„Първа точка за мен“
ГЛАВА 14
НЕШ
Аз я чаках. Талула. Бях навън и я чаках. Просто трябваше да призная това пред себе си и да се справя с него. През последните два дни беше трудно да я хвана в коридорите. Почти не я виждах. Не беше на ръката на Аса, както той искаше, а по време на обяда не я откривах никъде. Опитах се да не давам да се разбере, че я търся. Аса беше по-малко очевиден. Беше разпитвал наоколо и открито се оглеждаше за нея навсякъде.
Единственият миг, в който я видях днес, беше, когато излезе от библиотеката и тръгна в противоположната на мен посока. Това, че ме избягваше, не ми харесваше. Можех да се справя с умната ѝ уста и гнева ѝ, стига да я виждах и да разговарях с нея. Беше петък и тази вечер беше първият мач. Не исках да бъда там. Но всички момчета очакваха да бъда.
Да стоя отстрани, докато гледам как всички те изживяват мечтата си за старши, нямаше да е съвсем лесно. Бях се борил с това през целия проклет ден. Райкър напълно вярваше, че ще бъда с него на терена. Той не се усъмни в това.
Баща ми предполагаше, че ще бъда там, за да „подкрепям отбора“ и всички тези глупости. Бях играл с тези момчета с топка още от началното училище. Бяхме започнали това нещо заедно и от мен се очакваше да го завършим заедно. Но аз нямаше да играя. Никой от тях обаче не се интересуваше от това. Не разбираха колко трудно щеше да бъде това.
Талула се появи на входната врата на сградата. Вятърът улови дългата ѝ руса коса и тя ми напомни за реклама. Една от онези реклами на шампоани, в които момичетата са секси, а косите им са перфектни.
Главата ѝ се завъртя, а очите ѝ сякаш не се спираха на нищо и никого конкретно. Сякаш беше излязла тук съвсем сама и не забелязваше заобикалящата я среда. Вниманието, което получаваше от момчетата, а и от момичетата, в този смисъл. Беше трудно да не я погледнеш. Човек би предположил, че тя се наслаждава на вниманието. Попиваше го и позволяваше на всички да се наслаждават на красотата ѝ. Не обръщаше внимание на никой, докато вървеше през паркинга, знаейки, че всички погледи са насочени към нея.
Но случаят не беше такъв. Това беше Талула. Видях я такава, каквато беше в действителност. Тя все още се носеше и държеше така, както през последните единайсет години. Не искаше да привлича внимание. Страхуваше се, че ще и се подиграват. Така беше останала незабелязана. Игнорирана. Проблемът беше, че сега никой не я игнорираше. Не можеха да откъснат поглед.
Винаги съм я забелязвал. Разбира се, тя винаги е имала красиво лице. Но не това беше причината. Харесвах усмивката ѝ, начина, по който не се опитваше да привлича внимание, колко умна беше. Харесваше ми да я чувам да се смее. Тя беше истинска. Рядко се случваше.
Стоях близо до колата ѝ и изчаках, докато тя се приближи, преди да отида до нея. Погледът ѝ ме намери. Тя спря за секунда, след което продължи към мен. Не получих усмивка, което беше срамно. Наистина харесвах усмивката ѝ. И то адски много. Вместо това получих раздразнена гримаса.
Тя спря, когато стигна до мен.
– Защо си при колата ми?
– Трудно те намерих – казах и.
Тя леко сви рамене.
– Опитвам се да съм в крак с напредналите класове. Библиотеката е мой приятел. Ти не си. А сега, ако ме извиниш, трябва да тръгвам.
Зачудих се дали е прекарвала допълнително време с треньора Д, но не попитах. Познавах я достатъчно добре, за да знам, че няма да го разбере. Беше прекалено наивна, за да види какво прави този човек. Аз обаче не бях. И наблюдавах. Някой трябваше да се погрижи за нея.
– Може би трябва по-често да опитвам библиотеката. Може само да помогне на оценките ми – отвърнах аз.
Очите ѝ се разшириха, сякаш идеята я изнерви, но тя бързо се съвзе.
– Сигурна съм, че ще помогне. Трябва да вървя.
Тази словесна битка беше забавна, но исках тя да ми се усмихне, по дяволите. Това също ѝ харесваше. Не се държеше така, но имаше нещо в нея. Някаква енергия между нас. И това не беше само гневът, за който тя все още се държеше. Когато думите „Излез с мен тази вечер“ се изляха от устата ми, бях толкова изненадан, колкото и тя.
Очите ѝ се разшириха, а перфектната ѝ розова уста направи малка О-образна форма. Сякаш това беше последното нещо, което очакваше да я попитам. Исках го, но думите, които просто излязоха така, не бяха най-гладкият начин да поискам. Бях загубил предимството си.
– Мачът е тази вечер – каза тя, след като примигна от изненада. Този път нямаше умен коментар. Бях и хвърлил крива топка, а тя не беше готова.
Кимнах.
– Така е. От мен се очаква да стоя отстрани. Това е последното нещо, което искам да правя, но въпреки това не мога да си представя да не съм там. Ако ти дойдеш… ако си на трибуните и ме чакаш… ще ми е адски по-лесно. – И това беше истината.
– Защо аз? Аз не те харесвам. Не мога да си представя, че ще направя нощта ти по-добра. – Думите ѝ искаха да прозвучат грубо, но изглежда, че и тя губеше острието си. Гласът ѝ се бе разтреперил нервно. Прехапах усмивката си.
– Защото ти си единственият човек в този град, който не ме съжалява. – Докато го казвах, осъзнах, че това е част от него. Привличането ми към нея.
Тя си пое дълбоко дъх и се загледа към полето. Устните ѝ се свиха в отвратителна гримаса. Сякаш не искаше да отговори на това. Ако не беше толкова проклето сладка, щях да се обидя. Никога досега не бях имал момиче, което да е толкова вбесено, че съм я поканил на среща. Когато най-накрая върна погледа си към мен, тя въздъхна.
– Добре. – Изрече тази дума, сякаш това беше най-трудното нещо, което някога е казвала. Нямаше удоволствие нито в тона, нито в изражението ѝ. Тя не обичаше да казва „да“. Но на мен не ми пукаше, защото тази една дума направи тази вечер и всички останали неща в живота ми по-лесни. По-малко болезнени. Гърдите ми бяха леки и бях развълнуван. Толкова отдавна не бях се вълнувала от нищо.
– Наистина? – Попитах, усмихвайки се като идиот.
Наблюдавах как тя се бори с усмивката си, за да задържи раздразнения си поглед на място. Тя се бореше, а аз само се усмихнах още по-силно.
– Не е нужно да съм тук за загрявката. Ще те взема в шест и трийсет. Можем да хапнем по един бургер преди мача. След това можем да отидем, където пожелаеш. На полето, да си вземем още храна, на кино.
– Добре – каза тя. Нямаше вълнение, но имах достатъчно и за двама ни. Тя все още искаше да ме мрази, но не го направи. Можех да пробия тази стена. Или поне щях да падна, като се опитам.
– Талула – обади се един мъжки глас и кожата ми настръхна. Тя дръпна глава към треньор Д, докато той вървеше към нас. Той се държеше като учител, какъвто трябваше да бъде, но по начина, по който ме гледаше в моята посока, видях, че главата му е другаде.
– Да, господин Дейс? – Попита тя, а гласът ѝ изведнъж стана нервен. Несигурен.
– От канцеларията трябваше да ви се обадят по-рано, за да ви кажат, че молбата ви за помощник-учител е приета. Назначиха ви при мен през последния ви час и ще получите допълнителни точки, ако пристигнете един час по-рано сутринта.
Стоях там и ми се искаше да забия юмрук между очите на това възбудено копеле. Не бях в състояние да го направя, ако исках да остана в училище. И какво си мислеше кабинетът? Тя беше красива тийнейджърка, а той беше млад учител от мъжки пол. Трябваше да я сложат при жена учителка.
– О, добре. Имахте ли нужда от мен днес? Не знаех.
Той се държеше така, сякаш дори не стоях там. Не признаваше съществуването ми.
– Трябва да се приготвя за мача. Просто бъди там в седем сутринта в понеделник. Ще прегледам всичко, което трябва да направиш през този семестър. Наслаждавай се на уикенда. – След това ме погледна. – Ще се видим на терена тази вечер. – Това беше неговият начин да ми каже, че трябва да бъда там. Кой, по дяволите, си мислеше, че е той? Никога не е бил мой треньор. Не ми е казвал какво да правя. Ако бях на терена тази вечер, то беше, защото аз исках да бъда. А не защото той ми е казал да бъда.
Не му отговорих. Исках той да знае, че съм го видял. Знаех какво прави. Че това нещо с Талула няма да бъде пренебрегнато. Ако излезеше извън рамките на позволеното, щях да се погрижа това никога повече да не се повтори. Тя беше доверчива и невинна. Той виждаше това.
– Успех тази вечер – каза Талула, усмивката ѝ беше по-нервна, отколкото когато ме погледна.
Той се усмихна. Не беше от онези, които учител дава на ученик.
– Благодаря. По-добре да си там.
Тя извърна глава, за да ме погледне, и усмивката ѝ се разколеба.
– Ще бъда.
Исках да и кажа, че имаме среща. Нещо. Просто за да го вбеся и да му напомня, че тя е на седемнайсет години. Тя задържа погледа ми. Имаше нещо неизказано в този момент. Тя не искаше вниманието му. След момент на неловко мълчание треньорът Д си тръгна, а тя не го гледаше как си отива.
Първа точка за мен.
Назад към част 15 Напред към част 17