„Точно когато си мислех, че ще получа отмъщението си“
ГЛАВА 3
ТАЛУЛА
Три учебни часа и все още никаква следа от Неш. Мразех това, че именно той ме беше накарал да отслабна. Че болката и разочарованието ми от него ме бяха накарали да ходя всеки ден. Защото исках да се гордея с това, което бях направила. Бях по-здрава. Имах повече енергия. Чувствах се уверена. Но не бях постигнала всичко това заради себе си.
– Вече избрала ли си колеж? – Попита Аса. Той отново беше до мен. През целия ден почти не се беше отделял от мен. Беше досадно.
– Все още не – отговорих аз. Бях се спряла на три различни колежа. Миналата година бях изкарала 29 точки на ACT и това беше достатъчно за всички колежи, от които се интересувах. Въпреки това щях да се явя още веднъж, за да видя дали ще успея да достигна 30 точки.
– Искам да отида в „Ол Мис“. Надявам се, че този сезон ще успея да привлека вниманието на скаутите им – каза Аса, изглеждайки по-уверен, отколкото би трябвало. Единственото момче от отбора, от което очаквах да получи футболна стипендия, беше Неш. Останалите бяха добри, но звездите бяха завършили през май.
– Имат красив кампус – беше всичко, което се сетих да кажа. Мисисипи беше твърде близо до Алабама. Не беше достатъчно далеч оттук за мен. Щях да тръгна на североизток или на запад. Все още не бях взела това решение. Но щеше да е далеч.
Той се засмя, сякаш коментарът ми беше забавен.
– Предполагам. Но това, което наистина има значение, е футболната им програма.
– Повечето момчета тук мечтаят за Алабама. – Заявих очевидното.
Той сви рамене.
– Там никога няма да стана звезда. Никога няма да получа шанс. Прекалено голяма конкуренция.
Трябваше да се съглася с него, но и „Ол Мис“ не беше съвсем лесен. Не беше моя работа, затова просто си замълчах.
– Неш! Къде беше? – Извика Аса и сърцето ми моментално ускори ритъма си. Не исках да поглеждам към него. Той не трябваше да вижда, че го търся. Това, че сърцето ми все още се замисляше за името му, не означаваше, че главата ми го прави.
Когато Неш не отговори, Аса въздъхна тежко.
– Трябва да отида да поговоря с него.
Трябваше да прехапя езика си, за да не попитам защо. Неш винаги беше щастлив и дружелюбен. Отстъпих леко и се загледах в посоката на погледа на Аса. Очите на Неш бяха студени – или празни? – Докато гледаше право напред. Той не беше усмихнатото момче, което помнех. Всъщност никога не го бях виждала толкова… ядосан.
– Ще те намеря по-късно. Обяд? – Попита той, движейки се по посока на Неш.
Почти отговорих, че ще бъда в библиотеката и ще чета. Точно там исках да бъда. Но тази година щях да бъда различна. Кимнах.
– Разбира се.
Той ме стрелна с гигантска усмивка, след което тръгна към Неш. Тълпата в коридора почти го беше блокирала от погледа. Аса се провираше през телата и аз погледнах настрани. Не исках да позволя на Неш да ме види как го гледам. Щях да го игнорирам. Това беше планът. Да го накарам да се почувства маловажен. Да бъде невидим. Да го накарам да се почувства така, както се чувствах аз.
– Талула – каза женски глас и аз обърнах внимание вляво от себе си. Мери Дийс, председателката на старшия клас и едно от единствените момичета в класа ни, които изглежда ме познаха, ми се усмихваше.
– Здравей – отвърнах аз.
Тя ми отправи широка усмивка. Мери винаги беше щастлива. Тя отговаряше за всяко благотворително събитие, което училището организираше, беше редактор на годишника и бях почти сигурна, че два пъти седмично чете на децата от предучилищната възраст в библиотеката.
– Изглеждаш невероятно. Трябваше ми малко време, за да разбера коя си. – Тя искрено искаше да каже това като комплимент. В девети клас тя написа статия за това как на Деня на благодарността тя и семейството ѝ отишли в приют за бездомни и сервирали вечеря на хората там. Обясни колко удовлетворяващо е било това и насърчи другите да направят същото. В тялото на това момиче нямаше нито една злобна кост.
– Благодаря ти – отвърнах аз.
– Не съм искала да кажа, че преди не си била красива. Беше. Винаги си имала невероятна коса, а тези твои очи са зашеметяващи. Просто исках да кажа, че сега наистина се открояваш. – Тя направи пауза и се намръщи. – Мисля, че това го влоши. Не го казвам правилно.
– Всичко е наред. Знам какво имаш предвид – уверих я аз.
Тя изглеждаше облекчена.
– Добре. Обмислях дали изобщо да кажа нещо от страх, че ще излезе грешно. Просто всички продължават да говорят за „новото момиче“ и това ме дразни. Ти не си нова. Ходим на училище с много слепи хора.
– Да, така е – съгласих се аз.
– Ще се видим по-късно. Това е моята спирка – каза тя, после ми помаха леко, преди да завие към класа по литература за възрастни.
Почти бях стигнала до класа си, когато усетих нечий поглед върху мен. Обърнах глава и очите ми се втренчиха в тези на Неш. Нямаше блясък. Никакъв блясък на забавление. Вместо това имаше болка. Скръб. Гняв. Объркана, не можех да отвърна поглед. Но той го направи. Обърна се и влезе в една стая. Без усмивка. Нищо.
Стоях там и гледах гърба му, докато не изчезна в стаята. След това постоях там още малко. Какво не беше наред с Неш Лий? Не така си представях този момент. И бях проигравала този сценарий в главата си милион пъти, докато се разхождах в лятната жега. Това ме караше да се движа всеки ден, както и смехът му на една жестока забележка, казана по мой адрес. Но този Неш… той не беше онзи Неш, когото бях очаквала. Нямаше кокетна усмивка. Нищо.
Не бях приятелка с тези хора в социалните мрежи. Запазих се за себе си. Никой не ми казваше нещата. Но нещо определено беше различно. Другите сякаш не смятаха, че това е странно. Аса изглеждаше, че го приема достатъчно лесно. Така че какво пропусках?
Предупредителният звънец прозвуча и аз откъснах поглед от вече затворената врата, през която беше влязъл Неш. Бързо стигнах до следващия си час преди звънеца за закъснение. Но мисълта ми беше за Неш Лий. Изглежда, че винаги беше в главата ми Неш. Точно когато си мислех, че ще си отмъстя и ще продължа напред, нещо се случи и всичко се промени.
Освен че Неш се взираше в мен за миг, аз бях почти невидима за него. Или маловажна. В миналото той винаги беше говорил с мен. Винаги е бил любезен. Сега, когато приличах на момичетата, с които се срещаше, той нямаше какво да ми каже.
– Имаш ли следващ клас? – Попита Райкър с кокетна усмивка. Такава, каквато бях свикнала да виждам у братовчед му.
– Да – отговорих аз.
– Добре. Току-що стана адски по-добра. – Това беше глупав коментар. Такъв, за който бях сигурна, че действа на момичетата през цялото време. Но не и на мен. Аз бях дебелото момиче, за което той се надяваше, че не носи бански. Нямаше да забравя това, въпреки че той очевидно го беше направил.
Назад към част 4 Напред към част 6