Глава 21
– Ти си луд – съобщи ми Вера.
Трябваше да се съглася.
– Сигурен ли си, че искаш да го направиш?
Съвсем не.
– Можем да се върнем на моята лодка.
Със стиснати зъби се отметнах от мотоциклета ѝ.
– Трябва да го направя. Обясних защо.
Тя вдигна визьора на каската си нагоре.
– Не дължиш на никого нищо, Кит.
От мястото, на което стоях, имах чувството, че дължа доста на много хора. Дори да можех да пренебрегна прецакването на Лиена, която познавах само от няколко дни, и дори да можех да пренебрегна приятелството си с Маги, която беше възрастна жена и технически отговаряше за себе си, не можех да подведа Джилиън. Тя беше пожертвала последните си няколко години, за да ми даде шанс да стана някой по-добър от човек, който е избягал от това.
Вера сканира лицето ми.
– Е, ако изкараш следващия ден, без да се озовеш отново зад решетките, нека Дженкинс се свърже с мен. Все още ти дължа еднопосочен билет от този континент.
Кимнах, макар да знаех, че шансовете за това са доста под нулата.
Тя се загледа в далечината, после завъртя двигателя на мотоциклета.
– Между другото, ако сега се разхождаш с благородния си задник там, твоят малък приятел-агент ще излезе от асансьора, ще те забележи и ще те свали със заклинание за две секунди. Само за сведение.
Вгледах се в нея.
– Това е моето бъдеще? Ти го видя?
– Точно сега. – Тя свъси вежди, после спусна визьота си. – Успех.
С още едно ръмжене моторът се отдалечи от бордюра. Вера се вряза във вечерния трафик, оставяйки ме да стоя на тротоара до общия гараж на участъка на МПД.
Е, по дяволите. Със сигурност можех да използвам повече от това предсказание на ясновидката, но поне знаех какво да очаквам през следващите пет минути.
Пуснах халюцинационна бомба върху всеки ум в близост до мен, правейки се невидим за всички очи, след което се плъзнах по рампата, покрай автомата за билети и в мрачната вътрешност на гаража. Подминавайки сребристо БМВ и едно наистина великолепно Мазерати – очевидно не автомобилите на полицията, – се скрих зад една дебела колона.
Точно покрай бетонната опора се намираше готовият за битка автопарк на най-секретната и могъща организация в света: шест интелигентни автомобила на МПД. А точно покрай тях се намираше вратата към асансьорите, където според видението на Вера щеше да се появи Лиена.
Последно проверих, че е малко след осем часа. Ако пресметнем времето за пътуване, вероятно е било около осем и трийсет. Късен край на деня за агент-новобранец, но Лиена вероятно се опитваше да навакса загубените позиции след моето бягство.
Едва бях планирал следващия си ход, преди вратите на асансьора да се отворят и Лиена да излезе. Чантата ѝ беше закачена на рамо, мънистата звънтяха в гарвановата ѝ опашка, а на врата ѝ висяха различни бижута – включително антимагическата висулка с котешко око, която бях изоставил на масата в кафенето, преди да избягам. Трябваше да го активира, за да блокира магията ми, а тя нямаше причина да го прави, докато излизаше към колата си.
Не изглеждаше заплашително, с едната си ръка стискаше подобен на Блайт куп папки, докато опипваше джобовете на палтото си за ключовете за колата. Раменете ѝ имаха изтощена, почти победена прегръдка, каквато не бях виждал никога преди.
Пренебрегвайки изкривяването на чувството за вина, се съсредоточих върху ума ѝ. Докато тя вървеше към шофьорската врата на колата си, съживих едно видение.
Вратата на асансьора отново зазвъня. Блайт излезе, вълнообразната руса коса се развяваше назад от лицето ѝ, а устата ѝ беше притисната тънко. Тя тръгна към редицата от автомобили.
– Агент Шен! – Излая тя.
Лиена се отдръпна, когато началникът ѝ се насочи към нея.
– Капитан Блайт? Мислех, че сте си тръгнали за деня.
О, упс. Бях предположил, че Блайт е киборг, който не яде, не спи и не се прибира вкъщи през нощта.
– Нещо не е наред? – Добави тя.
– Очевидно – изръмжа Блайт и продължи към младия агент. – Имаме проблем, който трябва да обсъдим.
– Какъв е той?
Фалшивата Блайт не каза нищо. Тя нямаше какво да обсъжда с Лиена, но аз имах – и докато моята каптажна проекция забавяше Лиена да се качи в колата, аз се промъкнах зад нея, все още невидим.
Оставих фалшивата Блайт да изчезне, свалих чантата на Лиена от рамото ѝ и я отметнах далеч от нас.
Тя се завъртя, а папките се разпиляха по бетонния под, докато ръцете ѝ се вдигаха отбранително. Хванах китките ѝ и я избутах обратно в колата. С едно завъртане на ръката си тя освободи едната си ръка – и заби юмрук в корема ми.
Уф. Да, заслужавах го.
Колкото се може по-нежно я вкарах в колата. Хванах отново свободната ѝ ръка и я притиснах с по-големите си размери и тегло. Тя се извиваше яростно, опитвайки се да разкъса хватката ми, но аз имах добър захват.
Тя тупна с крак и когато се размърдах, почти ми нанесе удар в главата.
– Лиена! – Задъхах се. – Просто се дръж спокойно за секунда!
– Пусни ме! – Изкрещя тя яростно. – Ти, лъжлив, измамен син на…
Притиснах я по-силно в колата, преди тя да ме избута от равновесие.
– Бягството не беше ли достатъчно добро за теб? – Изръмжа тя, злобно ритайки глезените ми. – Върна се и за отмъщение?
– Не! Върнах се, защото имам нужда от помощта ти.
– Моята помощ? Защо си мислиш, че някога ще…
– Защото, ако не спрем Куентин, той ще убие Маги и ще избяга с артефакт, който може да усили способностите му двайсет пъти.
Тя спря да се бори, а аз се задъхвах от усилието да я държа – и от пулсиращите синини, които ми беше нанесла. Трябваше по-бързо да изнеса обяснението си.
Гръдният ѝ кош се надигна и двамата спряхме, за да си поемем дъх, а лицата ни бяха на сантиметри едно от друго, докато я притисках с тялото си към вратата на колата. Яростта гореше във всяка линия на лицето ѝ, придавайки на блестящите ѝ кафяви очи спираща дъха интензивност, която беше едновременно изненадващо привлекателна и ужасно плашеща.
– Обясни – каза тя категорично.
Издишах забързано.
– „Синият дим“ беше план, който Ригел съчинил, за да открадне нещо от охранителната гилдия „Цербер“. Това е артефакт, който може да усилва психическата магия.
– Артефакт? – Промълви тя.
– Преди обира Ригел наел Маги да създаде скрит сейф в офиса му, където да съхранява откраднатия артефакт. Това беше нейната роля в „Син дим“.
– Чакай. Това означава ли, че артефактът е в това хранилище? Точно сега?
– Деветдесет и девет процента съм сигурен. Маги е единственият все още жив човек, който знае как да влезе в хранилището, а Куентин стигна до нея преди нас. Когато избягах с нея – отблясъкът на Лиена се увеличи четирикратно по подлост и аз потиснах изсумтяване – тя побягна право при Куентин. Той я е убедил, че са лудо влюбени.
Челюстта на Лиена се стисна и разтвори, докато възприемаше всичко това.
– Значи си разбрал това, когато си говорил с Маги, а след това си седял върху информацията три дни? Защо идваш при мен сега?
– Разбрах за откраднатия артефакт едва днес в ранния следобед и разбрах какво означава това. Дойдох при теб веднага щом можах. Допреди няколко часа бях в безсъзнание.
– В безсъзнание? Какво се случи?
– Не е важно. – Разхлабих хватката си върху китките ѝ. – Лиена, знам, че бях егоистичен задник, но не можех да се изправя пред евентуална екзекуция. Сега се върнах, защото…
– Екзекуция? – Прекъсна тя невярващо. – Мислел си, че може да те екзекутират? За няколко измами?
– Шестдесет и едно обвинения, Лиена. От които голяма част дори не са законни, според теб. Те повдигнаха тези обвинения, за да ме сплашат. Обзалагам се, че са ме сложили в килия със сериен убиец, за да ме изплашат още повече. Не знам кой и защо се е заел с мен, но ако вече са повдигнали прекомерни обвинения срещу мен, кой казва, че няма да ми дадат прекомерна присъда?
Тя отвори уста, но сякаш не знаеше какво да каже.
– Как бих могъл да рискувам? – Попитах тихо. – Нямаше кой да ме защитава. Бях на тяхната милост.
Тя хвана долната си устна в зъбите си.
– Върнах се, защото Куентин ще накара Маги да отвори този трезор, ще вземе този артефакт и ще го използва. И когато го направи, бунтът, който предизвика в участъка, ще изглежда като кавга на малко дете в детска градина.
Тя си пое дълбоко дъх, а аз се престорих, че не забелязвам как гърдите ѝ се притискат в моите.
– Добре. Добре, да, трябва да спрем Куентин. Знаеш ли къде да го намерим?
– Хранилището е в тайния офис на Ригел в Синия дим и Куентин трябва да е там към 9:15.
Очите ѝ се присвиха от тревога.
– Искаш да кажеш тази вечер? Защо в 9:15?
– Слънцето залязва в 9:15 и щом започне нощта на третия полумесец, той може да отвори трезора.
– Разбирам. – Тя изкриви китките си. – Пусни ме, Кит.
Освободих ръцете ѝ и се отдръпнах, странно студен сега, когато не бях притиснат от нейната топлина. Ръката ѝ бръкна в задния джоб и тя извади телефона си. Екранът светна, а на него бе изписан часът.
20:45 ч.
Разполагахме с трийсет минути, за да стигнем до трезора и да попречим на Куентин да го отвори.
Всякаква надежда, че ще изпреварим Куентин до повредения от пожара офис, угасна в момента, в който той се появи на хоризонта. От кухите прозорци и обгорените пролуки в стените проблясваха светлини.
– По дяволите – промълвих аз.
Лиена кимна рязко. Краткият път не беше преминал в разговори. По-голямата част от него бях прекарал в разясняване на наученото и на това как най-добре да се справя с Куентин. Тя продължаваше да стиска огърлицата си с котешко око, сякаш за да се увери, че тя все още е там – или може би искаше да я активира. Бях я предупредил да запази заклинанието за момента, в който се приближи до Куентин.
Наистина ми се искаше да има резервна за мен, защото нямах търпение да се доближа до обсега на Куентин. Знаех какво може да направи той, а това никога не е било забавно време.
Лиена паркира на затънтен паркинг на половин квартал от нас и ние предпазливо се приближихме до осветената сграда. Мъжки гласове се чуваха отвътре и аз погледнах притеснено към Лиена. Дали Куентин е довел подкрепление?
Не е добре, защото ние нямахме подкрепление. Още една от моите препоръки: Миазмът на Куентин от свръхярост го правеше твърде опасен. При достатъчно висока доза омразна ярост съюзниците можеха да се обърнат един срещу друг.
Прескочихме оградата и се промъкнахме към вратата. Надникнах вътре, след което се дръпнах назад, а устата ми увисна невярващо. Лиена се наведе покрай мен, за да огледа вътрешността.
– Кои са всички тези хора? – Прошепна тя разтревожено. – Каза, че ще са само Куентин и Маги!
– Аз… може би… не съм пресметнал добре.
Преглъщайки, отново надникнах вътре.
Изгорелият интериор беше добре осветен от няколко електрически фенера, поставени на пода. По овъглените стени трептяха сенки, докато асортиментът от грозни, мазни, гризливи митици се движеше целенасочено.
В центъра им стоеше висок, строен, ъгловат мъж с права черна коса, стигаща до лактите му.
– Продължавайте да търсите – заповяда той с тънкия си глас. – Той е някъде тук.
Когато му отговориха с няколко похърквания, аз се отдръпнах от вратата и разтрих лицето си с ръце. Гадно, гадно, гадно. Фауст не си губеше времето, нали? Тази вечер трябваше да има продажба на артефакти, а не да следи за моя съвет за кражбата на „Цербер“!
Освен ако не беше отменил търга, защото Вера и аз бяхме откраднали повечето от заклинанията, които той планираше да продаде. А сега беше тръгнал на лов за хранилището.
– И така, хм… – Хвърлих поглед към Лиена. – Чувала ли си някога за Фаустус Тривиум?
Тя беше извадила телефона си и пишеше яростно.
– Не?
– Той е търговец на артефакти с банда космати маймуни-слуги, на които може би съм съобщил, а може би не, за хранилището на Синия дим и артефакта в него.
Тя вдигна поглед с недоверие.
– Защо би го направил?
– Опитвах се да не умра. Като стана дума за това, Фауст наистина иска да ме убие.
Палците ѝ прелетяха по екрана на телефона, после пъхна устройството в джоба си и извади дървеното кубче на Рубик.
– Трябва да стигнем до това хранилище. Часът е 9:05. Имаме само десет минути, преди Куентин да го отвори.
А щом веднъж се сдобиеше с този артефакт, ние – и всеки друг, който се опитваше да го спре – щяхме да бъдем безпомощни пред увеличената му сила. Но не можехме просто да влезем там. Този следобед Вера и аз едва бяхме избягали от Фауст и хората му. Вторият рунд щеше да е още по-лош.
Лиена завъртя кубчето си, подреждайки различни руни. Светлината, която проникваше от офиса, хвърляше резки сенки върху лаконичното ѝ изражение.
– Не мога да задържа толкова много митици наведнъж, а ако те…
– Ой!
Завъртяхме се. От далечния ъгъл на сградата познат мустакат мъж в униформа на охранител закрачи към нас с ръка на кобура. Тревър Егерт. Старецът в тяло на младеж, който ни беше прекъснал последния път, когато бяхме тук.
– Какво си мислите, че правите…
– Шшш! – Лиена и аз изсъскахме яростно.
Гневното му приближаване се забави.
– Отново сте вие двамата. Защо…
– Тихо! – Лиена се провикна шепнешком.
– Какво правиш, Егси? – Поисках с нисък тон. – Не трябва да си тук.
– Абсолютно трябва да съм тук – контрира той, имитирайки шепота ни. – Аз съм нощният пазач. И значка или не, вие двамата не можете просто…
– Трябва да си тръгнеш – нареди Лиена. – Тази ситуация е…
– Фауст! – Изрева глас отвътре.
Егерт се опита да ме заобиколи.
– Кой е там?
– Намерих нещо! – Изкрещя нетърпеливо същият главорез.
– Какво намери? – Измърмори Егерт. – Какво е фауст?
Проклинайки под носа си, го избутах с лакът назад и отново надникнах вътре. Фаустус и няколко от хората му се бяха скупчили около широката стоманена колона, която скриваше тайния вход към подземния офис на Ригел. Бяха намерили руната, която отключваше скритата врата.
Върнах се назад, за да се изправя пред Егерт.
– Слушай, Егси. Ще стане гадно. Там в момента има един гаден човек с цял куп други гадни хора, които се опитват да правят гадни неща.
– Не трябва ли да ги спреш? И какво е фауст…
– Просто не им пречи. – Без да мога да губя повече време за човека, се вмъкнах във вратата. – Лиена, не реагирай на нищо, което ще видиш. Нещата ще станат странни.
– Какво имаш предвид? – Попита тя нервно.
Не можех да отделя мозъчна енергия, за да изключа ума ѝ. Събирайки фокуса си, си представих това, което исках – след това пуснах халюцинаторна бомба върху всички около мен.
Докато Фауст нетърпеливо разглеждаше руната, металът започна да свети с несъществуваща топлина. Не можех да добавя никакво усещане, което да допълни визуалното, но мъжете все пак се отдръпнаха. Стълбът светеше все по-ярко, въздухът пулсираше от топлинни вълни, в които нямаше никаква топлина, после цялото нещо се разтопи като восък от свещ.
Металът се свлече в лепкава, разтопена локва и Фауст се спъна назад, вдигнал ръце, сякаш се изкушаваше да се опита да преформира формата му.
– Какво стана? – Излая той.
Едно дръпване на якето ми почти ме разсея – Лиена стискаше плата, докато се навеждаше над рамото ми, за да надникне в стаята.
– Кит – прошепна тя едва доловимо. – Какво…
Поддържайки стълба невидим – добре, че бях тренирал това толкова много – и запазвайки визията на разтопения метал, се фокусирах върху изгорялата дупка в пода. Светлината затрептя над нея и се появи светещо стълбище, което водеше надолу.
Фауст се завъртя към светлината.
– Там! Това е!
Хубавото на магията е, че когато хората знаят, че тя съществува, са много по-склонни да вярват на измислени глупости.
Докато той и хората му се приближаваха към нея, аз се протегнах назад и хванах Лиена за ръката. Задърпах я със себе си и се промъкнах през вратата. Егерт, за щастие, не се опита да ни последва – вероятно твърде изнервен от халюцинаторната магия, която размахвах.
Фауст и хората му зашушукаха над светещото стълбище, после Крипазоид направи властен жест. Един от приближените му се приближи, погледна въображаемото стълбище и направи смела крачка надолу.
Кракът му премина точно през илюзията и той изпищя, докато падаше в невидимото мазе. Той се приземи със силен трясък.
Лиена и аз се стрелнахме през сенките покрай стената. Когато Фаустус се отдръпна от не-стълбището, аз го накарах да се разтвори в светлина, разкривайки черна яма в пода. Краищата се сгромолясаха навътре и дупката се разшири в зееща бездна от мрак.
Мъжете се отдръпнаха назад, крещейки от тревога.
– Какво е това? – Изпищя Фауст.
Докато с Лиена се промъквахме покрай нея, тя посегна към близкия фенер и го изгаси, като задълбочи сенките. Увеличих скоростта, с която дупката се рушеше, надявайки се, че мъжете ще избягат от нея. Стигнахме до стълба и Лиена сляпо протегна ръце, намирайки студения метал, който вече не можеше да види.
Фауст и хората му се отдръпнаха, като се спъваха и препъваха по осеяния с отломки под. Страхът ги сковаваше. Бяха на път да се пречупят.
Тогава пиромагът орангутан Чъки се спъна в един от прекалено големите си крака. Той се отметна назад, хвана се и се запъти напред. Запъна се, за да запази равновесие – и стъпи право върху тъмната пустота.
И, разбира се, кракът му се приземи на пода, който не беше пропаст, защото всичко това беше халюцинация.
– Какво…? – Изтръпна Фауст.
Лиена трескаво плъзна ръце по невидимия стълб, търсейки руната. Размърдах мозъка си за ново разсейване, но главата на Фаустус се появи. Той се завъртя.
Очите ни се срещнаха от другия край на стаята и аз се приготвих за цялата тази купчина „грозотии“, за която бях предупредил Егерт, че предстои.
Назад към част 21 Напред към част 23
