„Толкова ли бях повтрхностен?“
ГЛАВА 16
НЕШ
Двуетажната бяла къща беше стояла на пътя ми през целия ми живот. На всеки Хелоуин тя беше най-красиво украсена. Когато бях дете, това беше любимата ми къща, в която ходех да обикалям. Всяка Коледа светлините на тази къща превъзхождаха всички останали на улицата. Минавах покрай къщата по време на тези празници и винаги поглеждах към нея, за да видя какво ново е добавено.
Единственото нещо, за което никога не съм се замислял, беше, че това е къщата на Талула. Украсата ми харесваше, но хората, които живееха тук, не бяха нещо, за което се бях замислял. Паркирах току-що измития си „Ескалейд“ на алеята и излязох. Смущавах се от куцането си. Мисълта ми веднага се насочи към Талула, която ме наблюдаваше от един от прозорците на втория етаж и видя начина, по който вървях. Мразех това чувство, да знам, че съм различен.
Да се притесняваш за среща не беше нещо, което ми беше познато. Това също се беше променило. Не можех да ходя толкова бързо. Хората забелязваха куцането ми и ме наблюдаваха. Със сигурност вече нямах самоувереност. Погледнах назад към колата си и си помислих да си тръгна, забравяйки за това. Беше повече от вероятно да бъда среща от съжаление. От всички момичета в гимназията в Лоутън тя щеше да е тази, която щеше да излезе с момче, защото го съжаляваше. Тя знаеше какво е да си нежелан.
Но аз никога не бях подвеждал някое момиче и нямах намерение да започна сега. Вървях към вратата ѝ и тихо се молех да не ме гледа как вървя. Не трябваше да и напомням с кого щеше да излезе тази вечер. Не трябваше да я питам, но го направих. Исках да го направя, а тя се съгласи толкова лесно.
Входната врата не беше покрита с украса. Беше краят на август, а празниците, които майката на Талула изглежда обичаше, още не бяха започнали. Позвъних на вратата и зачаках. Но само за миг.
Вратата се отвори и привлекателната жена, която си спомнях, че ми даваше бонбони като дете, стоеше там усмихната. Талула никога не беше идвала на училищни събития. Майка ѝ не беше от тези, които членуват в родителския комитет или в друга родителска организация. Така и не разбрах, че това е нейната къща.
– Нешънъл – каза тя весело. – Приятно ми е да те видя. Влез. Талула е почти готова.
Тя ме познаваше. Което още повече ме смущаваше, че не знаех дали фамилията ѝ е същата като тази на Талула. Не знаех и първото ѝ име. Нямах име, с което да се обръщам към нея. Усмихнах се.
– Не бързам. Може би съм с няколко минути по-рано. – Не закъснях. Но ми звучеше добре да го кажа.
Майка ѝ се отдръпна и ми махна да вляза вътре. Входът беше малък и водеше направо към голям хол. Всичко беше светло и весело. Много различно. Интересни произведения на изкуството и таван, боядисан в синьото на небето, бяха първите неща, които привлякоха вниманието ми. Там имаше дори няколко облака.
– Харесвам небето и обичам да рисувам. Това е моето нещо – обясни майка ѝ. Погледнах към нея, а тя също гледаше тавана и се усмихваше с умиление. – Отне ми един месец да нарисувам това нещо. Виждаш ли, страхувам се от височини, така че това беше предизвикателство. Но всеки ден правех по малко. Сега мога да се отпусна и да му се наслаждавам по всяко време, когато пожелая.
Дали Талула е била толкова голяма мечтателка? Тя не изглеждаше да е такава. Предполагам, че е било трудно някога да бъде негативно настроена в такъв дом. Майка ѝ не изглеждаше да е от хората, които са негативно настроени.
– Готино е – съгласих се аз. Защото беше.
– Нека ти покажа кухнята! – Каза тя с очевидна гордост в гласа си. Последвах я, докато ме водеше към следващата стая. Тя беше синя. Всичко беше в различен нюанс на синьото. – Погледни нагоре.
Направих, както ми каза, и ми отне малко време, но разбрах. Бяхме под морето. След като погледнах света изпод водата, погледнах обратно надолу, за да забележа тук-там няколко парчета морски живот. Тази къща щеше да е трудна за продаване, защото, колкото и креативно да беше всичко това, трябваше някой като майката на Талула да го оцени. Моята майка например… това няма да е нейното нещо.
– Готова съм. Ще те спася, преди да те заведе до стълбището, за да ти покаже тавана там.
Обърнах се към Талула и диво боядисаната къща беше забравена. Талула беше зашеметяваща. Спираща дъха. Нищо чудно, че двайсет и седем годишният учител беше привлечен от нея. Тя не изглеждаше на седемнайсет. Облечена по този начин, тя изглеждаше по-възрастна. Когато всички я видяха тази вечер, щеше да има много момчета, от които да избира. Това може би беше единствената среща, която щях да получа. Случвало се е да има среща по симпатия.
– Банята прилича на нощно небе, спалнята ѝ – на буреносно небе, а стълбите изглеждат така, сякаш си под стълбите в шкафа с Хари Потър. – Талула се усмихна. – Когато бях по-малка, минах през етапа на Хари Потър, а тя го направи за изненада на рождения ми ден. – След това се обърна към майка си. – Благодаря ти, че го забавляваше. Обичам те – каза тя, след което прегърна майка си, която я целуна по бузата.
– Обичам те. Забавлявайте се – каза тя на мен, както и на Талула. – Карай внимателно. Използвайте предпазните колани. – Майка ми винаги казваше същото, когато напусках къщата.
– Винаги – отвърна Талула. След това се обърна към мен и усмивката ѝ избледня. Тя не беше изпълнена с увереност. Не се опитваше да флиртува. На устните ѝ нямаше усмивката „не съм ли великолепна“. Вдигнах вежда, сякаш исках да я предизвикам. Наистина ли щеше да каже нещо грубо точно тук, пред майка си? Обичах словесната ни битка, но се съмнявах, че тя ще я започне пред нетърпеливата си майка. Тогава това се случи. Тя се усмихна. На мен. Беше ми липсвала тази усмивка. Наистина ми липсваше. Беше бавна и малко срамежлива. Именно това правеше усмивката ѝ толкова красива. Не беше високомерна. Беше уникална, нещо, което бях изпитвал само с Талула. Не исках това да се промени. Не исках и тя да се промени.
Защо не я бях поканил на среща преди? Винаги съм харесвал усмивката ѝ. Тя ме караше да се чувствам добре. Защо бях чакал да отслабне? Толкова ли бях повърхностен?
Да.
Бях.
И не обичах да си го признавам. Или да го приема. Но бях.
– Изглеждаш прекрасно – казах ѝ, без да се интересувам, че майка ѝ все още стои там.
Бузите ѝ станаха красиво розови и тя спусна мигли, без да може да ме погледне, докато казваше:
– Благодаря ти.
Това беше онова, което ми липсваше. Сега, когато разбрах, че е там. Вината от това, че не я поканих на среща, преди да отслабне, беше тежка. Караше ме да се чувствам повърхностен. Когато Талула беше всичко друго, но не и повърхностна. Беше прекарала първата си петъчна вечер обратно в гимназията с мен. Беше с инвалид. Който тя искаше да мрази. Бях я наранил и ѝ бях причинил болка, която тя адски се опитваше да задържи срещу мен. Но тя се разпадаше. Точно пред очите ми.
– Да отидем да си купим бургер – казах аз, когато беше очевидно, че тя се смущава от комплимента ми и не е сигурна как да се справи с него. Тя не беше получавала много такива в живота си. Начинът, по който го прие, беше адски мил.
– Добре – съгласи се тя и ме погледна.
– Довиждане – извика майка ѝ.
– Беше ми приятно да се запознаем официално – казах на майка ѝ.
Тя грееше ярко, а Талула се обърна и излязохме от къщата.
Когато вратата се затвори зад нас, тя ме погледна и каза:
– Обещавам, че не е луда.
Засмях се. Защото изобщо не си бях мислила това. Но сериозното изражение на лицето на Талула беше очарователно. В гърдите ми стана леко. Бях щастлив.
По дяволите.
Назад към част 17 Напред към част 19