Аби Глайнс – Полеви партита – Загуба на полето – Книга 4 – Част 14

„Това беше усмивката, която пропуснах да видя“

ГЛАВА 12

НЕШ

Денят ми започваше с това, че баща ми крещеше да си вдигна задника на училище, което винаги разведряваше обстановката. Раздразнен, отново зачаках пред училището, доволен, че останалите вече са влезли вътре. Не бях в настроение да си спомням за вчерашната вечер. Райкър беше бесен на треньор Д, когато го закарах вкъщи. Това нямаше да допринесе за приятна тренировка тази сутрин в съблекалнята на игрището.
Всички щяха да са уморени от ранната сутрин и ядосани, защото трябваше да са там. Още не бях слязъл от колата си, когато видях една бяла „Хонда Сивик“ да спира и да паркира няколко места по-надолу. Това беше колата на Талула и нейното място за паркиране. Бяха и го определили миналата година, когато получи колата си. Изведнъж ми се прииска да изляза и да вляза вътре.
Докато тя забърза към вратата, вече се бях приближил достатъчно, за да я настигна. Въпреки че не можех да вървя бързо. Бях по-близо до входа.
– Закъсняваш – казах аз, само за да привлека вниманието ѝ.
Тя се спря и се обърна към мен. Толкова беше бързала, че дотогава не ме беше забелязала.
– Да, както и ти – отвърна тя.
– Аз куцам. Забавя ме – излъгах аз. Тази сутрин просто не ми се искаше да ставам от леглото.
– Не че трябва да ти се обяснявам, но майка ми забрави за един сладкиш, който беше сложила във фурната, той се запали и трябваше да го гасим и да изведем дима от къщата.
Добре де, причината ѝ беше по-интересна.
– Сериозно? – Попитах.
Талула извъртя очи.
– Не бих си го измислила.
Нейната неприязън към мен ме беше налегнала, но този отговор ме разсмя. Беше ми приятно да се смея.
– Звучи като забавна сутрин.
Тя се усмихна, сякаш искаше да се усмихне, но не искаше да го направи. Поне не и за мен.
– Мириша на дим. Не е точно вълнуващо.
Може и да миришеше на дим, но изглеждаше невероятно. Нямаше грим, косата ѝ беше вдигната на небрежен възел на главата ѝ и въпреки това се открояваше. Трудно е да се пропусне.
– Може да задържа момчетата, за да можеш да дишаш днес – казах ѝ, знаейки, че това няма да е така.
– Предполагам, че трябва да смятам това за своя положителен момент – изсумтя тя, раздразнена.
Тя се наслаждаваше на това. Не искаше да му се наслаждава. Това беше очевидно. Не исках да ме мрази, но по дяволите, ако не беше забавно да чувам умните ѝ коментари. Сега беше уверена в себе си. По-сигурна в себе си. Промяната в нея беше привлекателна. Някога се беше опитвала да се скрие от света. Да се слее с него и да се надява, че никой няма да я забележи. Сега тя държеше главата си високо и не отстъпваше. Беше трудно да си тръгна от нея, а и не исках да не ме харесва. Знанието, че съм я наранил, ме притесняваше. Колкото и да ми беше забавно да я виждам как върти очи към мен и ми се усмихва раздразнено, трябваше да поправя това, което бях направил. Или поне да постъпя достойно и да се извиня. Тя заслужаваше това.
– Съжалявам. – Дори когато го изрекох, знаех, че думите са слаби, като се имат предвид действията ми.
Уверената ѝ усмивка избледня и на нейно място се появи объркана гримаса. Тя не беше сигурна защо се извинявам. Но можех да видя как умът ѝ работи над това. Трябваше да направя нещо по-добро от това просто да кажа, че съжалявам. Тя заслужаваше повече. Обяснение.
– Снощи ми се припомни нещо. Нещо, с което не се гордея. Нещо, за което съжалявам.
В погледа ѝ просветна разбиране. Тя знаеше точно какво съм направил. Затова ми беше толкова ядосана. Това я беше наранило. Гърдите ми се свиха по-силно, искаше ми се да не бях толкова лекомислен. Толкова небрежно. Онзи момент, който не бях запомнил, се беше запечатал в нея.
– В онзи ден не слушах Райкър. Главата ми беше другаде. Не мислех за него. Просто реагирах на смеха му със своя собствен. Беше необмислено, жестоко и егоистично. Трябваше да му кажа нещо, а не просто да се смея. Сгреших. И съжалявам. Съжалявам, че се засмях. Съжалявам, че дори не помня, че се е случило. За това, че бях толкова дяволски затворен в моя малък свят, че бях сляп за другите около мен. Как им влияех. – Спрях. Видях как очите ѝ омекнаха. – Как ти влияех. Нараних те. Ще съжалявам за това завинаги. Моля те да ми простиш.
Тя не каза нищо веднага. Вместо това извърна глава, за да се загледа в друга посока. Не настоях и не казах повече. Оставих я да осмисли казаното от мен. Да прецени дали е достатъчно. Дали си заслужавам прошката.
Когато най-накрая обърна главата си обратно към мен, тя ми се усмихна леко. Не онази светла усмивка, която осъзнах, че някога съм очаквал с нетърпение. Но пък беше искрена по свой собствен начин.
– Вече си спомняш, а? Отне ти известно време. – Думите ѝ бяха примесени с болка.
– Бях задник. Както и Райкър – казах и, като ми се искаше да направя нещо повече от това да се извиня.
– Никога преди това не бях мразила никого. Ти беше първият ми опит да мразя някого. Тази омраза ме караше да ходя всеки ден. Когато вместо това бих предпочел да изям голямо парче торта и да прочета книга, ставах и ходех заради теб. Винаги съм разчитала на теб да се застъпиш за мен. Да ми говориш. Да ме забелязваш. Бях те поставила на някакъв пиедестал като съвършен. Герой. Истината беше, че ти беше просто приятен човек. Нищо повече. Реагираше по начина, по който винаги са реагирали другите, и това беше съкрушително. Но това ме промени. Имах желание да сваля килограмите. Да бъда по-здрава. Сега се наслаждавам на упражненията. И ако ти не се беше засмял, все още щях да съм онова момиче. Прекарах месеци наред озлобена, ядосана, устремена към отмъщение. Но сега… не чувствам нищо от това. Да те видя и да осъзная, че съм позволила действията ти да имат толкова голяма власт над мен, беше моя грешка. Не трябваше да ти давам тази власт. Благодаря за извинението, но то вече е неуместно и малко закъсняло.
В гласа ѝ нямаше нито мекота, нито прошка. Знаейки, че смехът ми я е засегнал по този начин, се почувствах още по-зле.
– Това ли е, за което говореше вчера? Защо започна да ходиш? – Простото кимване на главата ѝ потвърди това, което вече бях разбрал. – Иска ми се твоята болка заради моите действия да не беше причината да го направиш.
Тя повдигна ъгълчето на устата си, сякаш това я забавляваше.
– Омраза, Неш. Това беше омраза.
Въпреки че искаше да повярвам, че вече не ѝ пука, че е продължила напред и го е забравила, тонът на гласа ѝ ми говореше друго. Може би вече не ме мразеше, но не ме и харесваше. И аз исках да поправя това. Не само за да облекча вината си, но и защото исках да опозная момичето, в което се беше превърнала.
Звънецът извъня и ние чухме ехото му навън.
– Сега наистина закъсняваме – каза тя, като се опитваше да не изглежда притеснена.
Аз свих рамене. Нищо страшно.
– Няма да изпуснем много.
– Може би, но аз никога не закъснявам.
– Никога не пречи да опиташ нещо ново – отвърнах аз.
Талула ме стрелна с раздразнен поглед.
– Да, ама този път не е този, по който смятам да тръгна. Ще опитам нови неща, които няма да се отразят на оценките ми и на писмата за приемане в колеж.
Господи, тя беше сериозна. И беше адски секси.
– Отпусни се, момиче. Това е само едно закъснение.
Талула отново ми хвърли око и забърза към входа. Гледах я как върви, наслаждавайки се на гледката в късите панталони, които носеше. Последвах я, по-бавно, просто защото вече не можех да се движа толкова бързо. В офиса щяха да ми позволят да закъснея само толкова пъти, преди да спрат да проявяват разбиране.
Тя беше бърза, защото когато стигнах до офиса, Талула вече си беше тръгнала. Госпожа Мърфи беше твърде заета да регистрира всички, за да ми приготви бележка за закъснение. Имаше още трима души пред мен. Това беше странно. Никой друг не беше навън. Трябваше да са били тук, преди тя да влезе тук. Как беше получила бележката за закъснение и вече беше отишла в клас?
Огледах се, за да видя дали не е някъде, но нищо. Когато дойде моят ред да се запиша, забелязах, че името ѝ не беше в листа за закъснения.
– Талула Лидъл току-що влезе. Тя не се е регистрирала? – Попитах госпожа Мърфи.
Тя плъзна бележката ми през гишето към мен.
– Влезе, но господин Дейс беше в коридора и каза, че има нейното извинение. Тя му била помогнала с нещо. Сега не превръщай това закъснение в навик, Неш. – После се обърна към ученика зад мен.
Отново треньор Д. . . . Не вярвах на този човек.

Назад към част 13                                                         Напред към част 15

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!