„Време е да се научиш да продължиш да живееш“
ГЛАВА 38
НЕШ
Погребението на Хейгън беше в Лос Анджелис. Родителите ми ме попитаха дали искам да отида. Те щяха да летят с мен. Но аз не исках. Там щеше да има медии, плачещи фенове, хора, които дори никога не са го познавали. Това не беше мястото, където щях да се сбогувам с него. Освен това вече го бях направил, когато бяхме заседнали в колата, докато работеха, за да ни измъкнат.
Местните новини отразиха погребението. Аз не го гледах. Не можех. Сънувах кошмари, които ме събуждаха в студена пот. След това лежах буден и се взирах в тавана с часове, страхувайки се, че ако затворя очи, ще го видя там. Да видя безжизненото му тяло. Да чуя хрущенето на метала.
Мина една седмица, а аз не се върнах на училище. Също така не приемах посетители. Райкър беше единственият, който влизаше в къщата. Но той беше семейство. Не можех да го държа навън. Той говореше много за глупостите в училище, опитвайки се да ме накара да говоря. Да мисля за нещо друго.
Талула също ми беше в главата много. Бях и писал милион пъти, а после го изтривах, преди да го изпратя. Липсваше ми почти толкова, колкото я мразех. Исках да попитам Райкър за нея. За г-н Дейс. Дали ги е виждал заедно. Но това щеше да го направи подозрителен. Щеше да иска да знае защо питам. Изчаках да видя дали ще каже нещо за нея. Не каза. Нито веднъж. Дори ми каза за Блейкли, която е била отстранена, защото е била хваната в тоалетната за момчетата да прави минет на Хънтър в една от кабинките. Хънтър също бил отстранен, а на мача в петък вечер един първокурсник щял да играе куотърбек. Те щели да загубят. Всички го знаеха и можех да кажа, че Райкър беше ядосан. На Хънтър нямаше да му е лесно, когато се върнеше. Отборът дълго време щеше да го обвинява за тази загуба.
Когато Райкър влезе в апартамента ми над гаража в обичайното си време, както правеше всяка вечер, той обяви:
– Брет Дарби е седял навън с Талула по време на обяда.
За пръв път той говореше за нея. Не знаех как да реагирам. Повдигнах рамене. Искаше ми се да не ми пука. Но ми пукаше. Райкър пусна класното ми произведение върху големия кожен отоман пред дивана, където в момента седях, загледана в телевизора, но не го гледах. ESPN правеше своите прогнози за резултатите от колежанския футбол през уикенда. Така или иначе никога не се съгласявах с тях.
Не беше Брет този, който тя искаше. Беше шибаният треньор Д. Брет беше глупав да си мисли, че може да се състезава с един учител. Но тогава той не знаеше, че това е неговата конкуренция.
– Брет има стипендия за тенис в Калифорнийския университет. Пълна шибана стипендия. Той е популярен. Момичетата го харесват – продължи Райкър, сякаш не знаех нищо от това.
– Как се справя първокурсникът на тренировките? – Попитах, като промених темата на нещо, което не ми пукаше.
– Ще ни се размине задникът – отвърна той. – Чух, че я е поканил на среща в петък вечер. След мача.
Не го оставяше да си тръгне. Проклет да е, че се намесваше.
– Не можеш да направи пас или какво? – Попитах го, сякаш не беше казал нищо за Талула.
– Той е нервен. Има много неща на гърба си. Дори не може да си спомни схемите. Това е катастрофа.
– Работи с него. Успокой го. Все още може да успеете да се справите. Нашата защита е най-добрата в щата.
– Може би. Иска ми се Брейди да беше в града. Той щеше да ни помогне повече.
– Обади му се. Виж дали може да ти даде някои насоки. Може би ще може да поговори с момчето и да му помогне.
Райкър кимна.
– Добра идея. В събота му предстои голям мач. Ще му напиша да ми се обади, когато има възможност.
– Първокурсникът беше непобедим в училище. Така че не може да се окаже, че не знае как да играе. Той просто има нужда от работа и увереност.
Райкър се наведе напред и постави лакти върху коленете си. Погледът му се закова върху мен. Бръчката между веждите му означаваше, че е на път да каже нещо, което не исках да чуя.
– Работи с него.
– По дяволите, не – отвърнах веднага.
– Защо? Чувстваш се толкова уверен, че той може да се справи. Това е, което той трябва да чуе. Отиваш да работиш с него. Говори с него. Тренирай го. Той има нужда от някой, който смята, че може да се справи. Аз лично не вярвам.
– Не съм бил куотърбек.
– Аз също не съм, но ти със сигурност смяташ, че мога да се справя – изстреля ми Райкър.
Бях се опитал да отклоня темата от Талула, а сега се получи това. Какво, по дяволите, щях да правя сега?
– Не съм в подходящото състояние да помагам на никого.
Райкър продължаваше да се мръщи към мен.
– Разбирам, че ти е било тежко. Това никога няма да отмине. Но мина една седмица и е време да се научиш да продължиш да живееш. Да спреш да се криеш на това място. Те са погребани. Госпожа Уайз е получила сърдечен удар, Неш. Хейгън не я е убил. Тя ви е ударила, когато е получила инфаркт. Главата ѝ е паднала напред и легнала върху волана. Те вече знаят всичко това. Никой не те обвинява. Няма причина да оставаш тук, затворен от живота.
Знаех, че хората, които бяха станали свидетели на катастрофата, казаха, че изглеждало така, сякаш госпожа Уайз е загубила контрол. Може би, ако Хейгън не беше опоен, щеше да успее да реагира и да се измъкне от пътя. Но той не беше видял как колата ѝ излиза от контрол и тя се блъска челно в нас. Аз също не го бях видял. Бях гледал в неговата посока. Съзнанието ми не беше ясно. Може би нямаше да спаси госпожа Уайз, но имаше шанс Хейгън да е жива.
– Ще се върна следващата седмица. Ще бъда там в понеделник. – Баща ми вече беше казал, че трябва да се върна към живота. Беше ми позволил да остана навън достатъчно дълго.
– Върни се утре. Помогни ми с този първокурсник.
– Не съм сигурен, че мога да му помогна – отвърнах аз. Това беше истината.
– Не може да стане по-лошо. Поне ще можем да кажем, че сме опитали. А и ще ти отвлече вниманието.
Загледах се в телевизора пред себе си. Това беше всичко, което правех в продължение на една седмица. Бях уморен от ESPN. Но връщането в училище означаваше да се изправя срещу Талула. Вече трябваше да се изправя пред вниманието, което щях да получа от всички останали заради инцидента. Да я видя щеше да е още по-трудно.
– Добре – съгласих се аз. Трябваше да продължа и да приключа с това. Страхът от това го влошаваше още повече.
Райкър се усмихна.
– Наистина? Ще се върнеш. Да ми помогнеш с Кип?
– Кой е Кип?
– Първокурсникът – напомни ми той.
– О, да.
Той се облегна назад на дивана и изрита краката си на османката.
– Имаш ли скрити бири тук?
Поклатих глава.
– Не. Родителите ми са строги с тези глупости. Мама се притеснява, че имам проблеми с наркотиците.
Той се намръщи.
– И бирата има нещо общо с това?
Повдигнах рамене.
– В нейните очи всичко е едно и също.
– Така или иначе нямам нужда от нея. Трябва да пия повече вода.
– Имам достатъчно от нея в хладилника.
Той извърна глава и ме погледна.
– Ще ми кажеш ли някога какво е направила?
Отново се върнахме при Талула.
– Не – казах без пауза.
Той въздъхна.
– Добре. Но мисля, че правиш грешка.
Не спорих. Защото той отново щеше да настоява за причината за това. Просто го оставих да си отиде. Знаех моите причини.
Назад към част 39 Напред към част 41