„Всички ние тук те обичаме“
ГЛАВА 2
НЕШ
Закъснях, а не исках да съм тук. Стоях навън, загледан в това място, и единственото, което чувствах, беше разочарование, болка и загуба. Това трябваше да бъде моята определяща година. Имах планове. Бях в последния клас. Щях да си тръгна оттук и да стана велик. Футболът беше моят живот. Той беше моето бъдеще. Беше всичко, за което се грижех да се боря, откакто бях достатъчно голям, за да ходя с топка в ръце и да не падам.
И всички тези мечти бяха изчезнали. Точно така. Край. Не исках да се връщам. Баща ми ме караше. Казваше ми, че животът ти подхвърля гадости и начинът, по който се справяш с тях, определя човека, който ще станеш. Всичко, което знаех, беше, че животът ми е свършил. Не исках да се справям с него. Исках да стоя далеч оттук. От това, което беше предишният ми живот. Всичките ми мечти бяха мъртви.
Звънецът заби, а аз все още стоях там и гледах. Приятелите ми ме бяха подкрепили. Но съжалението в очите им беше почти прекалено. Мразех да го виждам там. Когато започнах да вървя към входа, куцотата, с която сега щях да живея до края на живота си, ми се подиграваше. Напомняше ми за това, което бях загубил. Това, което никога повече нямаше да бъде.
Мракът в душата ми вземаше връх. Само преди два месеца бях толкова развълнуван от това, което щеше да последва. Животът ми беше точно такъв, какъвто винаги съм го планирал. Предстоеше ми последната година, а с нея и шансовете ми за стипендия в училище от първа дивизия. Райкър и аз щяхме да отидем заедно. Бяхме отбор. Щяхме да играем в събота за семейството и приятелите ни, за да ни гледат по телевизията. Колежът щеше да бъде нашето царство.
Райкър все още щеше да го има, но моят шанс беше свършил. Дори не знаех какво, по дяволите, да правя с живота си сега. Защо изобщо да ходя на училище? Никога не съм искал да правя нищо друго в живота си, освен да играя футбол.
– Влизаш там, или ще стоиш тук и ще го зяпаш?
Обърнах се и видях треньора да стои до мен. С ръце в джобовете, загледан в училището по същия начин, по който и аз. Той беше нов. Беше нает в края на миналата година. Почти не го познавах. Всичко, което знаех за него, беше, че е на двайсет и седем години, че е играл футбол за Тенеси и има педагогическа диплома. Беше координатор на защитата в отбора.
– Не е твоя работа. – Тонът ми беше по-злобен, отколкото трябваше да бъде. Този човек не ми беше направил нищо. Но той ми напомни за всичко, което нямах сега.
– Технически е така. Аз съм учител. Един от вашите, за да бъда точен. Имам право да питам учениците. Включва се в работата. Или поне така ми казват.
Опитваше се да подобри настроението ми. В последно време това ми се случваше често от хората и го мразех. Мразех всичко.
– Вече закъснявам.
Той кимна.
– Да, закъсняваш. Аз също. Лош акумулатор на колата тази сутрин. Но пък аз имам гадна кола.
Ние не бяхме приятели. Никога не бяхме играли дори една игра заедно. Докато започнеше тренировката, кракът ми вече беше прецакан. Не исках да му бъда приятел, нито пък имах нужда от някого, с когото да говоря. Това идваше на следващия етап. Усещах го във въздуха. Гъст и дразнещ. Той щеше да предложи да ме изслуша. Казваше ми, че ме разбира. Всички тези глупости.
Не му казах нищо повече. Когато той въздъхна, усетих как зъбите ми скърцат в очакване на следващите думи. Предложението му да ме изслуша. Малкия му ободряващ разговор, който можеше да си напъха в задника.
– Това е моята работа, така че по-добре да вляза. Ще трябва сам да хвърляш смъртоносни погледи на мястото. Успех с това. – Това беше всичко, което каза. След това тръгна. Към входа. Покрай мен. Без думи на насърчение. Нищо.
– Това ли е всичко? – Попитах, преди да успея да се спра.
Той направи пауза и ме погледна назад.
– Какво? – Изглеждаше объркан.
Махнах с ръка по посока на училището в знак на разочарование, което не очаквах да изпитам.
– Ти си шибан учител. Аз съм тук и това е всичко, което ще кажеш?
Той сви рамене.
– Разбира се. Ако искаш да останеш тук, в собствения си малък ад, тогава го направи. Нищо не мога да кажа, за да ти върна стария живот, Неш. Защо да си губя времето?
Когато този път той си тръгна, аз просто стоях и го гледах. Някои биха си помислили, че е копеле. Но за пръв път, откакто… не ми говореше като на инвалид, който се нуждае от специални грижи.
След като влезе вътре, аз го последвах. Нямаше смисъл да протестирам. Баща ми щеше да е тук горе, готов да ме наръга, ако се обадят и кажат, че не съм тук. Той беше толкова съкрушен от това, колкото и аз. Той имаше мечти. Споделяхме ги. Но той нямаше да ми позволи да пропусна училище.
Вратата беше по-тежка, отколкото си спомнях. Но пък през всичките пъти, когато бях минавал през нея преди, бях се радвал на нещата. Беше ми харесвало тук. Сега тя ме дразнеше. Гербът на Лъвовете на стената със знамето на шампионата от миналата година проблясваше като неонов надпис. Бях играл в този отбор. Бях част от тази победа.
Чувствах гърдите си така, сякаш ги драскаха остри нокти. Лъвът ми се подиграваше, докато се надигаше напред. Някога се бях развълнувал от този герб. Бях лъв.
– Пропуснал си късния звънец, Неш – каза от кабинета госпожа Мърфи, една от училищните секретарки. Вратата винаги беше подпряна с голям вентилатор върху кутия, който духаше. Обърнах се да я погледна. Нима тя наистина си мислеше, че не знам, че съм закъснял? Бях съсипал проклетия си крак, а не главата си. Тя работеше добре.
– Ето – каза тя, като излезе от кабинета и тръгна към мен. Тъжният поглед в очите ѝ беше нещо, което вече ми беше познато. Тя знаеше, а с нейното знание беше свързано и съжалението. – Вземи това със себе си и отиди в клас.
Листът хартия в ръцете ѝ беше извинение. Взех го.
– Благодаря – казах, просто защото беше стара. Имаше бяла коса още по времето, когато родителите ми бяха в училище. В днешно време бях гадняр, но не можех да се държа зле с възрастните хора.
Тя потупа ръката ми.
– Всички те обичаме тук.
Тогава кимнах и си тръгнах. Не можех да приема речта „обичаме те, с теб сме, подкрепяме те“. Не и тази сутрин.
Коридорите бяха празни и аз вървях бавно. Не заради болката от всяка стъпка, а защото се страхувах да се изправя пред тях. Те всички щяха да знаят. Всички щяха да ме гледат по различен начин. Човекът, който бях, вече не беше такъв, а това създаваше повод за зяпане. Да си шепнат.
С Блейкли бяхме заедно. Точно след края на учебната година се засякохме на едно парти на полето. Харесвах я. Или ми харесваше. Беше забавна, вълнуваща и нямаше проблем да се качи с мен на задната седалка на моя „Ескалейд“. Мислех, че имаме нещо. Но както всичко останало, контузията ми промени всичко. Отначало тя се прибираше бързо, а след няколко седмици терапия започна бавно да изчезва.
Не бях чувал за нея от две седмици. Бях ѝ писал съобщения и не получих нищо. Виждах от нейните Snapchats, че тя живее живота си. Просто нямаше време да ми отговори. Приех го като част от това, което сега щеше да се превърне в мой живот.