пиеш една бира. Отпусни се. Наслаждавай се.
Те пиеха бира в понеделник вечер преди първия им мач за сезона в петък. Трябваше да тренират цяла седмица. Да се съсредоточат. Да си починат. А не да пият бира за Бога. Нима всички те мислеха толкова малко за това, което имаха? Какво биха могли да имат? Нима аз го бях приел за даденост по този начин?
– Това е една бира. Престани да се държиш като треньор – отвърна Райкър, прочитайки мислите ми.
Без да имам друг избор, тръгнах до него през дърветата, като само лунната светлина направляваше пътя ни. Не се нуждаехме от никаква светлина. Тези гори бяха били нашето детство. Познавахме ги добре.
Когато преминахме през линията на дърветата и излязохме на открито поле, където вече имаше огнище, се надигнаха радостни възгласи. Те се държаха така, сякаш бях спечелил някаква проклета награда. Чух името си да се вика няколко пъти. Дори не се опитах да отговоря. Тази бира звучеше по-добре. В края на краищата в петък нямаше да играя футбол. Нямаше нужда да се подготвям.
– Те са тук за теб – каза Райкър, сякаш имах нужда от разяснения.
– Знам това – изпъшках аз.
– Тогава се дръж така, сякаш ти пука.
Беше ми омръзнало той да се опитва да ми налага това. Трябваше да се държа така, както винаги съм се държал, за да не му се налага да се сблъсква с реалността. Нямаше да отидем заедно в колеж. Нямаше да играем отново заедно на футбол. Това бяха тежките истини. Аз се бях изправил пред тях и той трябваше да го направи сега. Това придържане към фантазията беше досадно.
– Не искам – отвърнах аз. После продължих. Далеч от братовчед ми, за когото знаех, че иска да е добър, но настояваше прекалено силно. Трябваше ми пространство.
– Неш! – Извика един глас. Обърнах се и видях Аса, който стоеше до леглото на пикапа си заедно с Райфъл Ханон, Хънтър Маклай и Уокър Макнеър. Все момчета, с които щях да започна тази година. Момчета, с които никога нямаше да се сближа толкова. Отбор, от който нямаше да бъда част.
Погледнах към Хънтър още веднъж, за да видя дали Блейкли е някъде близо до него. Не я видях. Но очите ми се спряха на една жена. Една, която не бях в настроение да видя, както не бях в настроение за това парти. Талула. Цялата тази руса коса висеше около раменете ѝ. Дълги крака, едва прикрити от късите панталони, които носеше, и тези очи. Проклето изразителни. Мразех това, че ме привличаше.
Не че не я харесвах. Винаги съм харесвал Талула. Просто мразех факта, че изведнъж бях привлечен от нея по начин, по който никога не съм бил, защото беше отслабнала. Това почти обезсмисляше внезапната ѝ омраза към мен. Почти.
Тя не беше ядосана на Аса, че е бил върху нея. Прости му, че не я е забелязал в миналото. Но на мен, тя беше бясна на мен. Това ме дразнеше. Заедно с всичко останало в живота.
– Трябва да поговорим – каза Блейкли, като ме изтръгна от мислите ми и ме отдалечи от Талула. Обърнах се и я видях да стои вляво от мен. Едва облечена и зашеметяваща. Както винаги.
– Сега искаш да говорим? – Попитах я. Тя със сигурност не се беше интересувала от това това лято.
Тя извъртя очи.
– Недей да обвиняваш за това мен. Ти се промени. Стана толкова мрачен и гневен. Не можех да се справя с това. Не обичам да съм нещастна.
Стоях там и я слушах да ми разказва как моите страдания са се отразили зле на нейната вибрация. Не би трябвало да съм шокиран. Аз бях този, който се срещаше с нея, знаейки, че тя е особено егоистична. Познавах я от години. Тя не беше от тези, на които може да се лепне етикет на мила и грижовна. По-скоро като дива и вълнуваща.
– Тогава за какво трябва да говорим? – Попитах, като реших, че да се прибера пеша не е толкова лоша идея.
– За нас. Ние не работим.
Тогава се засмях. Нима тя си мислеше, че трябва да ми казва това? Или интелигентността ѝ липсваше, или си мислеше, че главата ми е била наранена заедно с крака.
– Не се шегувам.
Очите ѝ се разшириха, както и ноздрите ѝ.
– Не е нужно да се държиш като задник.
– Не се. Просто ми е смешно, че си мислиш, че съм си помислил, че има нас. Не сме си говорили от седмици. Освен това…- Кимнах с глава в посока на Хънтър. – Имаш един младши, който трябва да влезе.
Тя издаде отвратителен звук.
– Ти си глупак. Не трябваше дори да се опитвам да говоря с теб. Няма смисъл.
Съгласих се. Не трябваше да го прави.
– Тогава недей.
Това беше достатъчно, за да я накара да се отдалечи с токчета, които не бяха предназначени за тревата. Тя все пак успя да ходи с тях. Можех да я последвам и да накарам всички в тази група да се чувстват неудобно. Да кажа нещо, което да ги накара да се размърдат. Но не ми се искаше да си губя времето.
Придвижих се отново към бирата, когато светлините на фаровете пробиха през дърветата и привлякоха вниманието на всички. Смутен, се обърнах и видях как една гадна кола спря на поляната.
Когато треньор Д излезе, цялото поле замлъкна.
Какво, по дяволите, правеше той тук?
Назад към част 9 Напред към част 11