Аби Глайнс – Полеви партита – Загуба на полето – Книга 4 – Част 19

„Има много неща, които не знаеш за мен“

ГЛАВА 17

ТАЛУЛА

– Страхуваш ли се от височини като майка си?
Помислих си, че това е странен въпрос. Това беше първото нещо, което той попита, когато се качихме в колата му. Бях малко разсеяна от мисълта, че седя в прочутия сребрист ескалейд на Нeш Лий. Момичетата искаха да бъдат в този Ескалейд от момента, в който той го беше вкарал на паркинга за първи път в училище. Много неща се бяха шепнели, че са се случили на задната седалка на този Ескалейд. Но въпросът за страха ми от височини ме върна към момента. Далеч от мислите ми.
– Не. Това е проблем на майка ми. Не е мой.
Той ми се усмихна.
– Добре. – След това не каза нищо повече за това. Следващото нещо, което попита, беше: – Родителите ти разведени ли са?
Поклатих глава.
– Те никога не са били женени. Никога не съм се срещала с баща ми. И не ми се иска.
Той се намръщи.
– Звучи като глупак.
Кимнах с глава в знак на съгласие.
– Не мога да си представя какво е видяла майка ми в него. Освен ако не я е омагьосал. Тя лесно се омагьосва. Живее на щастливо място, където не се случват лоши неща. Дори когато се случат, тя намира светлата страна и продължава напред.
Когато бях по-млада, това ме беше подразнило в майка ми. Исках тя да приеме реалността. Не разбирах защо тя не се разстройва от лошите неща. Като онзи път, когато трябваше да изкараме един месец на сандвичи с фъстъчено масло и мляко, защото колата ни се беше развалила и поправката ѝ струваше по-голямата част от месечната ѝ заплата. Но вместо да се разстрои, тя режеше сандвичите в смешни форми. Всяка вечер измисляше нова история от героите на сандвичите. Тя просто беше такава. Винаги оптимистично настроена. Разбрах това, когато пораснах. И сега бях благодарна за това. Тя ме е карала да се усмихвам много пъти, когато ми се е искало да плача.
– Винаги най-много съм обичал да обикалям на Хелоуин в твоята къща. Майка ти имаше най-хубавата украса и домашно приготвени лакомства. Тези кексчета бяха по-вълнуващи от всички бонбони. А една година имаше лакомства от оризови кюфтенца във формата на тикви. Детски джакпот.
Усмихнах се. Мама винаги е обичала Хелоуин и Коледа. Тя правеше и двата празника големи. Нейното вълнение по тях ме караше да се вълнувам също толкова. Нямаше да минат още няколко седмици, преди да ме накара да изпълзя до тавана и да ѝ предам надолу украсата за Хелоуин. Може и да беше боядисала таваните, но все още нямаше да се качи по стълбата на тавана. Това беше моя работа.
– Прекарахме дни преди Хелоуин, за да ги направим. Трябва да видиш всичко, което прави за Коледа. Учителите ми очакват с нетърпение големите празнични кутии, пълни с лакомства, които тя носи в училището. Беше смущаващо, когато тя продължаваше да го прави, когато стигнах до гимназията, но го преодолях. Сега не се притеснявам, когато трябва да занеса всички тези кутии до училището и да ги раздам.
Неш се ухили.
– По дяволите, тя е като Марта Стюарт.
– Дори не е близо! Марта чисти къщата си много по-често от майка ми.
Неш все още се усмихваше, когато спря в заведението за бургери в града.
– Обадих се за поръчката ни. Изчакай тук. Аз ще отида да я взема.
Кимнах, объркана. Защо не се хранехме там? Първата ми мисъл беше, че се срамува да го видят с мен. Почти го очаквах. Но после си помислих, че това не може да е така. Беше ме взел на футболния мач и след това навън. Опитах се да не позволя на старата Талула да се промъкне. Онази, която се срамуваше от себе си. Момичето, което се опитваше да се скрие от всички, за да не и се подиграват.
Блейкли излизаше с група мажоретки. Бяха облечени за мача. Знаех, че всъщност не са се хранили там. Не и преди да се веселят с часове на терена. Но няколко от тях имаха чаши с кафе или газирана напитка за вкъщи. Блейкли се оглеждаше вътре и въздъхна драматично, после каза нещо на другите момичета. Не можех да бъда сигурна, но изглеждаше, че говори за Неш. Почти като че ли го обсъждаше. Или го съжаляваше.
Когато той излезе, тя му каза нещо и той се спря. Цялото му тяло се напрегна и аз реагирах, преди да успея да го обмисля. Отворих вратата на неговия „Ескалейд“ и излязох. Бях стигнала почти до групата, преди другите момичета да започнат да ме забелязват. Никога не се бях опитвала да се изпъна. Досега. Държах главата си високо. Направих самоуверено лице и преметнах косата си през лявото рамо.
Бях виждала това стотици пъти да се прави от същата група момичета, към които се готвех да се приближа. Привличането на вниманието към себе си по този начин ме караше да повръщам. Но не позволих това да проличи. Държах се така, сякаш притежавах света, и това беше забавно.
– Намерил си приятели – казах на Неш, като плъзнах ръка около свободната му и застанах до него. – Няма ли да закъснеем? – Попитах колкото се може по-сладко, като не откъсвах поглед от Блейкли.
Тя изглеждаше объркана и изненадана.
– Ти с нея ли си? – Попита най-накрая Блейкли, като лицето ѝ се превърна от съжалението, което имаше, в притиснат, гневен поглед.
– Талула, това е Блейкли. Сигурен съм, че никога не си я срещала. Тя е много вглъбена в себе си. Не се сприятелява лесно – каза Неш с лекота. Без да пропуска нито един удар. Прииска ми се да му дам петица.
– Знам коя е тя! – Втренчи се Блейкли. – Всички знаят за дебелото момиче, което отслабна. Изрод. – Тя изрече думите с надеждата да ме нарани. Но аз бях прекарала години в тихо наблюдение на хората от ъгъла. Можех да разчитам израженията по-добре от повечето. Тя ревнуваше. Беше напуснала Неш, но не беше очаквала той да продължи напред толкова лесно или бързо. Това нараняваше егото ѝ.
– Не бях наясно, че загубата на тегло е изродщина. Ти ме просвети – отвърнах с усмивка.
Тя започна да ми казва още нещо, но си затвори устата, след което върна поглед към Неш.
– Ние се разделихме, колко? Преди три дни? И ти вече излизаш с някого? – Звучеше възмутено. Това момиче истинска ли беше? Бях я виждал с Хънтър от понеделник насам.
– О, вие току-що сте се разделили във вторник? Хънтър знаеше ли за това? Защото опипването, което се случваше в коридора по време на втория час в понеделник между вас двамата, създаваше впечатлението, че сте напълно свободни.
Очите ѝ се разшириха, а след това се превърнаха в прорези, докато ме гледаше.
– Не се меси в това, кучко! Никой не е питал за шибаното ти мнение.
Тогава Неш се раздвижи. Той застана между нас в защитен ход.
– Не и говори така. Всъщност, Блейкли, ако изобщо престанеш да говориш с мен, би било най-добре. – Той се обърна и хвана ръката ми. – Хайде да вървим. Тя ни губи времето.
Не можах да се сдържа да не погледна назад през рамо, докато вървяхме към неговия „Ескалейд“, и да не ѝ се усмихна.
– Кучка! – Изкрещя тя срещу мен.
– Подиграваш ли се с нея? – Попита ме Неш със следа от хумор в тона си.
– Вероятно – признах аз.
– Вие сте малка лисица, мис Лидъл. Никога не съм знаел това.
Повдигнах рамене, докато той ми отваряше пътническата врата.
– Има много неща, които не знаеш за мен.
Той все още ме гледаше, след като се качих и седнах.
– Бих искал да променя това.
Усмивката, която се разля по лицето ми, беше толкова голяма, че почти ме заболя. Почти.

Назад към част 18                                                           Напред към част 20

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!