„Имаш тълпа, която те чака навън“
ГЛАВА 36
НЕШ
Майка ми крачеше пред леглото ми, извивайки ръце, а баща ми седеше на стола до леглото, на което ме бяха сложили да лежа, с лакти, опряни на коленете му, и с увиснала глава, загледан в пода. Бях жив. Това беше най-важното нещо в началото. Но след това лекарят дойде, за да ни съобщи, че тестът ми за марихуана е положителен и че очакват същото от оценката на Хейгън. Съпругът на госпожа Уайз можеше да повдигне обвинение. Вече бях на осемнадесет години.
Всички чакахме болницата да ме освободи. Баща ми се беше обадил на адвокат. Чух го да говори с него. Не бях шофирал, така че звучеше, че няма да е толкова тежко, колкото можеше да бъде. Те не знаеха какво да кажат на това. Можех да се извиня за глупостта си. Но това бяха думи. Те не вършеха никаква работа. Те не променяха нищо.
Хейгън беше мъртъв. Госпожа Уайз беше мъртва. Имах шест шева на главата си, счупена ръка, синини и порезни рани. Нищо повече. Днес щях да си тръгна оттук. Животът щеше да продължи. Родителите ми бяха разстроени заради тревата и факта, че можех да бъда преследван като възрастен.
Току-що бях видял как приятелят ми умира. Погледнах в безжизнените му очи. Видях как едно семейство скърби за жена, която са обичали, за жена, която са загубили. Заслужавах каквото и да се случи. Бях жив. Не се притеснявах за това какво ще решат да направят с мен. Бях направил грешка, която беше променила живота.
На вратата се почука и Райкър влезе вътре.
– Ще те пуснат ли скоро оттук? – Попита той. Той все още не знаеше за тревата. Вероятно обаче се беше досетил.
– Да, скоро – казах му.
– Имаш чакалня там, пълна с хора. Казах им, че скоро ще излезеш. Няма причина да идват тук и да те посещават. Но Талула е там с майка си. Помислих си, че ще искаш да я видиш.
Талула.
Причината, поради която бях пушил трева. Тази шибана целувка. Ако не бях я видял да се целува с треньора Д, щях да я видя тази вечер. Нямаше да съм се побъркал и Хейгън щеше да е жив. Госпожа Уайз щеше да е жива.
– Не искам да я виждам. Тя може да си ходи вкъщи. – Думите излязоха трудно. Ядосани. Усетих, че и трите чифта очи са вперени в мен. Не срещнах нито един от тях. Насочих разгорещения си поглед към прозореца и си пожелах никога да не съм я срещал. Никога да не съм я целунал. Никога да не съм говорил с нея.
– Сигурен ли си в това? – Попита объркано Райкър.
– Да, сигурен съм – изръмжах аз.
– Добре, тогава добре. – Той беше объркан, но нямаше намерение да ме бута заради причината, поне засега. Единственият друг човек, който знаеше за целувката, която беше имала с треньора Д, беше изчезнал. Аз държах тази информация. Никой друг не я знаеше. Имах силата да я нараня и да го съсипя. Но не бях сигурен, че мога да го направя. Не защото бях загрижена за него. Беше заради нея. Тя щеше да бъде унизена. Щеше да се сблъска с правни проблеми и въпроси. Щеше да получи внимание, което не искаше.
– Дай ни една минута, Райкър – каза баща ми и се изправи.
Райкър кимна и излезе обратно в коридора. Щом вратата се затвори зад него, татко прочисти гърлото си, за да привлече вниманието ми. Не исках да говоря, но се обърнах към него.
– Момичето, занимава ли се с наркотици? Така ли започна това?
Засмях се. Това не беше истински смях. Беше кух, празен.
– Не.
– Тогава защо си и толкова ядосан? В момента, в който Райкър я спомена, ти се напрегна и промени. Ако тя има нещо общо с това, трябва да знаем. Това е важно, сине.
Отметнах краката си от леглото и се изправих, за да се отдалеча от него. Имах нужда от разстояние. Не ми се говореше за Талула с него. Засега нейната тайна щеше да си остане нейна тайна. Тя щеше да е тази, която ме съсипваше. Погуби много животи.
– Тя е кучка. Лъжлива, манипулативна кучка. Това е всичко. Но никога през живота си не се е докосвала до трева или дори до една проклета бира.
Майка ми въздъхна.
– Тогава защо не си бил с нея? Защо трябваше да прекарваш времето си с онова момче?
Да чуя как наричат Хейгън „онова момче“, не беше правилно. Сякаш животът му не е бил важен. Сякаш не е имал влияние. Обичах майка си, но понякога тя виждаше само това, което я засягаше.
– Той беше нечий син, голям брат и беше обичан от феновете по целия свят. Той беше приятел, който ми помогна да изляза от кризата и ме научи, че мога да намеря живот и извън футбола. Беше адски луд, вършеше безумни неща, но беше забавен. Така че не го наричай „онова момче“, мамо. Той беше Хейгън. Днес го слушах как се смее, как планира шега с пилета, и тогава видях очите му празни. Празнота. Животът си беше отишъл. Точно така. Просто… така… така. – Отидох до прозореца и поставих двете си длани върху хладното стъкло. Навън имаше живот. Той не спираше, защото другите умираха.
Продължаваше, но нямаше да бъде същият.
– Не съм искала да кажа, че той не е важен. Просто казвах, че Талула е имала по-добро влияние.
Поклатих глава и се зачудих какво ли би си помислила мама, ако ѝ кажа, че Талула се целува с учителя ни по литература. Какво влияние имаше това?
– Мамо, пушил съм трева и преди. Тогава не познавах Хейгън. Той не ме е принуждавал да го правя. Аз съм голямо момче. Това беше мой избор, който направих. Грешка, която не мога да върна назад. Мой избор е и трябва да живея с него. Семейството на Хейгън трябва да живее с него. Пастор Уайз и семейството му трябва да живеят с него.
– Неш! Сине, кога започна да взимаш наркотици? Научихме те на повече от това. Вярвах ти. И двамата ти се доверихме. – Майка ми беше разстроена, че пуша трева. Чудесно. Разбрах проблема ѝ с това, но имаше и по-голям проблем.
– Не мисля, че той си признава, че е наркоман, бейби – каза татко, опитвайки се да я успокои. – Той просто изтъква, че Хейгън не е виновен за това. Неш е пораснал. Той е направил своя избор и си признава за това.
Мама изпусна ридание и той се приближи до нея. Придърпа я към гърдите си. Очите ми срещнаха неговите и видях в тях разочарованието, но и облекчението. Аз бях тук. Жив. Можеше да съм аз мъртвия. Те не го казваха. Но знаех, че го мислят.
Вратата се отвори и влезе медицинската сестра.
– Имаме документите ви за освобождаване. Изглежда, че навън ви чака цяла тълпа.
Тя се опитваше да бъде щастлива и оптимистична. Предполагам, че това беше нейната работа. Но аз не исках да излизам и да се изправям пред някой от тях. Исках да се прибера у дома. Сам.
– Не искам да се занимавам с нищо от това – казах на баща ми.
Той кимна.
– Ще отида да ги изчистя.
– Но това е грубо – каза майка ми и изглеждаше стресирана.
Баща ми направи пауза.
– Трябва му време. Днес видя как един приятел умира. Дай му малко време. Сега не е важно да бъдеш учтива.
Мама подсмръкна и кимна с глава.
– Прав си – съгласи се тя. – Изпрати ги вкъщи, но им благодари, че са дошли.
Татко беше планирал точно това. Не се съмнявах. Но мама все пак трябваше да го каже.
Когато той тръгна, сестрата започна да ми обяснява как да се грижа за шевовете си, но аз не чух нищо от това. Мислите ми бяха някъде другаде.