ЛЕОН
Бях се сгушила в шкафчето на Райдър в съблекалнята на фитнеса, тялото ми беше парализирано от отровата на Медуза, така че не можех да помръдна или дори да издам звук. Пръстите ми потрепваха, докато бавно възвръщах подвижността си, и прехапвах езика си, докато се борех с всички сили да извикам Райдър и Гейбриъл. Но тях ги нямаше и аз бях заклещен тук като шибан идиот, отчаян да се отърся от тази сила, която замразяваше тялото ми на място.
Исках да си върна на Райдър за шегата, която ми беше направил, като падна от шкафчето си и се престоря, че съм мъртъв. Бях платил на един човек от „Медуза“ петдесет аури, за да позволи на змийската си коса да ме ухапе, след което да ме заключи тук с противоотровата в джоба. Емоцията изгаряше дупка в гърдите ми, а паниката разкъсваше центъра ми от това, което бях чул.
Райдър вървеше сам към смъртта си и аз трябваше да получа контрол над крайниците си, да ги преследвам и да го спра. Щях да го вържа в багажника на колата си и да карам навсякъде, вземайки случайни решения, така че съдбата да не може да ни хване.
Дръж се, Скар.
Отровата се изчерпваше твърде дълго и аз изстенах в гърлото си, докато се опитвах да извикам някой да ми помогне. Фалшивата кръв по ризата ми започваше да засъхва и аз проклинах, докато бавно възвръщах движението на езика и устните си.
– Хихихи – изстенах, опитвайки се да накарам устата си да работи правилно, когато чух, че някой влиза в съблекалнята. – Поооо мооощ.
– Здравей? – Изпищя от страх Юджийн Дипър.
– Ютхийн – казах аз с нещо, което излезе като страшен задник, чийто глас отекна из съблекалнята.
– Кой е там? – Изпъшка той уплашено. – Лийенхайт – изтръгнах аз. – Отвори тадора.
– Аз съм смел, аз съм силен, аз съм Дръзкият недодялан – промърмори Юджийн под носа си. – Не бягай, а се изправи срещу страховете си с лице към тях. Стани истинска фея. – Вратата на шкафчето се отвори с дрънчене и той изкрещя като ученичка, когато се изсипах върху него, притискайки го към пода, а лицето ми се притисна към неговото.
– Пооомооогниии миии – умолявах го, докато той се мъчеше да ме отблъсне от себе си, но накрая успя да ме преобърне на страни.
– О, звезди мои! Някой те е пробол ли? – Изпъшка той.
– Не – промълвих аз. – Медута. Издърпай ми джоба.
Той се приближи, наведе се и се разрови, като пъхна пръсти в джоба на ризата ми.
– Не там – промълвих аз.
Юджийн започна да ме потупва, като премести пръстите си в задния джоб на дънките ми.
– Не там – повторих и той се насочи към следващия ляв джоб. – Не там – изръмжах и той ме бутна, за да провери предните ми джобове.
– Не там – изсъсках, докато той първо бръкна в десния джоб. – Не там – изръмжах, докато той опитваше онзи малък нищожен случаен джоб на дънките в джоба, който никой никога не използваше за нищо. За какво, по дяволите, си мислеше? Юджийн най-накрая се премести, за да провери левия и последен джоб. – Етххххх.
Юджийн грабна спринцовката, която бях скрил там, с триумфално размахване, но пребледня при вида ѝ.
– Заби я в фето ми – казах аз, езикът ми се изплези и не можех да го накарам да се върне обратно, така че просто облизах проклетия под, докато главата ми падаше настрани.
– Твоето пе? – Изпищя Юджийн объркано.
– Моят дуфеее – опитах се да произнеса по-добре „е“.
– О, твоето дупе – каза той и примигна няколко пъти, докато развързваше спринцовката. – Не обичам игли.
– Не фъди путха – изръмжах и той ме завъртя отново, като се наведе, смъквайки панталоните ми надолу, за да разкрие някаква задна буза. Той ме убоде силно и аз изръмжах като звяр, което го накара да изпищи малко, но той не избяга.
Противоотровата бавно потече във вените ми и аз въздъхнах с облекчение, когато възвърнах силите в тялото си и се изправих на крака. Дясната ми ръка се блъсна в едно шкафче и аз проклех от болка.
– Муввертхукър. – Езикът ми все още висеше и извън устата ми и не можех да го вкарам обратно.
– Благодаря, Хюджин – промърморих, след което се втурнах от стаята, дясната ми ръка се размаха край мен, а дънките ми се плъзнаха по дупето, където Юджин вече ги беше свалил наполовина.
Изглеждаше, че Райдър и Гейбриъл отдавна са си тръгнали, затова дръпнах панталоните си обратно, извадих атласа си и отчаяно се обадих на Елис. Тя не отговаряше, така че пуснах сигнал за цялата академия във FaeBook, за да я намерят Минди, докато паниката обземаше сърцето ми.
Обадих се на Данте, но и той не отговори, а обаждането отиде направо в гласовата поща.
– Танте! – Извиках по Атласа си. – Къте си? Обади ми се в дуфката, при спезен слуцай. – Завъртях се, като вкарах езика си обратно в устата с пръст, но той веднага се измъкна обратно. – Хайде, антивеном, прави си майната си.
Стигнах до общежитията на „Вега“ и изтичах до нашата стая, но там нямаше никой. Спринтирах към прозореца, търсейки в небето Гейбриъл, но вместо това погледът ми попадна върху огромната драконова форма на Данте далеч, далеч над Желязната гора.
Изхвърчах обратно в коридора със сърце в гърлото, тичах надолу по стълбите колкото можех по-бързо, спъвах се в краката си, които не искаха да работят правилно, после паднах по стълбите и се ударих във всеки. Всеки. Един. Шибаняк. По пътя надолу и изхвръкнах навън на слънцето.
– Танте! – Изкрещях, размахвайки лявата си ръка, но той беше твърде далеч.
Киплингите ме изпревариха на тревата, всички се съблякоха и се преобразиха във формите си на грифони. Огромното бронзово тяло на Средния Киплинг блестеше на светлината, когато той вдигна голямата си орлова глава към небето и разпери криле.
– Чакайте! – Извиках, изтичах към него и се гмурнах на гърба му. – Чате този дракон! – Изръмжах, ритайки го встрани, и той издаде възмутен вик, преди да хвърля целия си портфейл към братята му, които ме гледаха с леко любопитство.
В него имаше над хиляда аури откраднати пари плюс снимка на бабата на някакво момиче, така че им плащах добре.
Средният Киплинг излетя към небето, а аз се държах здраво, докато той летеше към най-добрия ми приятел в далечината толкова бързо, колкото можеше.
– Танте! – Изръмжах, докато дясната ми ръка се влачеше зад мен във вятъра. – Твърде оп!
Назад към част 39 Напред към част 41