„Животът и криминалното ми досие са в твоите ръце“
ГЛАВА 18
НЕШ
Водната кула беше място, на което не бях ходил от години. Оттук се виждаше футболното игрище. От това място гледах как играят по-големите момчета и мечтаех за деня, в който и аз ще мога да играя. Откакто бях на това игрище, не се бях връщал тук.
– Неш – каза колебливо Талула, като се взираше във водната кула пред нас. Отворих вратата, за да изляза навън с вечерята, която ни бях донесъл, в ръка.
– Вземи водата. Ще ги пъхна в джобовете си – казах, след което излязох.
Тя не ме последва веднага. Усмихнах се, докато я чаках да се присъедини към мен. Когато най-сетне излезе от „Ескалада“, държеше бутилките в ръка, а в пространството между веждите ѝ се появи бръчка.
– Ние… ще се изкачим ли? – Попита тя, като погледна към водната кула.
– Мисля, че каза, че не се страхуваш от височини – напомних ѝ аз, наслаждавайки се на това. Виждах я как се бори със себе си, за да направи това.
– От височини не се страхувам… обаче полицията предпочитам да не я ядосвам.
Това ме накара да се засмея.
– Полицаите няма да ни преследват.
Тя не изглеждаше убедена.
– Изкачването на водната кула е незаконно.
– Технически, да. Но всички ченгета в града вече са на футболното игрище. Сигурно всички ядат бургери, пържени картофки и малко начос с комплиментите на бустер клуба. Никой от тях не се притеснява от тийнейджъри, които се катерят по водни кули.
С въздишка тя кимна.
– Добре. Да го направим.
Това беше лесно.
– Ти тръгваш първа. Аз ще вървя зад теб, в случай че се подхлъзнеш.
Тя ме стрелна с раздразнен поглед.
– Това не е успокояваща мисъл.
– Какво? Може и да куцам, но не съм изгубил силата на тези лоши момчета – казах, като свих ръце.
Тя се засмя и напрежението в очите ѝ изчезна.
– Животът ми и криминалното ми досие са в твоите ръце.
– Забелязвам.
Тя тръгна към кулата. Все още се колебаеше в стъпките си, но го правеше. Като дете никога не съм се замислял за полицаите или опасността от това. Това беше просто моето спокойно място за мечти. Мечта, която вече беше изчезнала. Разтърсих силно главата си. Нямаше да мисля за това. Не и сега. Щях да го направя по-късно, докато бях на терена и гледах как съотборниците ми играят първия мач от последната година. Бившите ми съотборници.
Талула стигна до дъното на стълбата и наклони глава назад, за да погледне нагоре. Начинът, по който вълнообразната ѝ руса коса се развяваше нежно от вятъра. Талията ѝ беше малка, но бедрата ѝ се разтягаха достатъчно. Не беше прекалено слаба. Това ми хареса. Имаше извивки. Също така знаеше как да облича извивките си. Тази вечер нямаше да ми е лесно. Но това, че бях с нея, я правеше по-добра. По-лесна. Тя не знаеше това. Може би щях да и кажа. Може би нямаше да го направя. Може би просто щях да се наслаждавам на това. Да бъда благодарен, че тя е тук, че ми е простила.
– Трябва ли да събуя тези ботуши? Струва ми се, че ще е трудно да се изкача с ботуши.
Не се бях замислял за това, но тя имаше право. По-добре би било да е боса.
– Да. Качи се боса. Ще е по-лесно.
Тя се наведе и измъкна по един крак от всеки ботуш, после се изправи и ми се усмихна, преди да се обърне към стълбата. Бургерите ни щяха да изстинат, докато стигнем дотам с всички тези забавяния. Не че ми пукаше. Наслаждавах се на себе си.
– Добре, започвам – обяви тя, без да поглежда назад.
– Аз съм точно зад теб – уверих я аз.
– По-добре да си. Ако ме арестуват, ти ще дойдеш с мен.
– Това ще бъде страхотна история в училище в понеделник.
Тя се засмя гръмко. Този звук. Винаги ме караше да се усмихвам.
Изкачвайки се по кулата, се опитах да се съсредоточа върху това да се уверя, че тя е стабилна. Бъди нащрек. Но тя носеше пола. Беше трудно да не погледна нагоре. Борех се с това.
– Гледаш ли ми под полата? – Обади се тя надолу към мен, сякаш можеше да чете мислите ми.
– Не, помислих си за това. Обмислих го, но се държа джентълменски. Това е рядко срещано явление. Запиши си го.
– Непременно ще го запиша в дневника си – изстреля тя в отговор.
Това беше най-дългото време, което някога ми беше отнемало изкачването на кулата. Но накрая успяхме. Талула отиде до парапета и се загледа в града под нас. Това беше гледка, която повечето хора никога не бяха виждали в Лоутън.
– Оттук се вижда толкова добре терена – каза тя, когато погледът ѝ попадна на нашето училище.
– Да – съгласих се аз, без да казвам нищо повече. Бях дошъл тук, за да се изправя срещу това, без приятелите ми да ме гледат първо. За да се справя с факта, че не съм на този терен тази вечер, за да загрявам. Но знанието, че Талула е тук, за да ме наблюдава, изведнъж ме накара да се притесня. Не исках да изглеждам слаб пред нея.
– Това няма да е лесно, нали? – Попита тя, без да заобикаля темата.
– Не – отвърнах аз. Отдадох се и погледнах към терена, около което се въртяха всичките ми детски мечти. Там бяха моите приятели и бивши съотборници. Феновете вече бяха изпълнили стадиона. Групата репетираше. Барабаните се чуваха чак дотук.
Талула се премести и седна, като краката ѝ висяха над ръба.
– Ако майка ми знаеше, че съм тук горе, щеше да получи пристъп и вероятно никога нямаше да се възстанови. Дори сърдечен арест.
Извадих водата от джобовете си и ѝ подадох една, след което седнах до нея.
– Сигурно не трябва да и казвам.
– Ако полицаите ме задържат за нарушаване на закона, тя ще разбере. Тогава ще бъда наказана, докато навърша трийсет години.
– Това би било гадно, но звучи малко драматично.
Тя протегна ръка.
– Ти не познаваш майка ми. Дай ми един бургер. Умирам от глад.
Извадих бургерите и оставих пържените картофи в чантата, за да бъдат между нас.
– Може да е студен, тъй като отне толкова време да те докарам дотук.
Тя се усмихна.
– Това е първият път, в който ме молят да направя нещо незаконно.
Това ме накара да забравя за футболното игрище и за това, че не съм на него. Барабаните на заден план заглъхнаха, а аз отметнах глава назад и се засмях. Тежестта върху гърдите ми се облекчи. Не ме интересуваше какво пропускам. Имах това. И това се превръщаше в нещо по-добро.
– Какво е толкова смешно? – Попита тя, след което отхапа голяма хапка от бургера си.
– Ти. Ние не внасяме контрабандно кокаин, нито влизаме с взлом. Това не е чак толкова голяма работа. Ако ни хванат, най-много да ни ударят един шамар и да ни изнесат лекция по безопасност.
Тя преглътна храната си, после сви рамене.
– Вероятно. Но е по-вълнуващо да си мислим, че сме бунтовници, които нарушават закона.
– Сега така ли е? – Отговорих.
Тя кимна и отхапа още една хапка. Талула не приличаше на всяко друго момиче, с което се бях срещал. Тя не флиртуваше и не се опитваше да ме контролира с обещанието за секс. Тя беше… истинска. Забавна. И проклет да съм, ако не съжалявам за всички години, които бях пропуснал, за да не я опозная.
Назад към част 19 Напред към част 21