„Няма светлина в бъдещето ми“
ГЛАВА 6
НЕШ
Хвърлих чантата с книгите на леглото си и я погледнах, сякаш беше направила нещо нередно. Прибрах се вкъщи на първия учебен ден в три и петнайсет следобед. Това беше за първи път. Трябваше да бъда в училището. Да се преобличам с екипа си. Да си правя лоши шеги с приятелите си. Да тренирам в жегата, докато не повърна. Това беше, което трябваше да правя.
Но аз бях тук.
В живия ми кошмар. Без абсолютно нищо за правене. Имаше домашна работа. Четене, което беше задължително. Физиотерапия след един час. Глупости, глупости и още глупости.
– Здравей, бебе. – Гласът на майка ми ме стресна. Обикновено тя беше на работа до пет. Обърнах се и я видях да стои на вратата ми. Загриженост, болка и следа от надежда в очите ѝ. Тя искаше да ми е по-добре. Да намеря щастието от начина, по който животът ми е сега.
– Защо си вкъщи? – Попитах, като вече знаех отговора. Майка ми, която никога не се откъсваше от работа и не си тръгваше рано, беше тук заради мен.
– О, аз си тръгнах по-рано. Помислих, че мога да ти направя шоколадов пай със сметана, преди да отидеш на терапия. Може би да поговорим за деня ти. – Гласът ѝ беше предпазлив. Не искаше да ме разстройва. Това лято бях като хапче за съжителство. Поне от инцидента насам.
– Не съм гладен. Денят ми беше гаден. – Тя искаше да чуе нещо друго. Нещо положително. Аз обаче нямах нищо положително, което да и кажа. Нито едно проклето нещо. Това беше нашата реалност. Тя трябваше да се справи с нея.
– Ще се оправи – каза тя тихо. Искаше да се оправи. Надяваше се, че ще стане. Майка ми беше вечен оптимист. Някога и аз бях такъв. Но вече не.
– Не. Няма да се оправи. Няма да бягам отново. Ще ходя с тази куцота. Никога повече няма да играя на терена. Така че не, мамо, няма да се оправи. Няма светлина в моето бъдеще.
Раменете ѝ се отпуснаха, лицето ѝ беше тъжно. Мразех, че точно аз я карах да се чувства така. Но просто нямах сили да я накарам да се усмихне. Тя обичаше да е щастлива. Аз също. Но това нямаше да се случи отново. Всичко беше изчезнало.
– Сигурен ли си, че не искаш пай?
Едно от качествата на мама беше, че не можеше да я отклониш напълно от курса. Тя се държеше докрай. Що се отнася до мен, тя все още не се беше отпуснала.
– Терапията е трудна. Боли, а ако ям пай преди да отида, ще повърна по време на терапията. – Повече реалност. Повече истина. Повече от това, което обичаше да се преструва, че не се случва.
– Добре. Ами ще направя малко за по-късно. Може да е лакомство за после. Ще бъда в кухнята, ако искаш да поговорим. Винаги съм тук, за да те изслушам.
– Благодаря – успях да кажа. Просто защото мразех да я наранявам. Тя започна да си тръгва, но после спря, влезе в стаята и ме прегърна силно.
– Обичам те. Няма да ти позволя да се откажеш. Аз съм твоята майка. Никога и по никакъв начин няма да се откажа от теб. Предстои ти голямо бъдеще, Неш Лий. Огромно. Това е само пречка. То ще те направи по-издръжлив, по-силен и по-решителен.
Аз само кимнах и я прегърнах обратно. Тя трябваше да повярва в това и аз ѝ позволих. Нямаше причина да я правя толкова нещастна, колкото мен. Когато най-сетне ме пусна, тя ме погали по бузата, сякаш бях с пет сантиметра по-нисък от нея, а не с петте сантиметра, с които се извисявах над нея.
– Направи си домашното. Съсредоточи се върху оценките си. Ще постигнеш страхотни неща – каза тя, след което излезе от стаята, оставяйки ме най-накрая на мира.
Ако можех да мисля като майка си, може би нямаше да съм толкова проклето нещастна. Днешният ден беше като шамар в лицето. От това да видя момчетата, с които бях играл на футбол, да се смеят и да се подиграват, както винаги, да видя вълнението в коридорите за мача в петък вечер, да видя Блейкли да се прегръща с Хънтър – всичко това ми напомни, че вече не съм Неш Лий. Бях просто още едно лице в тълпата. Някой, за когото другите предпочитат да си шепнат, да се усмихват и да продължат напред.
Ето какъв беше денят ми. Това трябваше да чуе майка ми, но аз не можех да ѝ го кажа. Тя щеше да се тревожи за това. Притесняваше се за мен. Нямаше да заспи. Щях да я накарам да се върти повече, отколкото вече беше. Задържайки всичко това в себе си, аз трябваше да се справя с него.
Стоях до прозореца и си мислех за всички тези глупости, когато пикапа на баща ми спря отвън. Той трябваше да е на работа до седем. Но ето, че и той, също като майка ми, се прибра рано. За да ми задава въпроси, на които нямаше да отговоря. За да ми даде още една ободряваща дума. Не бях в настроение за това. Грабнах ключовете за колата от леглото и се отправих към задната врата. Далеч от кухнята. Далеч от начина, по който баща ми влизаше в къщата. След като вече бях на безопасно място и знаех, че той е влязъл в къщата, се втурнах към моя „Ескалейд“ и си тръгнах.
Баща ми се обади, щом разбра, че съм си тръгнала, без да кажа нищо. Щеше да ми се скара. Аз го слушах. После всичко свършваше. Все още имах четиридесет и пет минути, преди да бъда на физиотерапия. Нямаше къде да ходя. Нямаше какво да правя. Татко ми беше предложил да си намеря работа. Това беше нещо повече от предложение. Беше искане. Можех да отида да подам няколко молби. Това поне щеше да ми даде възможност всеки следобед да бъда някъде другаде, освен вкъщи.
Пътувайки към града, я видях. Вървеше по улицата. Бях я виждал и днес. Беше невъзможно да я пропусна. Талула Лидъл се беше преобразила през лятото. Още когато бяхме деца, тя се бореше с теглото си. Милата ѝ усмивка и доброто ѝ сърце обаче бяха ярко изразени. Това я правеше трудна за пренебрегване. Когато я видях сега обаче, разбрах, че нещо и липсва.
Спрях и свалих прозореца.
– Искаш ли да те закарам? – Попитах, изненадвайки себе си.
Тя спря и ме погледна.
– Не. Всеки ден ходя пеша по пет мили. Това е нарочно.
О. Е, това обясняваше загубата на тегло.
– Впечатляващо – отговорих аз.
Тя се намръщи. Изучаваше ме за момент, после поклати глава, сякаш беше озадачена от мен.
– Дали е така? Дебелото момиче започна да се упражнява. Това е впечатляващо за теб? – Определено имаше отвращение в тона ѝ.
Какво, по дяволите, бях направил с нея? Доколкото си спомнях, аз бях единственото момче или момиче, което се държеше мило с нея. Не съм я игнорирал. Често бях говорил с нея. Тя беше толкова плаха и срамежлива, сякаш се криеше от света. Но аз не и позволих. Уверих се, че знае, че я виждам.
– Имаш ли чип на тънките си рамене? – Попитах я раздразнено. Не бях в настроение за това. Защо изобщо бях спрял?
Тя дръпна глава назад в моята посока. Гневът проблясваше в поразителните ѝ, привлекателни сини очи.
– Да. Имам. Но затова пък ходя. Затова започнах. – С този отговор тя тръгна, оставяйки ме зад себе си. Паркиран там, отстрани на улицата, сякаш и бях направил нещо. Господи, каква беше нейната работа? Беше слаба, красива и всяко момче в училище днес беше слюноотделяло по нея. Не искаше ли само това? Защо се е разхождала за да е слаба? Поне не куцаше и не получаваше съчувствени погледи.
Започнах да си тръгвам и промених решението си. Изключих двигателя и излязох. Трябваше ми конфронтация. Имах достатъчно гняв в себе си, за да се справя с Талула Лидъл и нейните проблеми. С трясък на вратата на колата ми тя спря и ме погледна назад.
Сега вече бях привлякъл вниманието ѝ.
– Какво, по дяволите, не е наред с теб? Отслабването ли те превърна в кучка? Ако това е проблемът ти, тогава иди и изяж една кутия бисквити. Беше много по-хубава, когато ядеше. Това, че си слаба и носиш къси поли, не ти дава право да се държиш грубо. – Докато ѝ крещях, се чудех защо го правя. Какъв беше смисълът? Не ме интересуваше как се държи Талула. Имах по-големи проблеми в живота си.
Тя направи крачка към мен. Очите ѝ вече блестяха от ярост. Отвъд гнева.
– Не, Нешънъл Лий, отслабването не ме е превърнало в кучка. Ти го направи.
Назад към част 7 Напред към част 9