Аби Глайнс – Полеви партита – Загуба на полето – Книга 4 – Част 33

„Всички бяхме еднакви отвътре“

ГЛАВА 31

ТАЛУЛА

– Талула. – Г-н Дейс извика името ми точно преди да изляза от класа му. Другите ученици се изчистваха бързо и, ако трябва да съм честна, исках да се видя с Неш, но не можех да пренебрегна учителя си.
– Да, господине? – Попитах, обръщайки се с лице към него. Той все още седеше на бюрото си. Днес изглеждаше по-млад от обикновено. Беше облякъл футболна тениска, която прилепваше плътно, както ги носеха момчетата от отбора, и чифт дънки с тенис обувки „Адидас“ в класически стил. Спокойно можеше да мине за студент от колежа.
Момичетата в класа също го бяха забелязали. Сякаш имаха нужда от още една причина да флиртуват с него. Всички те се кълняха, че са влюбени в този мъж. Той беше приятен. Беше добър учител и аз бях благодарна, че този семестър имах работа като помощник-учител. Това щеше да изглежда добре, когато кандидатствах в колежите тази година.
Той погледна през рамото ми, когато останалите излязоха от стаята, и изчака миг, преди да отговори. После върна погледа си към моя.
– Затвори вратата. Там е шумно.
Направих каквото ми каза, след което се върнах до бюрото му. Надявах се, че това няма да отнеме много време.
– Имам да оценявам тестове за три периода, да регистрирам оценките в системата и да напиша учебни помагала, които трябва да бъдат изпратени по електронната поща на всички ученици от всички мои класове. След това има футболна тренировка. Наистина имам нужда от помощта ви след училище. За това ще ви дам допълнителни точки. Няма как да се справя без твоята помощ.
Вече бях работила тук с него през деня. Не исках да пропускам времето си с Неш след училище. Не бяхме прекарвали време заедно, откакто го отстраниха. С въздишка си наложих да се усмихна.
– Разбира се. Мога да работя върху това през целия последен час и след това след училище. – Може би ще имам нужда от допълнителен кредит.
Г-н Дейс ми се усмихна и показа тръпчинките си. Момичетата в класа обичаха тръпчинките му. Те говореха за тях през цялото време. През повечето време си шепнеха, когато трябваше да си вършат работата в клас. И придърпваха блузите си надолу, за да покажат колкото се може повече деколтета с надеждата да привлекат вниманието му.
Помислих си, че затова ме беше помолил да му бъда помощник ученика. Не съм го тормозила сексуално.
– Чудесно. Знаех, че няма да ме разочароваш. Ще ти покажа всичко, което ми трябва, в последния час. Това е огромна помощ, Талула. Не мога да ти благодаря достатъчно.
Този път се усмихнах по-лесно. Можех да видя Неш, след като помогна на господин Дейс. Той щеше да ме разбере.
– Няма проблем – уверих го, след което най-накрая трябваше да напусна стаята. Беше време за обяд и по коридорите цареше тишина. Почти очаквах Неш да е тук и да ме търси, но не го видях никъде, докато си проправях път по коридора към затворените врати на кафенето. Колкото повече се приближавах, толкова повече се чуваше звукът отвътре. Страхувах се да вляза през тези врати и имаше момент, в който просто не исках да го правя.
Започнах да се усмихвам, когато стигнах до тях, защото сега исках да вляза вътре. Имах човек, когото исках да видя. Принадлежах му. За мнозина това беше нещо, което приемаха за даденост. Но не и за мен. Никога нямаше да го направя. Знаех какво е усещането от другата страна.
Писъците и високите крясъци ме спряха точно преди да вляза вътре. Имах достатъчно време да се махна от тук, преди вратата да се отвори и едно момиче с тъмнокафяви къдрици да се втурне през тях, все още крещейки. Беше покрита с нещо, което изглеждаше като синя малинова напитка от машината в кафенето. Косата ѝ беше напоена с нея, а бялата поло блуза, която носеше, беше посиняла и капеше, докато тичаше към тоалетната в другия край на коридора.
Отвътре се чуваше смях и аз погледнах там, за да видя Хейгън Бейлър пред всичко това. С фотоапарата в ръка. Онова малко квадратно нещо, което учителите не му бяха взели. Сякаш се страхуваха да го принудят да спре да снима в училище. Беше се постарал да размаже лицата, да изкриви гласовете и други подобни, но все пак ми се струваше несправедливо, че му се разминава.
Хейгън ми намигна с онази своя досадна забавна усмивка. Той ли беше направил това? Сигурно не го беше направил? Ако някой наистина я беше залял със слаш, щеше да е в офиса с билет за вкъщи за няколко дни.
– Къде си била? – Попита Неш, като откъсна мислите ми от Хейгън и слашъна.
– Господин Дейс имаше нужда от мен – казах аз, след което посочих към тоалетната. – Какво стана?
Неш изглеждаше така, сякаш се опитваше да не се усмихне.
– Пейдж се изплаши. Помисли, че гумената змия, която Хейгън е сложил под машината за слашъни, е истинска. Никой друг не я беше забелязал, но тя я видя точно когато свърши да си взема питието и изкрещя, подхвърляйки слашъна във въздуха. Проклетото нещо се разлетя по нея.
Не смятах, че това е смешно, нито пък разбирах защо той го прави.
– Защо Хейгън е сложил гумена змия там? – Попитах, като вече знаех отговора.
Неш сви рамене.
– Той прави такива глупости. Шегички и подобни неща за влога му. Привлича повече зрители. Хората се смеят. Затова е известен.
Той е известен, защото унижава хората?
– Това е ужасно.
Неш се намръщи.
– Тя ще се прибере у дома по-рано. Това е само една слаш. Няма да я убие.
Не, тя ще оцелее. Но цялото ученическо тяло щеше да запомни. Светът щеше да го види в неговия влог. А тя щеше да бъде унизена, защото, макар и да не се виждаше лицето ѝ, децата тук щяха да знаят, че това е тя.
– Случвало ли ти се е да бъдеш този, на когото всички се смеят? Знаеш ли какво е чувството да чуеш смях, насочен към теб? Бил ли си унижаван? – Поклатих глава пред него. – Не, не си.
– О, хайде, Талула. Това не беше толкова голяма работа.
Не и за него. Нито за Хейгън, нито за който и да е от тези други безчувствени хора, които все още се подсмихват и я имитират. Но за нея беше. И щеше да бъде. Тя никога нямаше да го забрави.
– Трябва да отида да помогна на господин Дейс. Той има някаква работа за мен. Ще закъснея след училище, за да му помогна да навакса с нещата – казах и се обърнах, за да отида до тоалетната. Щях да видя дали мога да помогна на момичето.
– Ами след училище? У дома ми? – Обади се Неш.
– Ще се отбия, когато свърша.
Той не изглеждаше съгласен с това. Но на мен не ми пукаше. Точно сега ми напомняше за момчето, което ми се присмиваше през май миналата година. Човекът, който намери хумор в болката ми. Не го харесвах. Харесвах онзи от водната кула. Но дали изобщо Неш беше такъв?
– Добре. Отиди да помогнеш на треньора Душевак. Виж дали ми пука! – Извика Неш, после се отдалечи, сякаш ме нямаше. Не ми даде възможност да отговоря. Но какво щях да кажа?
Виждах Неш, който исках да вярвам, че не съществува. Човекът, който беше мил с мен още от началното училище, беше този, в когото се влюбвах. Но този Неш… Не ми се вярваше, че мога да го харесам.
Влизайки в тоалетната, веднага чух ридания. Гърдите ме заболяха. Не познавах момичето. Бях я виждала преди. Тя имаше голяма група приятели. Беше в групата. Това не беше нещо, което тя беше преживяла, досега.
Отидох и взех няколко хартиени кърпи.
– Мога да ти помогна да го махнеш от косата си. След това можем да те заведем в офиса, преди всички да са излезли от кафенето, и ще можеш да се прибереш вкъщи.
Пейдж ме погледна със зачервени очи и кимна.
– Благодаря ти.
В този момент видях себе си. Вътрешно всички бяхме едни и същи. Нямаше значение как изглеждаме или кои са приятелите ни. Всички искахме едно и също нещо. Да принадлежим. Да бъдем приети.

Назад към част 32                                                        Напред към част 34

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!