РАЙДЪР
Пристигнахме в края на една улица в покрайнините на Алестрия, където предателските членове на Лунното братство се бяха събрали до един стар, изоставен хотел, който се извисяваше над тях.
Светлината се процеждаше по пътя в златисто сияние, което изглеждаше почти неестествено за времето на деня. Кълна се, че почти можех да различа и звездите в лазурното небе, всички те бяха тук, за да гледат как Лунният крал умира. Това беше доста голяма публика за нищожество като мен, но предполагах, че съдбата на Алестрия ще се промени по един или друг начин днес.
Не планирах кръвта ми да напише нова съдба за града ни, но не можех да кажа, че я изключвам напълно. Все пак имах доверие на Гейбриъл. Може би все още не е видял решение, но щеше да го намери. Винаги го е правил. Вярвах в него, той просто трябваше да намери вяра в себе си.
– Няма да се биеш? – Изсъска Гейбриъл, докато се задържахме в сенките, явно четейки мислите ми.
– Не – признах аз. – Традицията повелява да ме лишат от връзките ми с Братството преди смъртта ми. Скарлет ще се погрижи за това. – Погледнах към него. – Достатъчно време, за да намериш изход, Голяма птицо.
– Как можеш да си толкова спокоен? – изръмжа той, хвана ръката ми и не ми позволи да изляза извън сенките. – Няма ли дори да се опиташ да убиеш някои от тези задници?
– Ако имаше начин да се преборя, за да се измъкна от тази съдба, вече щеше да си го видял – казах мрачно, след което се приближих до него. – И може би ти си този със Зрението, Гейбриъл, но ако си мислиш, че не мога да прочета част от бъдещето и от твоите очи, грешиш. Това, че сме сами тук, означава, че Елис и останалите ще останат настрана от опасностите. В противен случай щяхме да стоим тук заедно като армия, готова да се бие и да победи заедно. Тъй като не сме, предполагам, че това означава, че си предвидил възможността за смъртта на Елис, ако тя дойде с нас.
Той наведе глава, кимайки в знак на признание.
– Добре, така че нека запазим нашето момиче в безопасност – изръмжах аз, след което подръпнах брадичка към звездите над нас. – Погледни нагоре, Гейбриъл. Приятелите ти са тук, в небето. Продължавай да ги питаш за изходи и не ме напускай, освен ако оставането ти там не е равносилно на смърт. – Излязох от сенките, а Гейбриъл прокле, докато вървеше напред, за да се задържи точно до мен.
– Това е лудост – каза той под носа си, докато вървяхме по улицата.
– Никога не съм твърдял, че съм нормален – отвърнах аз с изкривена усмивка.
– Защо не се паникьосваш? – Изръмжа той.
– Защото ти имам доверие – казах през зъби, като се вгледах в разбунените лунари пред нас, които се изправиха срещу Скарлет, застанала на ледената сцена, която си беше направила пред рушащия се стар хотел.
Те все още не бяха забелязали приближаването ми, но си представях, че е въпрос на секунди да го направят.
– Искаш от мен да те спася, когато не мога – изръмжа той, ужасът му от това беше ясен и беше странно да си помисля, че някой освен Елис се грижи толкова много за мен.
– Имай малко вяра, Гейбриъл – подиграх се аз.
– Ние ще се преборим да влезем в Академията на Аврора още този час! – Извика Скарлет под бурни възгласи. – Ще поставим краля-предател на колене и ще го накараме да понесе цената за престъпленията си срещу нашия народ!
– Не е нужно да се впускаш в лов на вещици, Скарлет! – Изръмжах и всички погледи се обърнаха към мен, което накара Гейбриъл да се изправи и да пристъпи по-близо до мен, сякаш беше моят звезден пазител. Разтворих широко ръце. – Искаш ли короната ми, тогава се бий с мен за нея, фея срещу фея.
В тълпата се разнесе подигравателен смях и Скарлет ми се изсмя, като сложи ръце на хълбоците си. Беше облечена в стегнат кожен костюм, а тъмната ѝ коса се развяваше от вятъра. Каква шибана кучка.
– Предателите не получават тази любезност – каза тя пренебрежително, опитвайки се да прикрие собственото си малодушие, след което махна с ръка на последователите си. – Хванете него и прорицателя!
Към мен се затича вълна от предателски лунари и аз спрях на място, когато ме обградиха, не се съпротивлявах, докато двама от тях ме хванаха за ръцете, но аз ги отбелязах, хвърляйки им поглед, от който ставаше ясно, че им е обещана смъртта, когато избягам от това.
Гейбриъл взриви няколко задници с вода, когато те се приближиха да го хванат, но неизбежността в погледа му го накара да изръмжи и да се предаде. Очите му се насълзиха, когато четирима феи издърпаха ръцете му зад гърба, а тълпата се навърташе около мен и ме повличаше към Скарлет. Тълпата започна да ни освирква и да се нахвърля върху мен и Гейбриъл, въпреки че нямахме нито един начин да отвърнем на удара. Беше шибано отблъскващо.
Хвърлих две фини остриета в дланите си и стиснах челюст, като не откъсвах поглед от лъжливата кучка на жена, която от години беше плъх сред бандата ми. Беше прошепнала лъжи в ухото ми, когато избягах от Мариела, беше ми казала, че лунарите са били там, за да гледат как баща ми е бил убит от окурасите, после беше изгорила писмото, което трябваше да предизвика мир между бандите, вместо да ми го предаде, както трябваше. Колко души бяха загубили живота си заради нейните действия? Тя трябваше да отговаря за толкова много неща и аз не възнамерявах да я оставя да оцелее в този ден, дори ако звездите имаха други планове.
Извлякоха ме в предната част на тълпата, за да застана под Скарлет на нейната сцена, а тя ме наблюдаваше с намръщен поглед.
– Направете защити около нас! – Заповяда тя на последователите си. – Никой да не излиза оттук, докато Лунният крал не падне!
Вдигна се бурна радост и ръцете се изпънаха във въздуха, докато всички опираха магията в купола от защити, който се разпростря, за да обгради цялата зона и да гарантира, че никой не може да влезе или излезе.
И това ме устройваше.
Погледнах жената, на която някога се бях доверявал повече от всеки друг, и се примирих със съзнанието, че само един от нас щеше да си тръгне оттук жив днес. Тя ме беше заслепила с омраза към Оскура и подклаждаше враждата ми с Данте, но в крайна сметка истинският ми враг беше плъх в собственото ми гнездо. Ако някой трябваше да е моят астрален противник, това беше тя.
Бях се измъкнал на сцената и се канех да се хвърля към Скарлет с остриетата в ръка, когато Гейбриъл ми извика:
– Недей!
Стиснах челюст, разпадайки остриетата в дланите си, виждайки смъртта си толкова ясно, колкото и всичко останало в очите му. След това позволих на маймуните да вържат ръцете ми зад гърба и те ме обърнаха с лице към тълпата. Гейбриъл беше издърпан на другия край на сцената и избутан на колене, докато двама задници му нанасяха удари, грубо го наръгаха и му разцепиха устната. Червата ми се свиха от това и аз отбелязах всеки предател тук, обещавайки им смърт за това.
Скарлет се приближи до Гейбриъл, хвана го за челюстта и наклони лицето му към мен.
– Сладко е, че си дошъл да гледаш как гаджето ти умира – каза му тя и около нас се разнесе подигравателен смях, който накара горната ми устна да се свие назад.
– Той не ми е гадже – издекламирах аз и Скарлет ме погледна с усмивка. – Той е твоето гадже-баджанак.
Те само се разсмяха още по-силно, но аз вдигнах брадичката си по-високо, знаейки, че съм намерил нещо по-чисто и истинско, отколкото те някога биха намерили. Имах семейство, живот и те можеха да съблекат кожата от костите ми, но нищо не можеше да ми отнеме това.
Гейбриъл поклати глава в отчаяние, а аз преместих поглед към Скарлет, докато тя си проправяше път обратно към мен, а страхливият ѝ прислужник се държеше по-здраво за ръцете ми. Не че се борех. И без значение какво правеха, нямаше да плача или да моля за живота си. Аз бях шибаният Лунен крал.
Скарлет хвърли ледено острие в ръката си и хвана тениската ми в юмрук, проряза я през средата и я откъсна от тялото ми.
– Аз съм зает човек, скъпа – казах сухо. – А ти си малко стара и тромава за моя вкус.
– Млъкни – изсумтя тя, след което притисна върха на леденото острие към лунния символ точно под ключицата ми. Тя проряза ножа си през него и аз дори не помръднах, докато кръвта се изливаше по гърдите ми. – Предател – изсъска тя в лицето ми.
– Вече знам името ти – отвърнах хладно. – Не е нужно да ми го напомняш.
Тя се изплю в лицето ми под бурни възгласи, а аз се намръщих, когато хлъзгавата слюнка се плъзна по бузата ми. Погледнах към Гейбриъл, челюстта ми скърцаше, докато чаках звездите да му дадат отговор, но той просто ме гледаше втренчено и аз се опитах да не мисля за това, че не съм откраднал последния миг с Елис. Може би наистина бях прецакан.
Не мисли така. Гейбриъл ще намери начин.
– Ела тук, Кларънс – подкани Скарлет един задник без вежди да се приближи и тя взе ръката му, поставяйки я върху следата, която беше разрязала на гърдите ми. – Изгори го от плътта му.
Топлината пламна под дланта му, докато хор от възгласи се носеше към мен от лунарите, а аз се взирах безстрастно в Скарлет, докато парещата болка ме обземаше, кожата ми се разтопи под ръката му и унищожи мастилото, което се намираше там. Храних се с болката, резервите ми от сила набъбваха, а устните на Скарлет се размърдаха разочаровано.
– Постави го на колене – изръмжа тя и някой изрита задните части на краката ми, докато два чифта ръце стовариха тежестта си върху раменете ми. Ударих се в ледения под под мен и зачаках каквото и мъчение да беше намислила за мен. Каквото и да беше, нямаше да ме сломи. Нямаше физическа болка на този свят, която да не мога да понеса.
– Направи най-лошото – издекламирах аз. – Но никога няма да ме чуеш да крещя. – Тя се наведе така, че да е нос до нос с мен, а очите ѝ бяха пълни с жадна за власт лудост и извратен вид омраза, запазена само за мен.
– Не можеш да крещиш, Райдър Драконис. Но ще изпиташ повече болка, отколкото някога си изпитвал през живота си. И когато народът ни види как кралят-предател си плаща, ще умреш по най-кървавия начин, който мога да измисля.
При тези думи в мен се появиха първите признаци на страх. Защото докато гледах към Гейбриъл за отговор, който той все още нямаше, съмненията ми се надигнаха и започнаха да ме заливат.
Не се страхувах за собствената си смъртност. Но се страхувах да не пропусна живота, който едва бях започнала да живея. Да не пропусна Елис.
Прости ми, бебе.
Скарлет нанесе първия удар срещу мен, кокалчетата ѝ се плъзнаха по лицето ми и разцепиха вътрешната страна на бузата ми, така че кръвта заля езика ми.
Усетих как звездите ме наблюдават, изглеждайки по-близо от всякога. И се зачудих дали наистина са дошли тук само за да ме видят как умирам.