„Не мислех, че искаш мнението ми за любовния ти живот“
ГЛАВА 19
ТАЛУЛА
Не се страхувах от височини. Не от нормални височини. Така че не бях излъгала Неш, когато той ме беше попитал. Мислех за височините като за катерене по тавана или за къщичката на дървото, която винаги съм искала като дете, но майка ми се страхуваше да ми построи. Не мислех, че Неш ме е питал дали се страхувам да се катеря на шестдесетметрова водна кула.
Когато той дойде тук и аз разбрах, че ми е писано да изкача това нещо… мислех да се откажа и да му кажа, че няма как. Но вълнението в очите му, докато чакаше отговора ми, ми попречи да го направя. Помислих си, че вероятността да падна и да умра е малка. По-вероятно беше да умра при автомобилна катастрофа, отколкото да падна от тази водна кула.
Сега, когато се намирахме тук, гледайки към града, който и двамата наричахме свой дом, се радвах, че не съм позволила на страха да ме спре. Всъщност не се притеснявах, че ще ни арестуват. Знаех, че всички полицаи чакат играта да започне. Правеха необходимото, за да се погрижат за безопасността, когато противниковият отбор пристигнеше и пътищата, водещи към паркинга, започваха да се пълнят. Полицията беше просто моето извинение.
– Все още ли планираш да стоиш отстрани тази вечер? – Попитах го, след като приключихме с вечерята.
Той кимна.
– Да, смятам.
Погледът му беше насочен към това игрище, докато приятелите му загряваха, а групата свиреше на трибуните. Въпреки че не ги чувахме, и двамата знаехме, че са напомпани и викат каквото футболистите си викат един на друг преди мач, за да се подготвят психически. Тревата щеше да е прясно окосена, а миризмата на месо на скара щеше да изпълни въздуха, докато щандът за концесии се подготвяше да нахрани феновете. Сърцето ми се сви за него. Никога не бях обичала нещо подобно. Никога нещо не е било толкова важно за мен. Това трябваше да е празнотата в живота му.
– Какво се случи? С крака ти? – Попитах, преди да успея да обмисля това и да се спра.
Той въздъхна и обърна погледа си към мен.
– Една глупава игра на футбол в задния двор. Правим го всяка година на Деня на паметта. Повечето хора просто играят с флаг или тъч, когато не носят протектори. Но ние обичаме да се борим. Това я прави по-забавна. – Изглеждаше с болка, докато го казваше. – Никога не съм си помислял, че това може да промени всичко. Мислех, че съм непобедим. Колкото по-силен беше ударът, който поемах или нанасях, толкова по-добре. Бях твърд. Бях идиот.
Той затвори очи за кратко и поклати глава. Споменът беше тежък за него. Искаше ми се да не го бях питала. Ако можех да върна въпроса си назад, щях да го направя. Да се върна към остроумните закачки и смеха от по-рано. Точно от това се нуждаеше в момента, а не да му напомням за всичко, което беше загубил.
– Не можех да движа крака си. Никога досега не бях изпитвал такава болка. Светът започна да избледнява от тежестта ѝ. Но не си позволих да припадна. Не и от болката. Трябваше да остана буден. Трябваше да разбера какво не е наред. Мислех, че съм счупил нещо… Помислих си: „По дяволите, надявам се да се оправи преди началото на тренировката“. Но никога не съм си помислял, че ще имам разкъсани коленни връзки, разкъсани нервни връзки и притиснат глезен. Ще куцам до края на живота си.
Не знаех много за спортните травми, но бях чувала, че разкъсванията на ACL са лоши. Наистина лоши. Но той имаше нещо повече от това. Много повече.
– Много съжалявам. – Струваше ми се неадекватно, докато го казвах, но все пак излезе от устата ми. Защото ми беше жал. Искаше ми се той да се върне назад и да не играе играта. Знаех, че той го желае повече от всеки друг.
– Аз също. Смятам, че винаги ще съжалявам – отвърна той.
Сега над нас тегнеше тежест. Лесното щастливо чувство отпреди напълно изчезна. Това беше моя грешка. Той трябваше да забрави, а не да си спомня. Особено преди този мач. Замислих се усилено какво друго да кажа, за да подобря настроението. Да сменя темата, без да изглежда, че ми е безразлично.
– Не трябваше да питам. Не беше нужно да мислиш за това.
Ъгълчето на устата му се повдигна и той върна погледа си към мен.
– Блейкли никога не е питала. Всичко, което знаеше, беше, че съм наранен. Трябваше да ходя на терапия и вече нямаше да играя футбол. Тя дори не дойде в болницата за операциите ми. Каза, че болниците я изнервят и миришат странно.
Не ми пукаше за Блейкли. Никога не ми е пукало. Беше вглъбена в себе си. Бях я наблюдавала, когато той започна да се среща с нея миналата година. Не можех да разбера защо той не вижда, че тя се грижи само за себе си. Той беше приятен човек. Те не си пасваха.
– Тя не те заслужаваше – казах му аз. – Знаех това, когато започна да се срещаш с нея.
Той премести тялото си, докато не се озова изцяло с лице към мен.
– Трябваше да ми кажеш. Щеше да ми спести неприятностите. – Сега се подиграваше. Тонът му беше по-лек. В очите му вече не се виждаха сенките на загубата.
– Не мислех, че искаш мнението ми за любовния ти живот.
Тогава той се засмя.
– Сексуален живот, Талула. В него нямаше любов. Освен ако не броиш любовта, която Блейкли изпитва към себе си.
Бузите ми изгоряха при думата секс. Което беше глупаво. Бяхме на седемнайсет. Може би бях единственото момиче в моя клас, което не беше правило секс. Дори не се бях целувала с момче. Дори не съм го целувала. Трябваше да внимавам с HBO. Да преодолея неудобството си от думата секс.
– Защо се изчервяваш? – Попита той с пълна усмивка на красивото си лице.
Повдигнах рамене. Опитах се да измисля правдоподобна лъжа и реших да не го правя. Истината беше по-добра. Освен това не беше като истината да го шокира. Той знаеше как съм изглеждала миналата година. Знаеше също, че се криех по ъглите и нямах социален живот.
– Не съм свикнала да говоря за секс с… момчета.
– Значи това, че казах „сексуален живот“, те накара да се изчервиш?
Кимнах.
– Интересно. Ами ако кажа „свирка“?
Смехът му стана по-силен, докато бузите ми придобиха още по-ярък червен оттенък. Прикрих лицето си с ръце и отчаяно се опитах да се спра.
Смехът му спря.
– Съжалявам – каза той, но все още звучеше развеселен. Исках да отклоня мислите му от нараняването. Трябваше да се радвам, че съм го постигнала. Ръката му докосна ръката ми и нежно издърпа лявата ми ръка от лицето. – Не трябваше да се смея. Това е сладко. Шибано освежаващо – добави той.
Пуснах другата си ръка и вдигнах главата си обратно нагоре. Обърнах се към него и се усмихнах.
– Смущаващо е.
Той поклати глава.
– Не, не е. – Гласът му беше спаднал и звучеше по-сериозно. Загледах се в очите му, опитвайки се да разбера защо, когато той започна да се приближава към мен. Главата му се сниши, тялото му се отпусна по моя път, докато между нас нямаше място. Знаех, че това предстои. Въпреки че никога преди не ми се беше случвало. Предполагам, че това беше инстинкт. Просто знаеш.
Когато устата му докосна моята, забравих да дишам. Това беше най-екзотичното усещане на света. Мекотата на устните му, които се допираха до моите. Топлият му дъх върху лицето ми. Дори сърдечният му ритъм беше ускорен срещу гърдите ми. Или това беше моя? Не бях сигурна. Единственото, което знаех, беше, че това беше първата ми целувка и не можех да си представя, че някога нещо ще бъде толкова съвършено.
Назад към част 20 Напред към част 22