„Страхуваш ли се от пилета?“
ГЛАВА 34
НЕШ
Да пуша беше може би най-лошата идея, която ми се беше случвала от много време насам. Но аз го правех. Ние го правехме. Пушехме трева, тоест. И за да е още по-лошо, бях от страната на пътника в Порше със също толкова напушен шофьор. По дяволите. Щяхме да отидем в шибания затвор, ако ни спрат. Ако не в затвора, то баща ми просто щеше да ме убие с голи ръце. Това ме накара да се засмея. Образът на татко, който ме удушава до смърт.
Защо това беше толкова смешно?
– Нищо не може да те накара да се почувстваш по-добре от една тъпа марихуана.
Трябваше да се съглася, макар че това все още беше глупаво. Просто в момента не ми беше до това. Животът не беше толкова лош. Образът на Талула, която целува шибания треньор, обаче не беше смешен. Не и след няколко дръпвания от тази марихуана.
– Не мога да повярвам, че го е направила – казах в отговор.
Той ми върна цигарата.
– Господи, човече. Вземи още малко. Отпусни тази гадост.
Погледнах я, помислих, после поклатих глава и отказах. Вече бях изпушил достатъчно. Никакво количество трева нямаше да ме накара да се смея на това, което бях видял.
– Къде отиваме? – Попитах, без да обръщам внимание на цигарата.
– Майната му на това, ако знам – беше отговорът му. След това се засмя и дръпна още веднъж от нея. – Трябва ти още. Отново се мръщиш.
Той ме погледна. Не гледаше към пътя и това ме изнерви. Може би наистина имах нужда от още, за да се отпусна.
– Гледай шибания път – изръмжах аз.
Той извърна очи.
– Никога не съм познавал човек, който може да пуши хубава материя и да е все още толкова напрегнат. Къде ти е хуморът? Трябва да отидем да направим нещо за влога. Какво ще кажеш да отидем да купим един тон яйца и да отидем в къщата на треньора?
Макар че идеята да замеряме къщата на треньора Д с яйца беше изкушаваща, ако я запишем във влог, само ще ни хванат.
– Ще трябва да платим за това. Той може да повдигне обвинение, когато доказателствата са във влога.
Хейгън сви рамене.
– И така.
И? Човекът или беше твърде дяволски напушен, или луд. Така или иначе, той управляваше тази кола и може би трябваше да си сложа предпазен колан. Бързо го закопчах. Той ме видя и се засмя. Гръмко.
– Не искаш да имаш полицейско досие. Добре. Имам по-добра идея. – Все още се смееше, докато го казваше.
– Каква е твоята идея? – Попитах, без да съм сигурен, че ще участвам.
– Страхуваш ли се от пилета?
– Пилета? – Попитах за яснота.
– Да. Шибани пилета.
Повдигнах рамене.
– Не. Кой се страхува от пилета?
Той се усмихна.
– Майка ми. Тя се страхува от тях.
Не бях сигурен докъде ще стигне тази идея.
– И?
– И знам откъде мога да взема около пет пилета. Отивам да ги взема назаем, да ги заведа вкъщи. Ще ги оставя в кухнята и ще излея малко масло зад мен на пода. Поставям камера. Мама се прибира, влиза в кухнята, подхлъзва се и пада по задник, докато пилетата полудяват, а тя се насира с викове. – Сега той се смее толкова силно, че е със затворени очи.
– Гледай проклетия път! – Изкрещях.
Той ускори ход и ме стрелна с усмивка.
– Имаш нужда от още една цигара. Сериозно.
Тогава чух клаксона. Беше силен, пищенето на гумите звучеше почти като писък. Хейгън изкрещя „ШИБАНО!“ и тогава сблъсъкът на двете превозни средства ме удари толкова силно, че тялото ми се разтресе силно срещу предпазния колан. Това отне дъха ми. Болка се стрелна по дясната ми ръка, а таблото сякаш беше в скута ми. Вдишах дълбоко, щом си поех дъх. Миризмата на изгоряла гума изпълни въздуха. Разтърсих главата си, опитвайки се да я прочистя, и усетих болката и там. Протегнах ръка нагоре, докоснах нещо мокро и я отдръпнах, за да видя как кръвта покрива пръстите ми. Кървях.
После се обърнах да видя дали Хейгън кърви. Дали е ранен. – Добре ли си? – Попитах го.
Той не помръдна. Главата му беше обърната на другата страна и изглеждаше отпуснат.
– Хейгън, човече? Добре ли си? Мисля, че главата ми кърви.
Все още нямаше отговор. Нищо. Стомахът ми се сви. Протегнах ръка, за да го докосна, като още преди да го направя, знаех какво ще намеря. Разтърсих ръката му и главата му падна напред, но не и преди да видя очите му. Отворени и празни. В тях нямаше живот.
– ХЕЙГЪН! – Изкрещях името му, но знаех, че не ме чува.
– НЕШ! – Някой изкрещя името ми. – ТИ ЛИ СИ ТАМ? В РЕД ЛИ СИ? – Този глас принадлежеше на чичо ми Антъни.
– Да, сър, но… но Хейгън не е – извиках обратно към него.
– СТОЙ МИРНО. ПАРАМЕДИЦИТЕ СА НА ПЪТ! НЕ СЕ ДВИЖЕТЕ. ДОБРЕ?
– Да, сър – отговорих аз. Не можех да помръдна, дори и да исках. Бях притиснат. Всичко това ми се струваше нереално. Хейгън не беше наистина мъртъв. Това нещо не се беше случило. Дори не се движехме толкова бързо. А бяхме ли? Опитах се да обърна глава, за да видя през прозореца, но той беше смачкан от нещо. Стъклото беше в скута ми и видях, че ръката ми е порязана на няколко места. Не бях забелязал това преди. Главата ми вече се замайваше. Беше ми по-трудно да държа очите си отворени.
Хейгън беше мъртъв. Гърдите му не се повдигаха и не падаха. Нямаше нищо. Никога преди не бях виждал смърт. Да видя как животът изчезва от очите по този начин. Беше призрачно. Той просто се смееше. Обичаше живота си. Парите, колите, славата си. Никога не е бил тъжен или депресиран. Винаги се смееше или се усмихваше.
Но не и сега. Всичко това беше изчезнало. Съществуваха ли душите? Дали неговата просто напускаше тялото му и взимаше всичко това със себе си? Изглеждаше толкова елементарно просто да имаш органи, които се изключват и заедно с това отнемат живота. Трябваше да има нещо повече, нали? Нещо вътре, което е напуснало тялото, когато то вече не е било използваемо.
Чух чичо ми отново да вика името ми, но бях слаб. Уморен. Освен това се страхувах, че ако затворя очи, душата в мен може да избяга. Не исках празнотата да гледа от мен, когато чичо ми стигне до мен. Това решение да се кача в колата и да пуша трева беше не само глупаво, но и фатално. Беше егоистично. Аз бях егоист. Притеснявах се за себе си. Не за това какво може да се случи и кого ще засегне.
– НЕШ! – Извика отново чичо ми. Опитах се да отговоря, но гласът ми беше твърде тих. Протегнах ръка, за да почукам по нещо, но нямах сили.
Бавно угасвах, когато усетих, че колата се измества. Чух скърцането на метала, който се движеше. После се появи светлина и първото лице, което видях, беше на чичо Антъни точно преди да се откажа и да затворя очи.
– Остани с нас, Неш – извика ми глас, който не познавах. Борех се срещу притеглянето на съня, но очите ми не се отваряха. Само кимнах с глава. Нека знаят, че съм там. Събудих се.
– Познаваш ли този младеж? – Попита същият глас.
– Това е новото момче. Хейгън Бейлър, струва ми се. Той се занимава с видеоматериалите в интернет. Чувал съм Райкър да говори за него.
Другият глас въздъхна.
– Трябва да намерим родителите му. Той е мъртъв.
Знаех това, но като чух някой друг да го потвърждава, то ставаше реално. Това не беше сън. Това беше живот. Такъв, какъвто Хейгън вече не можеше да живее. Всички неща, които беше постигнал, и това си беше отишло. Точно толкова лесно.
Назад към част 35 Напред към част 37