ЕЛИС
Тичах и тичах, изстрелвайки се на юг към Алестрия, тъй като самата тежест на силата, която сега се разбиваше в тялото ми, беше почти достатъчна, за да ме смаже. Това беше всичко, за което можех да мисля, всичко, което можех да почувствам, този безкраен поток от сурова сила, който ме молеше да го използвам толкова, колкото тялото ми молеше за кръв.
Имах нужда от отдушник за него. Трябваше да го пусна в света и да осъществя всяко желание и потребност, които някога съм имала. Това беше моето време. Само мое. Казваха, че абсолютната власт може да поквари абсолютно и душата ми явно беше покварена от отмъстителната ми нужда.
Но на мен не ми пукаше, защото нищо на света не можеше да се сравни с усещането за тази енергия, която преминаваше през крайниците ми. Бях неудържима, непобедима, шибано всемогъщо същество, на което е дадена плът. Шибана звезда, която се разхождаше по земята и излъчваше сила, за да я видят всички.
Съзнанието ми се задъхваше от шепот, който не можех да чуя, подтикваше ме да продължа, молеше ме за отмъщение, показваше ми лицата на феи, които заслужаваха смърт, и аз осъзнах, че това са гласовете на феите, чиято магия сега притежавах.
Тази магия беше толкова силна, че открехвах завесата и говорех с мъртвите.
Титан може и да е бил този, на когото те са подарили своите Елементи, но когато откраднах тази сила от него, магията им премина към мен заедно с техните желания, нуждите, желанията и омразата.
Светът наистина беше тъмно и извратено място. Тук имаше толкова много зло. Толкова много злодейски феи, които заслужаваха смърт за нещата, които бяха извършили, и за живота, който бяха съсипали. Титан беше откраднал тази сила от феи, които бяха страдали по-зле от повечето. Които бяха сложили край на живота си, вместо да продължат да живеят с ръката, която съдбата им бе отредила. Но дарявайки магията си, те бяха дарили много повече от това. Те бяха оставили и нуждата си от отмъщение и жаждата си за възмездие.
И сега аз бях техният инструмент.
Тичах с максималната скорост, която ми даваха дарбите ми, но жаждата за кръв бушуваше във вените ми и не се движех достатъчно бързо, за да задоволя нуждата от насилие в мен.
С рев на ярост към несправедливостите, с които се бяха сблъскали първоначалните притежатели на тази сила, скочих във въздуха, като изхвърлих ръце и се задвижих към небето с цялата сила на моята мощ, въздушната магия беше много по-мощна от тази, с която бях свикнала, докато ме катапултираше в небето.
Изстенах, когато силата премина през мен, изпълвайки ме и изливайки се от мен на вълни от екстаз, докато за миг се приспособявах към новото си положение в небето и виждах светещите светлини на Алестрия на хоризонта.
Гласовете вътре в мен крещяха, молейки ме да отмъстя за тях, показвайки ми лицата на феите, които ги бяха погубили, и изпълвайки цялото ми същество с жажда за кръв, която беше толкова силна, че дори не можех да започна да ѝ устоявам.
Изстрелях се напред, летях, без да имам нужда от крила, и се движех толкова бързо, че светът под мен беше само размазано петно, а градът се приближаваше все повече с всяка секунда.
Въздишах в екстаз, докато се движех, тази сила беше много повече, отколкото някога можех да си представя. Тази сурова енергия беше толкова по-голяма от всичко друго, което някога бях желала през целия си живот.
Не ми трябваше нищо друго освен това. Бях роб на тази мощна магия и бях повече от готова да бъда неин съд. Тук нямаше никаква болка, никаква скръб, мъка или нещо друго меко. Ако се отдадех на тази сила, ако и позволя да ме поквари, щях да бъда неудържима. А това беше едно от най-примамливите предложения, които някога бях познавала.
В главата ми проблесна спомен, който не беше мой, за къща със синя врата и мъж, който живееше там. Дъщеря му беше една от феите, чиято сила притежавах сега, и тя ми крещеше да отнема живота му така, както той беше унищожил нейния, като се промъкваше в стаята ѝ в тъмното, нощ след нощ. Жаждата ѝ за отмъщение покри езика ми и отвратителният вкус на омразата премина през тялото ми.
Той щеше да умре от моята ръка. И ако крещящите молби на другите, на които дължах властта си, бяха нещо, което можеше да се разчита, той щеше да е първият от многото.
Спуснах се от небето като ракета, а кътниците ми се освободиха миг преди да се сблъскам с покрива на къщата, разбивайки керемидите и тухлите с експлозия от сила. Сблъсках се в средата на очуканата предна стая с тапети, отлепени от избледнелите сини стени.
Един мъж седеше на фотьойл точно пред мен, с бира, хваната свободно в едната ръка, и петна по ризата, докато ме зяпаше в шок и страх. Той беше гнусно същество, което беше причинило толкова много болка и страдание на собствената си дъщеря, което беше превърнало тази къща в ад за детето, което би трябвало да обича и защитава преди всичко.
– Здравей, Ед – измърморих аз, устните ми се отлепиха назад, за да разкрият зъбите ми, докато дъщеря му ми крещеше окуражително отвъд завесата.
Изстрелях се напред, когато Ед изкрещя, а зъбите ми разкъсаха гърлото му, докато силата ми се вряза в него и откъсна крайниците му от тялото, разхвърляйки ги във всички посоки, преди да го изкорми напълно.
Вик на чисто блаженство се изтръгна от дробовете ми, докато силата ми се разрастваше при убийството и вкусът на кръв по устните ми ме подтикна към действие. Но това не беше достатъчно. Имената в този списък бяха безкрайни. Отмъщението, което търсех, беше неудържимо.
Силата в мен бръмчеше от удоволствие и цялото ми същество оживяваше от нея. Тази вечер бях хищник на лов. Най-могъщото същество в цялото кралство, а Солария щеше да почервенее от кръвта на провинилите се преди зазоряване.
Назад към част 53 Напред към част 55