„Всеки се нуждае от любов, Талула“
ГЛАВА 37
ТАЛУЛА
Райкър се мръщеше, докато влизаше в чакалнята. Погледът му сканира тълпата, докато не се спря на мен. Намръщената му физиономия се задълбочи, докато той се насочваше към мястото, където стояхме с мама. Бях избрала място до прозореца. Далеч от всички останали. Имах нужда от въздух. Всички се бяха скупчили на едно място и обсъждаха това, което бяха чули или видели. Аз не исках да го преразказвам. Стомахът ми остана на възел и това го влоши още повече.
– Здравей – каза Райкър и премести краката си. Изглеждаше неудобно.
– Добре ли е? – Попитах, притеснена, че нещо се е променило. Искаше ми се да го видя, за да се уверя, че е жив.
– Да, разстроен е. Видял е Хейгън, след като той си е отишъл. Видял е всичко. Това го преследва, бърка му в главата.
Никога преди не бях виждала някой да умира. Представях си, че това е най-лошото преживяване, през което човек може да премине.
– Мога ли да го видя? – Попитах.
Райкър въздъхна, после поклати глава.
– Не. Той… той… не иска да те вижда. Ядосан е на теб. Не знам какво се е случило с вас преди всичко това, но той е категоричен, че трябва да си тръгнеш.
Стоях там объркана и в шок. Бяхме поспорили малко за това, че съм помогнала на господин Дейс. Не беше истинска кавга. Не си бях тръгнала ядосана на него. Не и толкова ядосана. Бях разочарована. Но това не ме накара да не искам да го виждам повече.
– Не разбирам – прошепнах аз.
Райкър сви рамене.
– Както казах. Не съм сигурен какво се е случило, но той се нуждае от пространство и време. Не мога да го накарам да те види, ако не иска.
Това беше всичко? Трябваше просто да си тръгна. Да си тръгна и да му дам време. Той не искаше да ме вижда. Това знание накара и без това крехкото ми сърце да се разпадне. Днешният ден никога нямаше да забравя и щях да сънувам кошмари години наред. Г-н Дейс, после автомобилната катастрофа, после това.
– Хайде да вървим, скъпа. – Ръката на мама беше на ръката ми. Осъзнах, че малкото ѝ докосване е така необходимата подкрепа. Искаше ми се да се свия на пода и да се разплача. За толкова много неща. Но не можех. Не и тук.
Кимнах с глава и я оставих да започне да ме води. Но спрях и се обърнах, за да погледна към Райкър.
– Обичам го, знаеш ли. – Започнах да казвам повече и спрях. Това беше нещо, което не бях признала истински пред себе си. Твърдях, че съм била влюбена в него през по-голямата част от живота си, но докато не го опознах, не бях разбрала какво означава наистина да обичаш човек. Сега вече разбирах. И въпреки че отхвърлянето му ме разкъсваше, щях да му простя. Това е, което прави любовта.
Изражението на Райкър беше болезнено. Той не каза нищо повече. Тогава си тръгнах. Излязох, без да поглеждам назад. Без да търся следи от Неш в коридора. Мама ме изведе навън, където слънцето все още грееше. Топлината на следобеда все още тегнеше във въздуха. Колата на майка ми беше там, паркирана там, където я оставихме. Всичко си беше същото, но и много различно.
Когато и двете бяхме вътре, тя се пресегна и стисна ръката ми.
– Той ще съжалява за това. Но в момента го боли. Райкър е прав. Има нужда от пространство и ако не вижда как можеш да му помогнеш да се излекува, това си е негова загуба.
Не. Неговата загуба беше приятелят му. Аз бях просто едно момиче, с което той прекарваше времето си. Там, където аз се бях влюбила толкова лесно, той не се беше влюбил. Той беше първата ми целувка. Аз бях една от многото му. Разбирах го, но това не го караше да боли по-малко. Това беше нарастваща болка. Неш ме беше научил на много неща. Повече, отколкото осъзнавах, че трябва да знам. Да бъда невидима и сама с книгите си беше по-лесно. Болеше ме, когато ми се подиграваха или ме оставяха настрана, а това се случваше всеки ден. Но никога не бях усещала тази остра болка в гърдите си. Беше ми трудно да дишам.
Поговорката „По-добре да си обичал и да си загубил, отколкото никога да не си обичал“ не ми се струваше вярна. Не бях съгласна. Мислех си, че ще е по-лесно да не знаеш какво е чувството сърцето ти да се разбие. Нямаше връщане назад. Сега вече знаех.
– Той беше първото момче, което обичах. Чувствам се така, сякаш винаги ще го обичам, но тази… тази болка никога няма да забравя. Сега разбирам защо не си се омъжила. Когато бях малка, сънувах как срещаш мъж и колко красива ще бъдеш като булка. Щях да се сдобия с татко и щяхме да имаме семейна снимка на стената с куче. Голям жълт лабрадор. – Отдавна не се бях сещала за този сън. Бях го надраснал преди години. – Но се радвам, че не си го направила. Радвам се, че бяхме само ние. Че сърцето ти никога не е било разбито. Че си била щастлива такава, каквито бяхме ние.
Майка ми въздъхна. Не погледнах към нея. Продължавах да гледам през прозореца, докато пътувахме обратно към Лоутън. Знаех, че когато го кажа, няма да ѝ хареса. Но беше вярно. Беше умна да се крие от любовта, да не се опитва да я намери.
– Талула – каза тя, а гласът ѝ натежа от нещо, което звучеше като съжаление. – Не искам да се чувстваш по този начин. Никога повече не се омъжих, защото нито един мъж не беше подходящият. Не търсех само за себе си, а и за теб. Ако трябваше да се влюбя в някой мъж, той трябваше да те обича като своя. Това щеше да е последното парченце, за да спечели сърцето ми. Нито един мъж, с когото съм се срещала, не е бил достатъчно добър, за да бъде твой баща. Имах очаквания и нито един от мъжете, с които се срещах, не ги оправда. Ето защо никога не се омъжих.
Тя почти не се е срещала. Спомнях си само двама мъже в миналото, които беше довела вкъщи, за да се запознаят с мен.
– Тогава не си търсила много. Защото си се срещала само два пъти през живота ми.
Мама се засмя тихо. Този път се обърнах, за да я погледна. Не знаех защо това и беше смешно. Случвало се е да ми е тъжно за нея. Притеснявах се, че е самотна без съпруг. Тя не откъсваше поглед от пътя.
– О, скъпа. Само двама мъже направиха прорез, за да се срещнат с теб. От многото, многото мъже, с които се срещах, двамата, с които се запозна, излязох няколко пъти и им се доверих, че може би са достатъчно добри за теб. Те бяха добри мъже, иначе никога нямаше да ги доведа, за да се срещнат с теб. Но в крайна сметка осъзнах, че не съм била сто процента сигурна, че те са това, от което се нуждаеш. Това, от което се нуждаехме.
Майка ми се беше срещала с много, много мъже? Какво?
– С колко точно мъже си се срещала? – Попитах, все още шокирана от тази новина.
Тя сви рамене.
– Боже, не знам. Приятели ме записваха на срещи на сляпо. Те никога не минаваха добре. Срещах други мъже на работа. Имах много срещи, които така и не преминаха през първата. За мен запознанствата бяха като интервю. Мисля, че така е с всички самотни майки. Не бях там, за да запълня някаква романтична нужда. Търсех спътник. Някой, в когото бих се влюбила. Всеки има нужда от любов, Талула.
Така и не разбрах. Винаги съм се чудила как красивата ми, забавна майка е останала сама. Не можех да разбера къде са всички мъже. Защо не ѝ пращат цветя и не я канят на среща. През цялото време тя се срещаше с хора.
– Значи мъжът, който е дал спермата, създала мен, все пак не те е пречупил и не е унищожил вярата ти в любовта? Защото винаги бях мислил точно така.
Майка ми се усмихна тихо. Беше почти скръбна.
– Не. Той ме научи, че животът е труден. Да не се доверявам лесно и да се пазя. Бях толкова млада и наивна, когато го срещнах. Това бяха уроците, от които се нуждаех, и те бяха трудни за научаване. Но винаги ще бъда благодарна, че с тези уроци той ми остави най-ценния подарък в живота ми. Теб.
Много пъти в живота си ми беше казвала, че биологичният ми баща ме е дал, за да не може никога да го намрази. Но аз го мразех достатъчно и за двете ни. Не защото той не ме искаше. Но защото не разбирах как някой мъж може да не я иска.