Аби Глайнс – Полеви партита – Загуба на полето – Книга 4 – Част 23

„Боже, може ли това място да е по-клиширано?“

ГЛАВА 21

ТАЛУЛА

През първата половина Неш ме погледна четири пъти. Това беше всичко, което бях видяла. Него. Бях го гледала през цялото време. Изучавах стойката му, начина, по който взаимодействаше с останалите, и се надявах, че това не е толкова трудно, колкото изглеждаше.
Не и за някой друг. Той удряше момчетата по гърба. Говореше им за игрите и ги насърчаваше. Чак когато трябваше да погледне назад към мен, разбрах, че това го убива. Нуждата му от моето успокоение и подкрепа говореше повече от всяка актьорска работа, която вършеше на този терен.
Отборът се беше прибрал в съблекалнята, феновете бяха станали и говореха, копуваха закуски, а аз бях сама. Никой не ме познаваше. Бях свикнала с това. Да съм без група приятели. Това, с което не бях свикнала, беше, че хората ме забелязват. Усещах, че ме гледат. Вече не ме пренебрегваха. Имах нужда да се махна от тълпата и от цялото бърборене, затова отидох да намеря по-тихо място. Да си поема дъх и да не се чувствам така, сякаш се откроявам, седейки там, без да има никой около мен. Нямаше с кого да говоря.
Когато стигнахте до дъното на трибуните, вдясно от мен се намираха щандът за концесии и тоалетните. Стадото се беше насочило натам. Запълваше всяко свободно място с трева. Аз тръгнах наляво. По-малко хора, повече място за движение. Продължих да вървя, докато задната врата, която водеше към препълнения паркинг, не се появи в полезрението ми. Там нямаше никой. Отидох до портата, за да изчакам тълпата да продължи напред, а наоколо нямаше никой. Тук беше по-тъмно и нямаше никаква гледка към терена. Не е популярно място, освен ако не са двама тийнейджъри, които се целуват.
– Това място е изтъркано, а ти да седиш там горе съвсем сама е просто шибано тъжно. Какво си направила? Убила си любимото кученце на града?
Мъжкият глас ме стресна. Не ми беше познат, нито пък беше оттук. Нямаше никакъв акцент. Изобщо. Нищо. Странно. И може би опасно. Завъртях се и видях един човек, облегнат на оградата по-далеч в сенките. Беше сам. От това, което успях да разбера, имаше дълга коса и тя беше с толкова светъл цвят, че отразяваше лунната светлина.
Не го познавах. И бях виждала достатъчно CSI, за да знам, че това не е най-добрата идея – да стоя сама с този непознат. Започнах да се отдалечавам.
Той се засмя. Беше силен, забавен смях.
– Боже, може ли това място да е по-клиширано?
Направих пауза.
– Футбол в петък вечер, шибани каубойски ботуши със синя дънкова пола, пискюли на раменете на момичетата, а тук все още е осемдесет проклети градуса. А и каубойските звънци. Не мога да забравя каубойските звънци. Те са безценни. – Той приключи с тирадата си и извади запалка. Когато малкото пламъче се запали, той поднесе цигара към устните си. – Не викай полиция, Дейзи Мей. Това е просто обикновен никотин.
Трябваше да си тръгна, да забравя това напълно. Но той се пресегна и светлината, която надничаше над трибуните от светлините на игрището, се освети и го видях по-ясно. Той не изглеждаше опасен. Беше висок, строен; нещо улавяше светлината на двете му уши и видях, че бялата му руса коса е много по-дълга, отколкото си мислех. Беше прибрана зад ушите му. Дрехите, с които беше облечен, се открояваха най-много. Не беше облечен като човек от Лоутън. Приличаше ми на някой от 90210. И той ни наричаше клишета?
– Към коя от тези месни глави принадлежиш? Трябва да си една от тях. Не можеш да откъснеш поглед от това игрище. Така или иначе щях да те забележа, защото си зашеметяваща, но ти вече знаеш това. Виждал съм много красиви жени. Не е като да си уникална. Но забелязвам, когато хората се държат нестандартно. Облякла си костюма на Дейзи Мей, но не се държиш като останалите. Не ти пука, че си сама, нито пък проверяваш дали хората те гледат. По дяволите, аз те наблюдавах повече от час, а ти така и не погледна в моята посока. Завладяващо е.
Не харесвах този човек. Да си тръгна беше най-добрата идея. Но той беше прав. Бях сама и трябваше да се върна там, докато всички говореха развълнувано за преднината ни от два тъча и пълнеха лицата си с начос.
– Кой си ти? – Попитах вместо това.
Той се ухили и направи още няколко крачки към светлината. Вече го виждах ясно. Яркозелените му очи бяха неестествени и трябваше да са контактни. Ако не беше така, той беше извънземен или може би вампир, а аз току-що бях влязла в една от моите книги за паранормални явления, които толкова много обичах. Обзалагах се, че това са просто контактни лещи.
– Все още ли се нуждаеш от отговор, или вече знаеш? – Попита той.
Откъде, по дяволите, щях да знам кой е той само защото стоеше на светло?
– Никога не сме се срещали. Бих запомнила фалшивия цвят на очите ти и обеците с диаманти – отговорих с по-раздразнен тон, отколкото исках.
Той прокара ръка по лицето си и заглуши още повече забавлението си.
– Това място наистина е остаряло. Кажи ми – всички ли имате смартфони, или все още се използват флипфони? Или още по-добре, стационарни телефони?
Никога през живота си не бях водила по-объркващ разговор. Той прескачаше от една тема на друга. Полувремето беше към края си, а аз трябваше да се прибера на мястото си. Това беше загуба на време.
Обърнах се и започнах да се отдалечавам.
– Този с куция крак, този е твой – извика той.
Не бях убедена, че този човек е безопасен. Беше малко страховит с познанията си. Като преследвач.
– Той е единственият на това игрище, който иска да е някъде другаде.
Съгласих се. Но тогава цяла нощ бях изучавала Неш. Обръщах внимание на езика на тялото му. Притеснявах се за него. Погледнах обратно към момчето още веднъж.
– Кой си ти! – Поисках.
Той наклони глава и прокара ръка през дългата си коса като някакъв модел в реклама. Беше странно и дразнещо едновременно. Той наистина се харесваше. Беше мъжката версия на Блейкли. С изключение на това, че предполагах, че е по-умен. Този разговор беше най-странният в живота ми досега, но той не говореше като празноглав глупак. Започвах да се притеснявам, че е сериен убиец, с неговите дълбоки наблюдения и интерес към хората, които не познаваше.
– Гледала ли си някога YouTube? Или пък хората тук долу знаят ли какво е интернет? – Начинът, по който попита последната част, беше с много лоша имитация на дрезгавина. Сякаш се подиграваше с начина, по който говорехме.
– Ти трябва да си най-грубият човек, с когото някога съм разговаряла – отвърнах аз. – Разбира се, че имаме смартфони, използваме лични лаптопи в класната стая, всичките ни учебници са онлайн и въпреки че не гледам YouTube, знам какво е това. Майка ми постоянно гледа уроци за готвене в него. – След като казах всичко това, ми се прииска да мога да го върна назад. Трябваше да си тръгна. Този човек не беше стабилен. Беше съмнителен. А аз трябваше да замълча и да продължа напред.
Таблото избръмча, приключвайки полувремето.
– Трябва да тръгвам – казах, преди да се отдалеча от него, и то бързо. Той не извика нищо друго. Стигнах до стълбите и се отправих към мястото си, като нито веднъж не погледнах назад, за да видя дали ме следва. Когато стигнах до мястото си и седнах, изведнъж бях благодарна, че съм заобиколена от всички хора. Беше успокояващо. Намерих Неш и той се обърна да ме погледне точно когато го забелязах. Той се усмихна. Въздъхнах с облекчение, че съм тук и отново там, където трябваше да бъда. Той ми отправи малък поздрав и се върна към разговора с Райкър, който беше в пълно снаряжение и стоеше до него.
За пръв път през цялата нощ се вгледах в обстановката. Видях групите хора и забелязах, че от трибуните силно се разклащат каубойски звънци. Сините шейкъри покриваха мястото, а във въздуха звучаха възгласи за Лъвовете. Започнах да връщам погледа си към Неш, когато очите ми се спряха на момчето. Той беше в дъното, в най-отдалечения ляв ъгъл. Не беше седнал и никой не го забелязваше. Фокусът му беше насочен към мен. Когато видя, че поглеждам, той се усмихна и кимна с глава към полето в посока на Неш, след което се измъкна. Беше изчезнал, а аз бях повече от доволна, че го виждам да си отива.

Назад към част 22                                                             Напред към част 24

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!